Четири литра море

Автор: Лени Рафаилова

Това, децата, са много откачена работа. Не само защото ежедневно ни карат да откачаме и да подскачаме, често и разни трудни препятствия да прескачаме, а защото имат един грандиозен по обхват и митичен по сила талант. Талантът да претворяват обективната реалност в причудливи форми, образи и създания. Взимат си най-обикновеното, въртят си го в главите, шарят си го, драскат си по него, деформират си го, както си искат, писукат си, скрибуцат, викат си нещо, ту се хилят, ту вземат и някоя и друга сълза да пуснат и ето ти на, застават пред теб, гледат сериозно като Аристотел и ти казват спокойно и убедено, че си глупак. Да, завършен, стопроцентов глупак. И защо? Ами защото ти хич не можеш да разбереш, че онова обикновеното, дето са скрили под масата, не е някакъв си боклук, а необикновено парче от Вселената с куп магически сили и аха си посмяла да го изхвърлиш, ще си навлечеш гнева на всички познати и непознати божества. Сега, тук ти почваш да се подхилкваш, грубо подценявайки мощта на парчето от Вселената. То на теб ти пречи, защото не можеш да наредиш терасата така, както го е направила майка ти или съседката от третия етаж. Обаче срещу теб е застанал един великан, от очите му хвърчат гибелни пламъци и усмивката ти хвръква от лицето. Великанът знае какво говори. Великанът е създател, творец, той вдъхва живот, рисува живота с малки гъвкави четчици с тънък косъм и палитра от цветове, които ти не познаваш. А ти. Ти чистиш. Срамота.

В края на лятото ходихме на море. Ама много хубаво ми беше на това море и затова петте дни ми се видяха като час и половина. Къща на плажа, камина на двора, смокини. Нощем стадо звезди утешително греят и гъделичкат задрямалата трева. Мяукат сексуално настроени котаци, а кучетата им се присмиват с лай. Няма комари. Сутрин минава орда оклюмали кози, водени от полуизтрезнял козар. Вероятно през нощта наблизо се е разбил кораб с брилянти, затова морето присветва така. Слънцето е потопило лъчистите си пръсти във водата и се опитва да улови някой и друг скъпоценен камък. Алчно е. А морето е скромно и нежно. Само тихо потръпва и продължава да си блести. Кучето яде мравки, ние банички. Тук боза няма... май! Не ми пука хич. Цял ден мога да си вися с мокър бански и да побеждавам всички на "Не се сърди, човече". Аз много се сърдя и затова е по-добре да печеля. Голямото дете прави снимки, малкото тормози кучето. По някое време изчезват. После идват да тормозят мен за храна. Една тънка котка се е мушнала в огнището и е извила гръб. Ама ние пържолите вече ги изядохме. Сега ще унищожим виното. Децата ни се подиграват, но няма интернет и не могат да ни качат пиянските снимки в мрежата. Това е последната ни вечер. Щеше да вали, но се размина и нощта е мека и частично хрупкава, като току-що изпечена курабийка. Мляс.

Подреждам багажа. Има пет чанти, десет плика и две-три раници. На пералнята й прилошава и почва да хърка и да ръмжи. Аз гледам уплашено и се моля да издържи само още едно пране. Разтоварвам хладилната чанта. Сирене, масло и два смачкани домата. Всичко е смазано от две големи шишета с вода. Почвам да нервнича и понечвам да излея съдържанието в мивката. Обаче малкото дете пристига. Тя сега малка хич не е, пред мен е застанал някакъв разгневен великан и крещи:

- Луда ли си? Какво правиш?

- Изливам водата, не виждаш ли?

- Абе, каква вода? Наляла съм ти море в тия две шишета! За да си имаш и за през зимата. Като отвориш бутилката и да ти замирише, да си спомниш и да не ти е тъжно, и студено да не ти е. Нещо като с туршиите, ама по-яко и не смърди на вкиснало. Много си загубена, мамо, значи! Море за теб има в тях, подарък от мен и лятото, защото знаем колко много го обичаш.

Глуповатото ми изражение се оттегля и може би ще ревна. Но голямото дете идва да ми иска пари и прекъсва нечовешката ми драма.

По Коледа реших малко да поразчистя балкона, че някакъв купон се заформяше за Нова година. Местя си аз саксийки, столчета, масата. Брей, нещо ми запира. Пуфкам, охкам и бутам някакви шишета. Те падат, търкалят се по мозайката, кучето идва и почва да души. По челото ми избива пот. Яна не е вкъщи. Сама съм и мога спокойно да изхвърля шишетата, ама няма. Те са ми подарък от детето и от лятото, за да не плача, когато зимата реши да ми вземе смеха. Шишетата остават. До лятото. Поне.

 

Препоръчваме ви още:

Жената, която не съм

Една различна семейна история

Как си починах на морето

Последно променена в Петък, 26 Януари 2018 19:42
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Красиви хора

Красиви хора

17 Окт, 2018 Истории

Хазарт

Хазарт

17 Окт, 2018 Истории

Ева на третия етаж

Ева на третия етаж

17 Окт, 2018 Истории

Къде живееш?

Къде живееш?

16 Окт, 2018 Истории

Малкият човек и светът наоколо

Малкият човек и светът наоколо

15 Окт, 2018 Възпитание

У дома

У дома

15 Окт, 2018 Истории

Време назад

Време назад

14 Окт, 2018 Истории

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам