Коледата на Донка

Автор: Ина Зарева

- Алоо, Танеее, чуваш ли ма?
-
Донке, ти ли си? Чувам, чувам.
- Немаше те сутринта и рекох да провера как си.
- Ааа, добре съм. Много съм добре. Децата дойдоа.
-
Ееее, щастливка си сега. Айде радвай им се, аз ще река на останалите да те не мислат.
- Да сме живи до другата събота, ша са видим.

Танка натисна продължително копчето на жисиема, както наричаше мобилния си телефон. Пръстите ѝ, обезформени от артрита, трудно боравеха с малкото устройство, но тя упорстваше и с гордост демонстрираше колко добре се справя:

- Децата ми се обаждат, как няма да се науча!

Синът, дъщерята, внуците и дори вече правнучетата действително се обаждаха всеки ден – да се уверят, че е добре, да я развеселят с весела случка, да споделят неприятност или успех. Насищаха дните ѝ с вкус и аромат, и макар рецепторите вече да не ѝ служеха, както преди, самотата се настаняваше само нощем. Вечеряше рано, отброяваше грижливо шепата лекарства, изпиваше ги с вода от лековития извор на хълма, дето Донка ѝ я носеше, пожелаваше лека нощ на снимките по стените, отпускаше с мъка схванатите си крака в празното, студено легло и започваше да ги мисли всички поред. Дъщеря ѝ с тази нейна тежка работа, синът и той – на две места работи, внуците се ожениха – ама тез младите не мож ги разбра – спогаждат ли се, обичат ли се, все нервни едни такива и се карат на децата си. А те – децата същински ангелчета. Как не виждат колко са умни и с едно такова разбиране за света като възрастни хора. Не може с лошо към дете. Само с добро трябва. Особено към тези чудни нейни правнуци. Да може да доживее още няколко години само. Да ги види ученици. Да си ги изпрати в първия учебен ден, както тя си знае. Да им е сполука и да им върви. Дали ще доживее?

- Доне, да ми речеш пак оная рецепта за сърцето?

-
Ще ти я река, как да ти я не река. Много полезна била и хората оставали и лекарства и дявол сетне. Ма то народа с отрови се лекува неска. А истината е в билката! Ма не брана откъде ли не – по прашасали тротоари и напикана от кучета. Само от високото в планината. Дето няма пушеци, пепел, че и човешки крак едвам стига. Аз имам от лятоска – Веско Бониния ми набра като пасеше козите. Той е чисто момче. Ще ти дам и от нея. Как са малките? – прекъсна тирадата си възрастната жена.

-
Абе какво да ти кажа, бе Доне?! Ми те са ангели тези деца. И ме обичат. И като дойдат ме целуват, целуват. Как не ги е гнус от тия бръчки – аз като се мерна в огледалото се плаша – много са станали вече тия пущини. Ама аз се баням и от парфума вносния, дето ми донесе дъщерята, слагам. Няма да съм противна на децата я!

- Ех, Тане, щастливка си ти! Щастливка! Трета година ще стане как моите не идват. Не щат да се връщат и това е. Добре им било, арно се уредили и все работа имали. Там голям град, не пущинак като тука. То и какво да чинат като си додат. Ама поне да видя и аз малките. Ще ме забрават, Танее, няма да си ме спомнят съвсем. Аз и не можех като тебе с тия нови телефони да се оправам, та и редко се чуваме. У Пепа комшийката некой път, как на тебе оня ден, че оня вкъщи нали го маанаа. То с тая пенсия кое по-напред да плащам. Ама аз за децата съм заделила. И за умирачката съм сбрала, да им не тежа, като дойде черната. Но за тях сбирам отдавна. Само да кажат, че идват, ще ги зарадвам.

- Ще додат, ма Доне, как нема да додат!? Те младите сега много работат с тия модерни професии. И децата се на некакви уроци ходат – музики, езици, спортове. Немат време младите за нас. Не им сърди.

- Твоите как имат, ма Тане?! Не те остават те, не те остават. През неделя са тука, нали те виждам как се радваш и все за тях разказваш после. Очите ми изтекоха да чакам. Па никога не съм ги посрещнала лошо. Знаеш аз убаво готва, винаги съм се подготвяла. И нито със снаата съм се карала, ни със зетя. Откак Венко си отиде съм сама като куче. Делник, празник – все съм сама. Ако не си ти и жените не знам. Мъка ми е, ше са пръсна.

Танка, подхвана под ръка приятелката си и двете поеха бастуните със свободните си ръце. Знаеха се от младини. Деца отгледаха, къщи изградиха, мъжете си погребаха – и все заедно. Преди няколко години ремонтираха магазина в горната махала – сложиха вътре две-три пластмасови маси с по 4 стола към тях. И няколко жени започнаха да се събират всяка събота сутрин след пазаруване, да изпият по едно кафе и да побъбрят. Скоро това се превърна в строг ритуал. Ако някоя не дойдеше, другите веднага проверяваха дали нещо не се е случило. Помагаха си за всичко. Повечето бяха останали сами, други – с болни мъже вкъщи, все тежък живот живееха в малкото селце. Но най-тежка от всичко беше самотата.

- Доне, да сопрем малко, че ми отказаха кракаата. С кво ли не ги мазах тия пущини, не щат да одат. Срам ме е от децата – ще си рекат, че съвсем съм гютурум вече и ще се уплашат, че ще съм им в тяжес. Аз, Доне, в града не ща да ода. Не мога там да дишам. Каниха ме на гости, одих – уредено всичко им е, ама мене ми се вие свят от високото, а като излееш – то само коли, коли, става ми лошо. А и не ща да ги притеснявам. Само аз им липсвам. С възрастен човек трудно се живее.

- Ама виж как те канат и те искат. А моите не. Веднъж ме взеха в града, по болници ме мъкнаха и после вечерта пак тука обратно и туй беше. То мен сърцето от пустош се пръска, не от друго! Какво да им кажа - и аз като тебе не ща да съм тяжес. Надам се, Тане, сега за Бъдни вечер. Сигур ще додат вече, нема как. Ще направа содената питка, сармите и чушките ще напълна да са готови. Ти боба как го правеше, че много вкусен ти става?

Бастуните потропваха ритмично, отброявайки стъпките до ритуалното съботно кафе.

- Ела, Тане, оттука да минем. Тука е по-близо с осемнаесе крачки. Аз съм ги броила по едната и по другата улица. Па и тоя кмет не оправи дупките, ше се потрошим тука.

Другите вече бяха преполовили леблебиите си и разпалено обсъждаха някого.

- Додохте най-сетне. Па ние мислееме, че децата още са останали, а Тане?

- Ааа, тръгнаа. Имат си работа, учене. Нема с мен да се занимават, я! Ето да ви почерпа за правнука, че рожден ден имаше скоро – и артритните пръсти тромаво дръпнаха кутия бисквити от рафта – Стефче, пиши ги на сметката и ела да се почерпиш. Стига с тая търговия, няма да са гютураса магазина без тебе – обърна се към продавачката Танка.

- Айде да ти е жив и здрав, а ти да столетиш, че и женитба да му дигаш – заредиха пожелания жените и с треперещи пръсти взимаха облените в шоколад правоъгълничета и ги потапяха в остатъците си от кафе по чашите.

- Обичат те много децата – това всички сме го установили много отдавна, Тане. Ама и ти си добра жена, как нема да те обичат. Какъв букет само ти бяха донели за рождения ден – то не букет, ми цял двор. А моите за толкова години едно цвете от градината да бяха откъснаали – изпъшка Нонка. Тя беше погребала мъжа си много рано. После и дъщеря ѝ си отиде, остави две дечица. Бащата се запиля и тя ги отгледа сам-сама. Изучи ги, къща и имоти им остави, женитби им спретна. Сега и техните деца гледа.

- Не са жалвай – нали не са те изгонили още – засмя се друга.

- Айде да си вървим, Доне, че като седа толкова и после хептен ще се скова – заизправя се Танка и болезнена гримаса набръчка челото ѝ още повече.

- Тръгнааме. Другата събота е Бъдни Вечер, ама по-другата, ако е рекъл Бог - пак тука.

Двете дружки се хванаха под ръка и затътриха обратно. Пътят сега им се стори по-дълъг и по-труден. Коленете им притреперваха, костите им изпукваха като сухи клечки при всяка неподготвена стъпка, ръцете им омаломощени се подпираха на бастуните.

- Ще додат, ма Доне, как нема да додат! – вместо сбогуване каза приятелката ѝ

- А дано да додат. Аз и баклавата ша напраа още в петъка, да е готова, да се напоят хубаво корите. Пък утре ще дода да ти донеса билката. То и аз трябва да си направа, че нещо все ме души. Все ми е мъка. Ама то на кой съм му потрябвала.

- Не приказвай така, че е грехота! Ти съвсем се смахна. Айде утре те чакам заранта. Недей закусва, аз ще направя мекици, само лекарствата си изпий, да ги не забравиш като оня път.


Изнизаха се бързо следващите дни. Улиса се Танка в приготовления за празника. От билката, дето Донка ѝ донесе, чувстваше бодрост и сили. Приготви тиквеника, нареди баклавата по нейния си начин, че да не стане твърда. То си има тънкости. Не става само да изпечеш едни кори и да ги полееш с вода и захар после. Корите трябва първо да са много тънки. Какви кори правеше едно време – огромни петури и прозират като коприна. Сега купешките не струват, ама като не може да точи вече с тия ръце, няма как. Нареждат се няколко кори една върху друга в тавата и върху тях се посипват орехи. Ама щедро, не като за Бог да прости. После пак кори и пак орехи, пак кори и пак орехи. Като изпълнят тавата, се нарязват на ситни правоъгълници, па тогава се сгорещява олио в тигана – да ври и се полива обилно тавата с него. Пъха се бързо в горещата фурна и се пече, додето се зачерви. Щом е готова, се залива с предварително сварения и изстуден захарен сироп – равни части захар и вода, лимон и ванилия задължително. Като се полеят горещите кори със студения сироп и после баклавата носи и душа, и аромат. Не е твърда като войнишка подметка. От една туркиня я знаеше тази рецепта. Добра жена беше, много добра жена, изкусна кулинарка, верна приятелка, ама рано си отиде.

Ще е готова баклавата като дойдат децата, ще я сложи на масата в хола, а отдолу ще им нареди подаръците. Само тези за правнуците ще скрие, че като се залишат в игри, да изтропа някой от младите на прозореца, та да кажат, че дядо Коледа ги е оставил. И на Донка е приготвила подарък. Нема да дойдат нейните и тая година, видяло се е.


Те дойдоха рано сутринта на Рождество. Децата, внуците и правнуците на Донка изпълниха къщата ѝ, пристъпвайки с наведени глави върху скърцащото дюшеме, а оскъдната светлина замъгляваше погледите им. Трапезата ги чакаше грижливо подредена. Матовата питка, сочната баклава, подредените като слънце сарми, ароматният боб, срамежливите чушки, сладникавият ошав, слънчевият тиквеник, уханното жито и стипчивата туршия – всички настойчиво примамваха вкусовете и изкушаваха сетивата. Младите побързаха да излязат в малкото дворче, което дори през зимата изглеждаше спретнато и гостоприемно. Спомените заплуваха пред очите им – люлката на стария орех, тайните скривалища из дувара, колибката на първото куче. Игрите до късна вечер край лумналото огнище, сочните череши направо от дървото, бодливите рози, които тайно откъсваха, светулките и майските бръмбари, снежните човеци и украсения бор в градината. Ароматът на Бъдни вечер не си беше тръгвал никога оттук – аромат на дом, на обич, на тайна и на очакване. Тежкото потропване на прозорците, втурването навън в търсене на елени из небето, купът подаръци пред вратата. Прегърнаха се нескопосано, все така гледайки в земята, а после бавно тръгнаха след ковчега.


Препоръчваме ви още:

Разказът на една дъщеря
За нашите стари деца
Защо помагаме финансово на порасналите си деца

Последно променена в Вторник, 12 Декември 2017 20:33
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Да не дава Господ!

Да не дава Господ!

23 Окт, 2018 Истории

Теб те е страх от мен

Теб те е страх от мен

22 Окт, 2018 Истории

И Европа изкрещя

И Европа изкрещя

24 Окт, 2018 Истории

Съвети към бъдещата свекърва

Съвети към бъдещата свекърва

26 Окт, 2018 Отношения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам