Моля те, Боже... или нещо друго...

Автор: Ина Маринова

Когато тя се роди и “заваляха” диагнозите, всяка мисъл започваше с „Моля те, Боже!“ Вярваш, не вярваш, тези три думи непрекъснато изникват, за каквото и да е. Има ли Бог, няма ли, не зная, не ме и интересува. Зная, че преминах няколко етапа на психологическо развитие и наистина се удивлявам на човешките възприятия. Някак сама себе си изследвах в годините молби към... нищото.

Казват, че трябва да искаш нещо много силно, за да се случи. Освен че трябвало да вярваш в Бог, но пък Той няма да слезе, да почука на вратата ти с думите: „Ти си стой тук и нищо не прави, пък аз ще ти помогна!“ - Та, искайки, човек прави невероятни неща, следвайки желанието си. Но въпреки това, постоянно в главата ни са трите думички - „Моля те, Боже!“

Етап едно

Детето ми нямаше да вижда, нямаше да ходи, нямаше да говори, това беше прогнозата и всяка сутрин се събуждах с мислите – „Моля те, Боже, нека да вижда, да ходи и да говори!“ - С тези мисли и заспивах впрочем. Обикалях, търсех, лекувах, рехабилитирах. Минаваше си времето, детето растеше пред очите ми с проблемите си и различията си от другите деца. Етикетът “дете с увреждане” ми се струваше все по-приемлив, вече не ме стряскаше така, както в началото, и взех да мисля по-философски. Мислех, че най-страшното нещо на света е тъмнината. Да не виждаш нищо, за мен беше ужасяващо. Сигурно защото съм зрящ човек, някак не можех да си представя живота без зрение, но след време разбирах, че всъщност изобщо не съм права. Детето ми си растеше щастливо в своята си тъмнина. Тя не знаеше ние какво виждаме и за нея слепотата изобщо не беше проблем. Все по-рядко чувах в главата си – „Моля те Боже… !“ , но когато го чуех, молитвата ми се беше променила.

Етап две

Вече беше – „Моля те Боже, нека да не вижда, само да ходи и да говори!“ - Съсредоточих усилия в тези две умения, да ги развиваме и да търсим и невъзможното, само и само да стане. Е да, ама не. Не било вярно онова твърдение за силното желание. Понякога нещата просто не се получават, каквото и да правиш.

Годинките си минаваха, бутах все по-голяма количка и все по-голямо дете в нея. Думите “дете с увреждане” дори ми бяха симпатични вече, не чувствах гняв към тях, нито го имаше онова отвратително самосъжаление. Дааа, и това го има! Ако родител на дете с увреждане ви каже, че не се е самосъжалявал поне веднъж, не му вярвайте. Отвратително е, но си е човещинка и наистина плачеш, мислиш си – „Ех, мамка му, няма да видя първа крачка, няма да видя пръв учебен ден, сватба и други, и други.“ Детето не страда по това. Ако то е обичано, както заслужава, едва ли тези подробности биха му залипсвали. Я... вече почти не чувах думичките, но когато ги чуех, те отново бяха се променили.

Етап три

Молитвата ми се беше съкратила до – „Моля те, Боже, поне да говори, че да я разбирам по-добре какво иска, къде я боли!“

На тази молитва мозъкът ми не се задържа дълго, защото точно когато си мислиш, че всичко лошо ти се е случило вече се оказва, че винаги може да стане още по-лошо.

Настъпи гадната възраст наречена пубертет. И ако здравите деца се “побъркват”, такива, като моето, може да отключат гърчове, иначе казано още една диагноза - епилепсия.

Етап четири

Молитвата доби най-точния вариант, а той е – „Моля те, Боже, не позволявай да става по-зле. Нека нещата си останат такива, каквито са си, но не и да се влошават.“

И след всичко казано до момента, мога да призная – „А дори не съм вярваща!“ 

Човек има странни възприятия. Първо си мисли, че не може да преживее нещо, плаче, тръшка се, моли се, но истината е, че с всичко се свиква, до такава степен, че един ден го приемаш като част от теб самия. Моментът на осъзнаването, на приемането, тогава, когато вече си наясно, че нищо не може да се промени, но можеш да опиташ да направиш всичко възможно, да не става по-лошо. Това е моето лично осъзнаване. Детето ми е „дете с увреждане“, етикет неизменно свързан с нея, с мен. Нещо, с което живеем в мир, нещо което е част от нас и винаги ще бъде.

Етап пет

Молитва няма. Отдавна не чувам трите думички, нямам и нужда от тях. Обичам я точно такава, каквато е. Точка по въпроса. Не съм силен човек, мразя да ме наричат силна, защото всеки има своите лоши дни и аз все още имам дни, в които плача, в които ми идва да крещя, но не мисля, че има човек, който няма такива дни. Дали е дошъл моят момент на равносметка не знам, но знам, че това е животът ми. Докато човек не го приеме такъв, какъвто той е, няма как да се почувства щастлив и истински жив.

Е, аз съм жива, щастлива, детето дваж повече, защото тя си е такава - различна, уникална и неповторима!


Препоръчваме ви още: 

Коя си ти да отнемаш надежда

Майката на Иван 

Маркери на детското развитие до една година

Последно променена в Петък, 30 Март 2018 10:46
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Етичните правила в училище

Етичните правила в училище

17 Сеп, 2018 Възпитание

Възпитание според зодията

Възпитание според зодията

17 Сеп, 2018 Възпитание

Пред прага на училището

Пред прага на училището

17 Сеп, 2018 Образование

Расте, но не старее

Расте, но не старее

17 Сеп, 2018 Истории

Не искам да съм мечка

Не искам да съм мечка

16 Сеп, 2018 Възпитание

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам