Моето семейство х 3

или как една загуба и едно брачно фиаско могат да доведат до семейното щастие

Автор: Мария Касимова-Моасе

Никой никога не може да предвиди какво ще е собственото му семейство. Убедих се в това от личен опит - в моята скромна биография на съвременна жена, на малко над средната възраст, фигурират всъщност три семейства, които мога да нарека свои.

Първо беше семейството на моите родители.

Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия “подходяща за брак възраст” от края на 60-те години. Майка ми - видна столична красавица - нямала намерение скоро да свива гнездо, въпреки трийсетте си години и постоянните натяквания на родителското тяло, че й е време да се задоми. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове фигурирали най-различни роли на сцена, но не и реална роля на съпруг и баща. Любовта обаче не обича някой друг да й чертае пътищата, та затова правила-струвала и срещнала родителите ми точно в разгара на ергенските им купони. Самата аз съм се появила като неочаквана последица от едно осмомартенско празнуване. Когато разбрала, че вече живея в корема й, майка ми решила първо да провери дали баща ми е готов да се ожени за нея без непременно да има принуда в мое ембрионално лице. По съвет на приятелка взела два кестена, стиснала по един в дланите си и закачливо го подканила с думите “Избери си едната ръка! Ако в нея има кестен, значи ще се оженим!”

maria4

Татко, разбира се, посочил ръката и в нея - каква изненада! - имало кестен. Играта му харесала, а и бил толкова влюбен, че така и не поискал да види има ли нещо в другата ръка. Ето как благородната лъжа проработила, мама тържествено обявила и моето присъствие и два месеца по-късно родителите ми вдигнали сватба и официално станали семейство.

В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, интересна и щастлива фамилия на света. Не за друго, ами защото у нас правилата, редът и семейните очаквания винаги бяха различни от тези на останалите. Нямаше например такова нещо като “мъжка” и “женска” работа. За чистотата се грижехме всички, като спазвахме мамините изисквания всеки ден да се минава с прахосмукачка, да няма мръсни чинии в мивката и неприбрани дрехи по стаите. Готвенето се случваше по същата схема, но най-често баща ми се занимаваше с мезетата и местните ястия, а мама  - с десертите и постните манджи. В момента, в който тръгнах на училище, ми обясниха, че за обяд ще се налага да си приготвям храна сама, така че ми спретнаха един скоростен кулинарен курс у дома и ме оставиха да се оправям. Няма да забравя как първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, защото не знаех, че трябва най-напред да сложа масло. И как след това усърдно чегъртах с каквото остро нещо ми попадне пред очите, за да скрия следите от готварския си неуспех и все пак да си откъртя обяда. Периодът за адаптирането ми към ранното ставане и отговорностите в училище трая точно две седмици. Само тогава някой от родителите ми ставаше да ми прави закуска и да ме изпраща. После ме обучиха да правя кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че трябва да ги будя за работа, когато чуя откъм котлона… конски тропот. На това наподобява бълбукащият звук от излизащо през цедката кафе - мога да го различа измежду всички други и до днес.

maria3

У дома гости имаше през вечер, съседки непрекъснато идваха да пият кафе с майка ми, а следобедната дрямка на татко в хола беше абсолютно задължителна. Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите приятели и хобита. Не помня нито една сцена на ревност или обидна дума вкъщи. Помня един-два драматични скандала, които с детските си сетива приемах като края на света, още повече, че майка ми се преместваше да спи в хола и оставаше там цял месец. Клетият ми баща - миротворец по природа - правеше какви ли не опити да смекчи маминия гняв, а пък тя сякаш се опиваше от мисълта да преживява нещо драматично и стоически устояваше на всичките му пориви. Сръдните им обаче все пак приключваха и в крайна сметка нищо не се променяше - живеехме си спокойно и щастливо в нашата семейна единица от трима.

И така, докато смъртта не раздели родителите ми.

Татко почина, когато бях на шестнайсет години. В последните месеци от болестта си не можеше да стане от леглото, затова майка ми се превърна в негови крака, ръце и очи. Седеше до постелята му денонощно и бродираше гоблени. Това беше нейният начин да отмерва времето или всъщност някак да изпада от него. Грижеше се за баща ми без лигавщини - сърдеше му се, когато не искаше да пие лекарства, цупеше му се, ако откаже да яде и насила го завиваше, за да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за правилно, тя ме парира така: “Татко ти винаги ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред телевизора! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да правя за него тези неща и ще ги правя до края!”

Такава беше майка ми - обичаше баща ми до края и до края му се посвети напълно. Без да знае, че с тази своя всеотдайност ми предаде най-важния семеен урок - да се държим един за друг каквото и да става, до последно. Стига да има любов. В това родителско послание обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И заради което, години по-късно, търпях един труден и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да устоявам на бурите в него е само моя. Не бях разбрала, че любовта задължително трябва да е взаимна. 

maria1

Първият ми брак започна красиво и обещаващо.

Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на друг човеци, които не виждат нито един облак на семейния си хоризонт. Две деца, много работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в състояние на семеен обет не го бях предвидила - струваше ми се, че след като аз мога да обичам един човек завинаги и той може да го направи за мен. Но ето на - съдбата предложи услугите си да ме тренира в тежки ситуации по най-баналния начин. Очевидно някъде в грижите за децата, дома, работата и себе си нещо бях изпуснала и мястото в сърцето на човека до мен се беше овакантило. Сега, от позицията на преживяла го, знам, че подобни трудни ситуации могат да се преодолеят в едно семейство. За това обаче са нужни две неща - да се говори много и все още в сърцата и на двамата да има любов един към друг. В моята ситуация говоренето беше единствено и само мой приоритет. Що се отнася до любовта… и тя се оказа само моя. На езика на партньорството това означава едно - раздяла. Благодарение на нея пък научих други важни неща, свързани със семейството - че на пътя на любовта не се застава, каквато и да е тя, и че когато не можеш да понесеш или промениш една ситуация, трябва да я напуснеш.

Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е равносилно на загубата на близък човек. От своя развод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, освен смъртта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Честно да ви кажа, трудно се продължава с такава емоционална тежест на гърба.  Защото, когато не знаеш защо вече не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш любов. Че няма да я срещнеш и тя няма да ти се случи. Че си най-обикновен и незабележим човек, който никога няма отново да усети онези пеперуди в корема…

maria2

И малко след това те се разхвърчаха!

Срещнах втория си съпруг на най-необичайното за преди десет години място за сериозни връзки - фейсбук. Събра ни общата съдба на любители на кучетата, интересът към изкуството и принципно бохемският начин на преживяване на света. Въпреки намеренията ми повече да не се омъжвам, три години след запознанството ни сключихме брак. Ще излъжа, ако кажа, че не се страхувах. Треперех от шубе, защото знаех повече и някъде дълбоко у мен се беше инкрустирало убеждението, че аз не съм от тези, дето някой ги обича цял живот.

И сега, шест години след второто ДА, което казах в живота си, още се страхувам.

Но не така, както в началото, разбира се. Защото всеки ден имам своите малки доказателства, че за моето момче точно аз съм мечтаното момиче - малкият обелен и приготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, за да ме ободри; неочакваната целувка по врата, когато случайно минава зад стола ми; откъснатото специално за мен и без повод диво цвете от поляната пред къщи; излизането на пръсти от спалнята, за да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от личните ми малки или големи успехи. В партньорството, което изградих след своите четиридесет години, най-важното е, че всеки от нас е самостоятелна бойна единица във всеки смисъл на това понятие. Той знае, и аз знам, че взаимно можем един без друг. Имаме финансовата си независимост, близките си и приятелите си. Имаме своите собствености, недвижими имоти, професия и комплекси. Носим характерите си и някак се справяме в този живот, въпреки или благодарение на тях. И се обичаме. Незадължаващо и безусловно, без определени граници, обещания и очаквания. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го иска.

received 1473111216049156

Аз съм семеен тип човек. Вярвам в семейната институция и не я натоварвам с излишни задължения. Знам, че хората могат да бъдат заедно, само ако го искат, и че никаква принуда, още по-малко тази на брачния договор, не е в състояние да ги направи щастливи. Стремя се и давам цялата свобода, която аз искам за себе си. Опитвам се ежедневно да доставям радост. Отдавна спрях да се ядосвам за битовизми като разхвърлян хол, неизчистени обувки или лошо настроение. Търся хармонията у себе си и се старая да я предавам на мъжа, когото обичам, без непременно да му искам приемо-предавателен протокол и заплащане за “услугата”. Научих, че щастието е начин на пътуване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, пазя си го, защото знам колко е крехко. Опитвам се да го споделям с дъщерите си, без непременно да им създавам модели за семейно щастие. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни умове, които един ден сами ще могат да открият своята лична рецепта за това.

“Ти си най-добрата жена на цветя!”, ми беше казал един път съпругът ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-добра жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-добра сред жените, направени от цветя… Всъщност тази малка езикова грешка е най-красивото признание, което съм получавала. Което само доказва, че често грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, за да излезем живи, и себе си, от буйна река. Точно както в семейството - постигането на щастие понякога минава през нещастието.

Въпросът е само в никакъв случай да не губиш способността да обичаш.  


Историята на семейството на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на "Верея" За повече здрави семейства. Кампанията има две основни посоки: да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво и щастливо, и да разкрие семейната терапия като една от възможностите за запазване на семейството хармонично. 

Mamaninja.bg е посланик на кампанията „За повече здрави семейства“.


Препоръчваме ви още:

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

За повече здрави семейства с доведен родител

Вдъхновяващи истории в кампанията "За повече здрави семейства" на "Верея"

 

 

     

Последно променена в Петък, 16 Март 2018 13:49
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Безизходица

Безизходица

07 Окт, 2018 Истории

Ами аз изкарвам парите…

Ами аз изкарвам парите…

05 Окт, 2018 Забавно

Обичам сина си повече

Обичам сина си повече

06 Окт, 2018 Отношения

Онези другите майки!

Онези другите майки!

23 Окт, 2018 Истории

Да не дава Господ!

Да не дава Господ!

23 Окт, 2018 Истории

Теб те е страх от мен

Теб те е страх от мен

22 Окт, 2018 Истории

За Валери и Креслите

За Валери и Креслите

22 Окт, 2018 Истории

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам