Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Да отскочим до Витоша

Автор: Неда Дойчинова

Сигурна съм, че не съм единствената майка в София, която поне по веднъж дневно, поглеждайки към Витоша, да не си помисли: „Ей го, на една крачка ни е планината, а откога не сме водили децата там, срамота... “

Та и аз така. Хич няма да зяпам лилавите кръгчета в различните китайски сайтове, показващи нивата на ФПЧ в София, то и без това през последните дни с невъоръжено око виждам какво дишам. С мъжа ми решаваме – този уикенд вече наистина ще отскочим до Витоша. Ще обявим бойкот на всички домашни, дето има да пише големият ни син; на всичкото чистене, дето ни чака у дома; на всички покани за излизане на по кафе или кино. Ще ходим да съберем малко здраве, дето се казва. Започвам да смятам наум – колко пъти могат да си намокрят чорапите, ръкавиците… Колко пъти ще трябва да влезем някъде да стоплим ръцете, да изпием по един чай. И ми хрумва идея – така и така ще трябва да мъкнем багаж, що пък да не пренощуваме някъде там?

Като всяка майка на дете в градинска възраст, не смея да правя дългосрочно планове. Постоянно съм нащрек. Днес е едва понеделник, ехеее колко вируса могат да се донесат до събота. Я сопол ще потече, я вечерята ще реши да излезе навън. Чукам мислено на дърво, по няколко пъти, само докато си мисля колко ще е хубаво, ако успеем да отидем.

Вече е сряда вечер, децата спят. Здрави са. Остават само два дни до уикенда. Сипваме си по чаша вино с мъжа ми и събираме смелост да отворим картата на Витоша, плюейки по три пъти в пазвите си с думите - „Само да не ни обърка нещо плановете." Разглеждаме сайтове, четем мнения, разучаваме всяко място за отсядане (от времето, когато ходехме по хижи са минали 20-ина години). Едната е твърде ниско (сигурно няма сняг), около другата липсва подходящо място за пързаляне, до третата дали ще можем да се качим без вериги… В четвъртък по обяд няколко хижаря са подложени на кръстосан разпит по телефона – колко струва нощувката, има ли санитарен възел, топло ли е, стаите подходящи ли са за семейство с две деца, лесен ли е достъпът с кола… Вечерта получавам телефонно обаждане от таткото на момиче от класа на големия – канени сме в неделя на рожден ден, на Витоша. Ехаааа, кой като нас, направо там ще ги чакаме. В петък на обяд набързо сменям резервацията, отиваме на хижа точно където ще бъде празникът.

vit5

Петък вечер. Започва голямото събиране на багаж. По 10 чифта чорапи дали ще са достатъчни? А бельо – със сигурност ще си намокрят и дупетата. Пижами, резервни пуловери. Задължително пантофи, няма с обувки да ходим в хижата, я. Камарата приготвени дрехи придобива заплашителни размери. Леле, да не забравя лекарства – като на всяка разумна майка, мобилната аптечка е добре заредена – поне четири вида лекарства за сваляне на температура, капки за уши, капки за нос… Нищо че повечето никога не съм ги ползвала, стоят неотворени, откакто баткото беше бебе, т.е. 8-9 години. (За пореден път си напомням, като се приберем, да прегледам срока им на годност!)

В събота сутринта ставам по тъмно. Докато пия кафе, си поглеждам ръцете – ужас, как ще ходя с този олющен лак? Докато се лакирам, отварям всички уеб камери от Витоша, проверявам подробните прогнози за следващите 24 часа в 3-4 сайта, не можем да допуснем времето да ни изненада. Става и мъжът ми, започва да ме препитва дали съм сложила всичко необходимо. Слага на котлона голяма тенджера – може ли да ходим в планината без чай? А къде ни е термосът? Ами шейните на децата? Облича се набързо и слиза до мазето да изрови всичко затрупано там от миналата зима.

В 8.15 ч. децата са подредени на масата пред голяма купа с мекици. Нямат търпение да тръгваме. Големият ни напомня около 18 пъти – „В 11ч. затварят пътя към Витоша, да не закъснеем!“ Започва голямото пакетиране – клин, космонавт, дебели чорапи. Докато закопчавам последния ботуш, вече се чувствам като в сауна. Точно на вратата малкият простенва – „Мамо, сърби ме коляното.“ Разкопчавам, събувам, събличам, баткото пуфти: „Не мога повече да издържам, станах на печен кебап.“ Таткото прави втори курс с багажа (как ли се справят семействата, на които колата им не е комби?).

viy3

Напъхваме се в колата, препълнена сякаш заминаваме за около месец, и потегляме. След 5 минути с всичка сила ме връхлита синдрома „изключих ли ютията“. Слава Богу, тази сутрин не гладих, значи няма как да съм я забравила включена. А кафемашината, котлона? Замълчавам, ще запазя мрачните мисли само за себе си, увеличавам музиката и започвам да пригласям на радиото. Малко след като сме излезли от София, пада гъста мъгла. Дали да не се откажем? Ами ако ентусиастите, които карат пред нас отбият някъде? Как ще виждаме пътя нагоре без светлините на колата отпред? Добре, че и това не казах на глас, само няколко километра по-нагоре пеква силно слънце. Ето, знаех си – как можах да забравя слънчевите очила? Малкият пищи: „Не виждам нищо от това слънце, махнете го!“

vit2

Паркираме пред хижата. Запознаваме се с хижаря, избираме си стая. Пием топъл чай, обсъждаме къде са набрани билките. Намигам на мъжа ми да разтовари багажа „точно сега“, докато хижарят не гледа. Че най-вероятно ще ни предложи втора стая, където да поберем половината гардероб, който сме помъкнали.

Следват два дни изпълнени с доволни детски писъци и зачервени бузки. Пързалки, търкаляне, бой с топки, снежни човеци. Нощно пързаляне с шейни (и по дупе) и малиново вино за родители. И преобличане, не помня колко пъти. Поне 8 пъти гордо казвам: „Ето, знаех си… Добре, че взех и този анцуг“.

 

Страхотен детски рожден ден в неделя – „малката разходка“, която беше включена в програмата се оказа 10 км преход. Децата геройски издържаха близо 4 км изкачване по планинска пътека. И най-дългата пързалка на връщане – повече от 6 км, с шейните надолу по пътя. Родителите разпределени като в тактическа схема на футболен треньор, двама отпред, двама най-отзад, останалите - равномерно по средата. От време на време някой изкрещява: „Колааа!“ и децата послушно се забиват в най-близката преспа или се мятат отстрани в канавката.

vit4

Прибираме се благополучно в хижата, всички са налице. Чай, скара, торта – компанията е стоплена и нахранена. Някой споменава: „Още малко да се попързаляме?“ Само с татковци, моля – аз багаж трябва да събирам. Естествено, най-доволни са децата – майка им едва ли щеше да им разреши да се пускат с шейните по голямата писта за скиори.

Прибираме вкъщи сак, 6 торби с мокри дрехи и две заспали по пътя деца. Уморени, доволни и щастливи.

Всъщност да отскочиш до Витоша никак не е лошо. Дано само аспиринът, дето глътнах, свърши работа, че не искам да ходя като робокоп заради мускулна треска. Сега ме чакат поне три дни пране, сушене и прибиране на дрехи. И нямам нищо против веднага след това да започна отново да приготвям багаж, ей така, за едно отскачане до Витоша. Само да са здрави децата.


Препоръчваме ви още:

Коледно желание

Как ме обявиха за почетен скиор, без да карам ски

И мама стана скиор

 

Последно променена в Сряда, 17 Януари 2018 19:39
Прочетена 2577 пъти

Facebook