Има ли на кого да направиш кафе сутрин?

За жените, които се усмихват най-красиво, когато боли най-много

Автор: Ина Зарева

И най-шумният, голям и истеричен в препускането си град има своето тихо и съкровено безвремие. То се е сгушило някъде в покрайнините, потънало е в дълги спомени и кратки мисли, и търпеливо чака. Рано или късно дори най-страстните, пиещи от живота жадно и на големи глътки безсмъртници ще дойдат тук. Укротени и наситени или недоволни и гладни, те ще вплетат воплите и въздишките си в общия облак нега, обгърнал това място.

Градското гробище.

Мъдрост, любов и равносметки. Обич, забвение и вина. Болка, съгласие и непримиримост. В последния дом на хората има от всичко. Всеки гроб е история за живота на покойника и този на близките му. Някои са ужасяващи в показността си, други – в самотата си. Но тук, за разлика от кипящия, само на една улица разстояние, живот съревнование вече липсва. Въздишката на смъртта се усеща в ухото ти като шепот, който все не успяваш да чуеш добре. Не само твоите починали близки, но и всички непознати, като че в един дъх се опитват да ти кажат нещо, но ти не ги разбираш. Или просто си тръгваш прекалено бързо.

Но колкото и да бързаш да се махнеш от това проясняващо мислите, като след среща с мъдрец, място накрая все се спъваш в нещо, което не те оставя да си тръгнеш просто така.

Чаша димящо кафе. Не огромните късове мрамор с причудливи форми, не тъжните думи за сбогом и не красивите снимки със замръзнала младост препънаха пулса ми този път, а една малка чаша с димящо кафе. Стоеше толкова нелепо на фона на студения камък, че се огледах дали и тук не са поставили автомат за напитки. Но такъв нямаше, нито пък се забелязваше жив човек по дългите алеи, потънали в принудително мълчание. Димът от чашата се извиваше нагоре до снимката на хубав, не повече от 35-годишен мъж, който се усмихваше точно като човек, току-що отпил глътка силно, ароматно кафе.

Тя била най-красивото момиче в града. Не слънчевите коси или дълбоките морски очи влюбвали всички в нея толкова, колкото усмивката, която стопявала всякаква завист или лоша мисъл. Всички я обичали. А момчетата се надпреварвали да доказват мъжество и способности, дори само за един неин поглед. Тя заобиколила мачовците, изплъзнала се на нахалниците, извинила се на трубадурите и отишла при скромното, високо момче, с усмивка досущ като нейната.

Вдигнали приказна сватба, обичта им била толкова красива, че дори тези, с разбитите сърца, не могли да им се сърдят. Раждането на детето им се превърнало в най-важната новина в града. Радвали се и празнували всички. Ходили им на гости, канени и неканени, търсили си поводи да ги срещнат, за да напълнят очите си с красотата и на тримата. Когато се разбрало за болестта на детето, тези същите хора се отдръпнали, скрили и потънали в малките си страхове и жалките си суеверия.

Но той не си тръгнал, както обикновено става в тези случаи. Бил до нея повече от всякога. Галел слънчевата ѝ коса, попивал морето от очите ѝ и се кълнял, че ще направи и невъзможното, за да върне радостта ѝ. Десет години минали във всевъзможни изследвания, лечения, процедури, рехабилитации, санаториуми, новаторски терапии, природни средства, клиники в чужбина, борби и безсъния. Момиченцето им угасвало все повече в инвалидната си количка, а красивата му майка нямала време вече да плаче от грижите, лекарствата, процедурите, обслужването и бденето над единственото им дете. Тя не само спряла да плаче, но и вече никога не се усмихвала.

Говорели всяка нощ през последните месеци. Егоизъм, казвала тя. Любов, опровергавал я той. Ще се повтори, треперила тя. Вярвай ми, молил я той. И тя склонила. Родило се най-прекрасното, здраво и слънчево момченце на света. Имало нейната усмивка и неговите добри очи. Всичко, за което майчиното ѝ сърце си било забранило да копнее през последните години, го имало в изобилие – първия смях, първата целувка, първото „мамо“. То цялото било любов. Сядало в скута на сестричката си, говорило ѝ нещо на бебешкия си език, а тя за първи път се усмихвала широко.

Двамата родители преливали от щастие. Вече нищо не изглеждало толкова страшно. Момиченцето им не било самотно в болестта си, домът им не бил съкрушително тих, момченцето им не било стресирано от състоянието на кака си, а растяло любящо и грижовно.

Усмивката ѝ се върнала по-озаряваща от преди. Топлите му очи се смеели на слънчевите зайчета в косите ѝ. Въздухът помежду им бил нажежен от обич и благодарност. Сутрин се смесвал с парата на хубавото, силно кафе, което винаги пиели заедно. Посрещали изгрева, седнали на малката, потънала в цветя, тераса и се целували над димящите чаши. Един ден той отпил от ароматната течност, облегнал се на стола, главата му леко кимнала към слънцето и сърцето му просто спряло да бие.

- Всяка сутрин идва да му напълни чашата с прясно кафе – възрастният човек се е появил от нищото – Никой не знае как се справя сама с малкото и с болното дете. Не съм срещал по-силен човек от нея. Каза ми, че синът им тропал всеки ден по вратата на гаража и търсил татко си. Мислел си, че е вътре и поправя колата. Щяла да държи заключен гаража, докато момченцето порасне достатъчно, за да отключва само. После заедно ще решат какво да правят и с ключа, и с живота си. Когато е достатъчно голям – повтори възрастният човек – тогава и тримата пак ще са добре. Така им е писано.

Старите му ръце с мъка извадиха цигарата, той я запали прокашля се и ноздрите му се разшириха от аромата на кафе, който разбуждаше потъналото в сън гробище. Дърветата рязко зашумяха, в клоните им се скараха птици, а каменните късове, пръснати наоколо проблясваха като фарове. Мъжът остави димящия фас върху един от тях, зарея поглед в далечината, а когато си спомни, че съм тук, продължи:

- Любовта не знае умора и граници. Любовта, моето момиче, е тук. Огледай се и ще видиш кой колко е бил обичан и колко е обичал. В живота това не се вижда толкова много, колкото в смъртта. Те двете са едно и също, ама късно го разбираме. Важното е да има на кого да правиш кафе всяка сутрин. Тогава си познал любовта. А веднъж познал ли си я, ще я имаш пак.


Препоръчваме ви още:

Любовта, която не виждаме

Помниш ли онова момиче в снега

Истински мъж

Последно променена в Петък, 02 Март 2018 21:05
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам