Арктически дневници

Автор: Валентина Вълчева

„Арктически дневници”, но не от проф. Пимпирев. Преживяно лично от мен някъде из Сибир, област Видин, на териториите на две-три северозападни общини.

И така, писала съм се доброволец за командировка до София. Писала съм се още от преди месец – сакън, да не се прекарам да пропусна възможността за поредния воаяж на служебни разноски. Плюс това става дума за кръгла маса за авторските права, т.е. благодатна почва за махленски препирни на високо професионално ниво. И не на последно място, щели да идват колеги библиотекари от чужбина. Ето ти възможност за нови контакти! Не че някога са ми трябвали, но човек никога не знае. Може пък да се уредя с някоя обмяна на опит в желана дестинация или нещо подобно. Освен това винаги ми е било любопитно дали в далечните страни (доколкото Германия може да мине за далечна, разбира се) има някакви по-екзотични разновидности библиотекари, защото родния набор от такива не е много разнообразен. Не стига, че преобладават жените, ами сред мъжете тези, които бихте нарекли „готин тип”, са горе-долу толкова често срещани, колкото розовите еднорози например. Да, много от тях започват с подобни заявки, но в крайна сметка, в рамките на една година максимум, усвояват една солидна част типично женски привички, които съсипват мъжкарския имидж необратимо. Лошо няма, стават мили, чувствителни, разбиращи… малко клюкарки, но на мен винаги ми е било малко неловко, ако мъжът до мен се окаже по-суетният от двама ни.

26 януари е. Втори ден вали сняг, вихрушки веят нейде в полето, гарваните грачат грозно, зловещо... Абе, направо класика! Но това все още не е достатъчно, за да ме откаже от намерението да изпълня служебните си ангажименти, подплатени със солидна доза лични интереси.


В 7:00 съм на автогарата във Видин, премръзнала, но амбицирана. Колежката, с която сме приели предизвикателството, пристига малко след мен, пръхтяща от студ и ръсеща сняг. От новинарските сайтове ме заливат апокалиптични прогнози за снежни капани, бедстващи шофьори, потрошени таралясници и изхабени нерви. За всеки случай питам недоспалата дама на гишето:

- Ще има ли автобус до София при това положение?

- Разбира се. Тръгва по разписание.

- А дали се предвижда да пристигне по разписание?... Поне горе-долу…

- А, това вече е божа работа. Аз мога само да обещая, че ще тръгнете.

- Е, все е нещо, мисля си.

А трябваше да помисля повече. Но… уви! В 7:30 сутринта не съм в най-добра форма. Достатъчно добро начало на деня е, че все пак съм излязла в нормален външен вид, защото в други подобни сутрини ми се е случвало да тръгвам в преспите по домашни чехли.

И наистина, точно в 7:30 тръгваме по разписание.

Иначе аз съм предвидлив човек. Не обичам импровизациите, особено по време на път. Затова съм тръгнала с два заредени телефона, лаптоп, от който евентуално мога при нужда да си заредя батериите отново, резервен чифт чорапи в чантата, удобни ботуши и бутилка вода. И ако форумът не предполагаше известна официалност, като нищо бих заменила дамската чанта с туристическа раница. Нищо, че идеята е да се върна обратно във Видин до вечерта.

Още на излизане от града попадаме на пречка първа. Катастрофа или нещо подобно. Пътят е затворен. Хайде обратно да търсим обходен маршрут.

Това всъщност беше и моментът, в който за пръв път ми мина мисълта да се връщам, докато още мога. Предпочетох да пропусна възможността. Не обичам да се отказвам лесно.

По обходния маршрут успяваме да излезем на основния път сравнително бързо. С колежката клюкарстваме по адрес на други колеги. Аз използвам момента, за да попрелистя отново Закона за авторското право и Закона за обществените библиотеки. Държа да съм подготвена за словесни битки. Иначе за какво съм тръгнала да дивея през половин България в условията на бедствено положение!

После се сещам, че заради тъпата командировка ще изтърва началото на „Като две капки вода” и се вкисвам. Това ме кара още повече да се настървя да съм контра на предстоящата кръгла маса.

И тук Господ реши да бъде на страната на организаторите на въпросната кръгла маса. Някъде след Арчар, на разклона за Добри дол един джип е препречил пътя и ни се обяснява, че сме дотук. Поглеждам часовника – 8:10 е. Все още имаме време.

Спокойна съм.

В 8:20 все още съм спокойна. Две колежки ми пишат на месинджъра да питат къде съм и давам отчет. Те започват да се притесняват.

В 9:00 започвам леко да се изнервям. По телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал при село Смирненски.

В 9:15 вече съм осезаемо притеснена. По телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал на Люти дол. Май не само „Като две капки вода“ ще пропусна, ами и може изобщо да не успея да се прибера довечера.

В 9:20 някак започвам да осъзнавам, че не само няма да успея да се прибера – няма да успея и да пристигна навреме. По телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал покрай Ботевград.

В 9:21, когато за пореден път по телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал край Враца, пускам не много настоятелен зов за помощ на месинджъра на шефката. Тя звъни само 30 секунди по-късно с точни инструкции:

- Слизайте от автобуса, идваме да ви приберем!

- Супер!

- Къде сте?

Á сега де!

- Ми де да знам. Някъде в преспите след Арчар.

- След Арчар има много. Къде точно?

- Някакъв разклон има отляво, отдясно – един мотел, ама не му виждам името в тая виелица.

- Ясно. Знам къде е. Слез от автобуса и виж работи ли мотела! Ако работи, чакайте там!

Грабвам си чантата и налитам на шофьора.

- Трябва да сляза до мотела.

- Ама то може всеки момент да отворят пътя…

- Пет минути! Ако мотелът е отворен, ние с колежката слизаме.

Той ме гледа с един поглед, който аз си пазя само за хората, изпадащи в нервна криза пред очите ми.

Свива рамене и отваря вратата. Един вид, дивей си, щом искаш!

Тичам през преспите, но още преди да стигна до мотела, насреща ми се задават в индианска нишка двама мустакати мъже по пуловерчета и еспадрили. В преспи до коленете. Дори не намирам за нужно да се учудя. В условия като тези вероятно и човек по розов бански с венче от маргаритки на главата не би ме изненадал.

- Извинете! Има ли тук топло помещение, където да почакаме да ни приберат от Видин?

Още докато го казвам, усещам, че ще е трудно. Иначе и двамата се усмихват като за реклама на паста за зъби, но по погледите им разбирам, че със същия успех можех да ги заговоря и на суахили.

Разменят си неразбиращи погледи и някакви думи очевидно на турски, при което моментално включвам на автопилот и изстрелвам насреща им:

- Ресторант?

- А, ресторант!!! – кимат въодушевено и ми сочат зад гърба си.

Преодолях импулса да ги разцелувам и с махане призовах колежката да ме следва.

В ресторанта се оказа, че има всичко на всичко девет души – осем тираджии и един барман. По какво познах, че са тираджии ли? По еспадрилите. Само идиот или тираджия ще тръгне по домашни обувки в сняг до гърди. Опитвали ли сте да шофирате с ботуши? А камион? Десет часа например?

Точно този момент избира майка ми, за да звънне. Решавам да спестя и на двете ни неприятното преживяване и не вдигам. Половин час по-късно, след две принцески, кафе и кóла вече съм в по-човешко настроение и ѝ се обаждам. Не навлизам в подробности, за да си спестя вайкането и хабенето на малкото ми оцелели нерви. Прибирам се и толкова!

Междувременно шефката е звъннала да ни уведоми, че тръгват с един от колегите и да уточним в коя пряспа „след Арчар” да ни търсят. Дето викаше моят Коко, след една скорошна разходка в снега, „замръзнали са ми големите крака на пръстите”, обаче вече съм малко по-добре. В крайна сметка всичко е поправимо с един горещ душ и чаша безкофеиново кафе, които вече съм си планирала за довечера.

Зависваме на прозорците на ресторанта в компанията на тираджиите да чакаме.

Вие поне ще се приберете рано или късно, а ние – напролет с лястовичките сигурно – въздъхва единият от тях.

Лека полека гадното настроение се изпарява. Гледам ги тия момчета, заседнали са в преспите по чехли и по еспадрили (един от тях е по чехли и с официален костюм дори), обаче не спират да се усмихват. Свикнали са – не им е за пръв път. Знаят, че и да се тръшкаш, и да не се, пак напролет с ластовичките! Над нещата са. То нямат и много голям избор, де – и най-нервният тираджия мине ли три-четири пъти по българските пътища, се превръща във философ-стоик. Ако не е снегът, ще са горещини, от които се топи асфалта. Ако и това не е, ГКПП-тата винаги могат да те научат на основни похвати от дзен-будизма, докато чакаш трети ден да минеш.

Около час по-късно виждаме как автобусът, от който сме се спасили, неуверено потегля нагоре по пътя.

Малко след това шефката и колегата пристигат. Хайде още по едно кафе, че не се знае дали и на връщане няма да има непредвидени престои някъде, след което поемаме обратно към Видин! Използвам момента да заявя, че отказвам да поемам командировки поне до края на април или, ако ще има такива, то да са на не повече от 20-30 километра от вкъщи.

А, да. В крайна сметка хванах „Катко две капки вода”. Както е казал народът, всичко е добре, когато завършва добре.


Препоръчваме ви още:

Този много кратък и много сладък живот.

Като деня и нощта

Голямата господарка на малката къща

 

Последно променена в Вторник, 27 Февруари 2018 13:25
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Аз съм мечта

Аз съм мечта

18 Дек, 2018 Истории

Запали реката

Запали реката

18 Дек, 2018 Ревюта

Научете ме!

Научете ме!

18 Дек, 2018 Образование

Всички обичат Лего

Всички обичат Лего

17 Дек, 2018 Развлечения

С дете през зимата

С дете през зимата

16 Дек, 2018 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам