Има ли на кого да направиш кафе сутрин?

За жените, които се усмихват най-красиво, когато боли най-много

Автор: Ина Зарева

И най-шумният, голям и истеричен в препускането си град има своето тихо и съкровено безвремие. То се е сгушило някъде в покрайнините, потънало е в дълги спомени и кратки мисли, и търпеливо чака. Рано или късно дори най-страстните, пиещи от живота жадно и на големи глътки безсмъртници ще дойдат тук. Укротени и наситени или недоволни и гладни, те ще вплетат воплите и въздишките си в общия облак нега, обгърнал това място.

Градското гробище.

Мъдрост, любов и равносметки. Обич, забвение и вина. Болка, съгласие и непримиримост. В последния дом на хората има от всичко. Всеки гроб е история за живота на покойника и този на близките му. Някои са ужасяващи в показността си, други – в самотата си. Но тук, за разлика от кипящия, само на една улица разстояние, живот съревнование вече липсва. Въздишката на смъртта се усеща в ухото ти като шепот, който все не успяваш да чуеш добре. Не само твоите починали близки, но и всички непознати, като че в един дъх се опитват да ти кажат нещо, но ти не ги разбираш. Или просто си тръгваш прекалено бързо.

Но колкото и да бързаш да се махнеш от това проясняващо мислите, като след среща с мъдрец, място накрая все се спъваш в нещо, което не те оставя да си тръгнеш просто така.

Чаша димящо кафе. Не огромните късове мрамор с причудливи форми, не тъжните думи за сбогом и не красивите снимки със замръзнала младост препънаха пулса ми този път, а една малка чаша с димящо кафе. Стоеше толкова нелепо на фона на студения камък, че се огледах дали и тук не са поставили автомат за напитки. Но такъв нямаше, нито пък се забелязваше жив човек по дългите алеи, потънали в принудително мълчание. Димът от чашата се извиваше нагоре до снимката на хубав, не повече от 35-годишен мъж, който се усмихваше точно като човек, току-що отпил глътка силно, ароматно кафе.

Тя била най-красивото момиче в града. Не слънчевите коси или дълбоките морски очи влюбвали всички в нея толкова, колкото усмивката, която стопявала всякаква завист или лоша мисъл. Всички я обичали. А момчетата се надпреварвали да доказват мъжество и способности, дори само за един неин поглед. Тя заобиколила мачовците, изплъзнала се на нахалниците, извинила се на трубадурите и отишла при скромното, високо момче, с усмивка досущ като нейната.

Вдигнали приказна сватба, обичта им била толкова красива, че дори тези, с разбитите сърца, не могли да им се сърдят. Раждането на детето им се превърнало в най-важната новина в града. Радвали се и празнували всички. Ходили им на гости, канени и неканени, търсили си поводи да ги срещнат, за да напълнят очите си с красотата и на тримата. Когато се разбрало за болестта на детето, тези същите хора се отдръпнали, скрили и потънали в малките си страхове и жалките си суеверия.

Но той не си тръгнал, както обикновено става в тези случаи. Бил до нея повече от всякога. Галел слънчевата ѝ коса, попивал морето от очите ѝ и се кълнял, че ще направи и невъзможното, за да върне радостта ѝ. Десет години минали във всевъзможни изследвания, лечения, процедури, рехабилитации, санаториуми, новаторски терапии, природни средства, клиники в чужбина, борби и безсъния. Момиченцето им угасвало все повече в инвалидната си количка, а красивата му майка нямала време вече да плаче от грижите, лекарствата, процедурите, обслужването и бденето над единственото им дете. Тя не само спряла да плаче, но и вече никога не се усмихвала.

Говорели всяка нощ през последните месеци. Егоизъм, казвала тя. Любов, опровергавал я той. Ще се повтори, треперила тя. Вярвай ми, молил я той. И тя склонила. Родило се най-прекрасното, здраво и слънчево момченце на света. Имало нейната усмивка и неговите добри очи. Всичко, за което майчиното ѝ сърце си било забранило да копнее през последните години, го имало в изобилие – първия смях, първата целувка, първото „мамо“. То цялото било любов. Сядало в скута на сестричката си, говорило ѝ нещо на бебешкия си език, а тя за първи път се усмихвала широко.

Двамата родители преливали от щастие. Вече нищо не изглеждало толкова страшно. Момиченцето им не било самотно в болестта си, домът им не бил съкрушително тих, момченцето им не било стресирано от състоянието на кака си, а растяло любящо и грижовно.

Усмивката ѝ се върнала по-озаряваща от преди. Топлите му очи се смеели на слънчевите зайчета в косите ѝ. Въздухът помежду им бил нажежен от обич и благодарност. Сутрин се смесвал с парата на хубавото, силно кафе, което винаги пиели заедно. Посрещали изгрева, седнали на малката, потънала в цветя, тераса и се целували над димящите чаши. Един ден той отпил от ароматната течност, облегнал се на стола, главата му леко кимнала към слънцето и сърцето му просто спряло да бие.

- Всяка сутрин идва да му напълни чашата с прясно кафе – възрастният човек се е появил от нищото – Никой не знае как се справя сама с малкото и с болното дете. Не съм срещал по-силен човек от нея. Каза ми, че синът им тропал всеки ден по вратата на гаража и търсил татко си. Мислел си, че е вътре и поправя колата. Щяла да държи заключен гаража, докато момченцето порасне достатъчно, за да отключва само. После заедно ще решат какво да правят и с ключа, и с живота си. Когато е достатъчно голям – повтори възрастният човек – тогава и тримата пак ще са добре. Така им е писано.

Старите му ръце с мъка извадиха цигарата, той я запали прокашля се и ноздрите му се разшириха от аромата на кафе, който разбуждаше потъналото в сън гробище. Дърветата рязко зашумяха, в клоните им се скараха птици, а каменните късове, пръснати наоколо проблясваха като фарове. Мъжът остави димящия фас върху един от тях, зарея поглед в далечината, а когато си спомни, че съм тук, продължи:

- Любовта не знае умора и граници. Любовта, моето момиче, е тук. Огледай се и ще видиш кой колко е бил обичан и колко е обичал. В живота това не се вижда толкова много, колкото в смъртта. Те двете са едно и също, ама късно го разбираме. Важното е да има на кого да правиш кафе всяка сутрин. Тогава си познал любовта. А веднъж познал ли си я, ще я имаш пак.


Препоръчваме ви още:

Любовта, която не виждаме

Помниш ли онова момиче в снега

Истински мъж

Последно променена в Петък, 02 Март 2018 21:05
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Къде живееш?

Къде живееш?

16 Окт, 2018 Истории

Малкият човек и светът наоколо

Малкият човек и светът наоколо

15 Окт, 2018 Възпитание

У дома

У дома

15 Окт, 2018 Истории

Време назад

Време назад

14 Окт, 2018 Истории

Шерше ла суп

Шерше ла суп

14 Окт, 2018 Забавно

Добра свекърва

Добра свекърва

13 Окт, 2018 Отношения

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам