logomamaninjashop

Коледна баклава

Мисля, че е крайно време да пусна нещо мило и забавно, с което откривам сезона на коледните истории. Ако имате такава, непременно да ми пишете. Ето и една от нашите, отпреди много-много години. Не знам дали мога да я опиша толкова смешно-тъжна, колкото беше в действителност, но поне ще се опитам. Enjoy!

В онези времена живеехме на квартира. Само че квартирата не беше каква да е, а с тапети на цветенца по тавана. Виждали ли сте някога такова чудо? Надали. А знаете ли как се лепят? Питайте Ванката. Естествено, виновницата съм аз, защото реших, че таванът трябва да се боядиса, но мазилката се оказа толкова древна, че при най-лекото докосване изпопада тотално. Беше много тъжна гледка – първо падна едно малко парченце, ние се спогледахме и хукнахме точно навреме преди целият таван да ни се сгромоляса на главите в облак от бял, задушлив прах. След като изкашляхме каквото успяхме, умните мъжки глави – Пеев и нашият приятел Илиан, се събраха и решиха, че тъй като няма бюджет и време за нова мазилка, а все пак иде Коледа, ще налепят тапети. Обаче… да лепиш тапети по стени е сравнително лесно – разгъваш на пода, изпъваш, мажеш с лепило, а после просто хващаш лентата в горния край и оставяш да падне, като внимателно притискаш към стената, винаги отгоре надолу, така че да не останат малки въздушни балончета, които после трябва да криеш с картини, снимки и плакати. Но земното притегляне работи за теб и не ти трябва помощник, дори сам човек може да се справи. Да лепиш тапети на тавана обаче е съвсем друга бира. Спомням си как Ванката и Илиан, единият качен на стълба, другият на кухненски стол, ми крещят инструкции, а аз тичам или по-скоро се търкалям между тях, солидно бременна, и с един моп се опитвам да притисна тапета към тавана. Аз им свърших цялата работа, ама хайде, от мен да мине, нека си приписват заслугите. Та в онази квартира, някои биха я нарекли мизерна, но аз предпочитам да я помня като екзотична, посрещнахме първата си самостоятелна Коледа. Преди това винаги ходехме на гости у свекърва ми, която майстореше чудни сармички, пържолки, месеше ни пита и изобщо ни угощаваше с всичко друго, но не и постни ястия, още от Бъдни вечер та чак до Нова година. Но свекърва ми замина за Канада, емигрант на една прекрасна зряла възраст, а ние си останахме като сирачета на Коледа.

Може би вече ви стана ясно, че в онези времена не разполагахме и с кой знае какви средства за пищни всенародни увеселения. С едно дете и второ на път, в софийска квартира, Ванката на нова работа, аз – на хонорари… Не бяха времена на разкош, но твърдо бях решила, че Коледата ще е богата, цветна, вкусна и красива, както трябва да бъде всеки празник. И така, дадохме си половината заплати за подаръци (включително един огромен лазерен автомат за Теди, който той побърза да размени при първа възможност за играчка от шоколадово яйце), наредихме елхата, напазарувахме необходимите продукти и аз запретнах ръкави.

Не знам дали съм споменавала друг път, но моите бременности са истинско пиршество на плътта. Аз не просто напълнявам, не качвам „някое килце“, не ставам сладка, приятно заоблена матрона. Аз най-откровено се превръщам в слоница. Почти си удвоявам теглото, а докторите ахкат и охкат, че даже и ми пускат изследвания за диабет. Разберете, хора, не страдам от диабет. Страдам от апетит. Но кой ли те слуша… Въпреки килцата обаче търча палаво напред-назад. Вярно, че пуфтя повече от обикновено, а някой път и падам, но това е само докато свикна с новите си габарити. Та в онази миниатюрна кухня на въпросната квартира с тапетите по тавана се развилнях, точно като слон в стъкларски магазин, три дни преди Коледа да приготвям баклава.

Тук е мястото да уточня, че моят Теди, а и Ванката, пък и аз, да не забравяме и Илиан, всички бяхме (и още сме) от тъй наречените „сладокусници“. Вкъщи винаги е имало шкаф с лакомства. Обикновено гледам да е по-нависоко, за да не изкушава Теди, а после и братята му, освен това периодично му сменям мястото, но от деца е трудно да се скрие каквото и да било. Честно казано, понякога ми се иска да го скрия толкова добре, че и аз да не го намирам. Та въпросната баклава щеше да е основният коледен десерт, черешката на тортата и специалитетът на заведението, с който трябваше да изумя Пеев, да впечатля Илиан и най-вече да зарадвам Теди, моето първо и единствено по онова време синче. Рецептата за баклавата ми даде моята любима приятелка Мариелка. Доста сложна рецепта си беше, три дни се приготвяше пустата му баклава. На първия ден се нареждат корите с орехи и разтопено масло и се пече. Оставя се да престои. На втория ден се приготвя захарния сироп и се залива с него. Оставя се да престои още поне ден и чак на третия вече може да се консумира. Да ви е сладко.

Още докато нареждах корите в една огромна тава, Теди се завъртя покрай мен, привлечен от аромата на горещо масълце. После седна на диванчето и се вторачи във фурната, докато баклавата се печеше.

– Мамо, дай ми да опитам – ми се примоли горкият пощенливко.

– Не може, миличък, тя още не е готова, даже не е и сладка. Това е много специална баклава, която трябва да изчакаме, за да стане наистина вкусна. Потрай, няма да съжаляваш.

Покрих я с памучна кърпа, както си е по рецепта и я изкарах на терасата да изстива и да си чака втория етап.

На следващия ден приготвих сиропа. Ей, като замириса този захарен сироп, ама стана един гъст, уханен от ванилията и лимона, разкошен. Все едно цял живот баклави съм правила, такъв сироп докарах от първия път. Много доволна от успеха си, внесох огромната тава с корите, отдавна изстинала и изсъхнала, и внимателно я залях със сиропа. Теди пак се завъртя наоколо, но биде отпратен с обещанието, че още на другия ден, на Бъдни вечер, ще получи не едно, а цели две парчета баклава. Тъй като тавата доста натежа от сиропа, повиках Ванката да я изнесе на терасата, естествено отново грижливо покрита, този път вече с фолио.

На другата сутрин баклавата изглеждаше напълно готова за консумация, сиропът попи прекрасно, дори на студено се усещаше приятната миризма на орехи и масло, ванилия и лимон. Стана си като баклава за сладкарско шоу, изобщо не преувеличавам. Отгоре я украсих с накълцани орехчета и пак я покрих. Междувременно на няколко пъти хванах Теди да се навърта с хищен вид около нея и накрая го пратих на кино с Илиан, за да е далеч от изкушението.

Признавам си, че и аз, бременна и перманентно гладна, тайничко си мечтаех да пробвам поне едно парченце. Направо ми беше оживяла тази баклава на сърцето, но традицията си е традиция. Няма да се пипа преди Бъдни вечер, така се бях зарекла. И устоях.

Вече подреждах масата за официалната вечеря, когато от терасата се чу отчаян вик.

– Мероооооо!

Изскочих ужасена, че Пеев някак е съумял да падне от втория етаж, и заварих не по-малко страшна картина. Същински кулинарен апокалипсис.

Беше стъпил в баклавата.

Беше джвакнал с чехъл в моята прекрасна, възхитителна баклава, истински шедьовър на коледните вкусотии.

Моята мечтана и дългоочаквана, три дни приготвяна, просто съвършена баклава.

Баклавата, която горкото ми детенце обсаждаше упорито, изпълнено с трепетно очакване. Баклавата, която нямаше да опита, но сигурно щеше да сънува.

Във фолиото ясно личеше една огромна стъпка, в която бавно се процеждаше сиропът от смачканите и тъжни кори. Ококорих се срещу Пеев, онемяла от възмущение, а той с извинителен тон прошепна:

– Много съжалявам! Излязох да изпуша една цигара и съвсем я забравих тази баклава. Не може ли малко да я поизчистим?

В този миг Теди изскочи на терасата, видя катастрофата и нададе толкова пронизителен писък, че съседите наизскачаха по терасите да видят кой кого убива. Но убита беше само баклавата. И семейната Коледа, разбира се.

Седнахме около масата печални, оклюмали и нито вкусните сармички, нито пълнените чушки, нито боба, нито туршията, нито винцето, нито дори питката успяха да ни усмихнат. По едно време насред леденото мълчание, което Илиан се опитваше да разреди с нескопосни шеги, Пеев скокна и излезе без дума.

С Теди се спогледахме.

– Май не трябваше чак толкова да му се сърдим. – казах аз.

– Нали ще се върне? – попита нажаленото дете.

– Стига де, за една баклава… Пак ще си направим. – обади се Илиан утешително.

Обаче Пеев се върна. И то не сам, а придружен от… „ЦЯЛА ПОЛОВИН ТАВА“ баклава, както Теди я нарече, с грейнало от щастие лице. Мариелка спаси положението и семейната Коледа.

Оттогава май не съм правила баклава по нейната рецепта. Но тази Коледа мисля да направя. И хич няма да се безпокоя, ако някой стъпи в нея. Имам си достатъчно приятели, които ще разделят с нас една баклава, една Коледа и една усмивка. Защото все пак Коледа е за усмивката и обичта, нали така?

Е, и баклавата, разбира се. Закъде без нея?

Последно променена в Вторник, 14 Февруари 2017 17:50

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам