Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Love.net или нашата история

Автор: Юлиана Мицева


Нашата история започна в далечната 2000-а година. Живеехме сами с брат ми, който от 5-годишен е като залепен за компютъра. За известно време дори беше интернет провайдър за квартала, в карето Военна болница-Пирогов-Медицинска академия. В ония години, в зората на интернета, на мода беше небезизвестният канал за чат – Мирка или IRC. Всеки път се чудех на брат ми, как е възможно човек да чати до ранни зори и то с някакви непознати хора. Докато един ден, в края на юни, той заминаваше на море. Тогава го помолих да ми покаже какво се прави в този чат, за да си запълвам вечерите, когато съм вкъщи, докато го няма.

Наскоро се бях разделила с предишния си приятел и исках да си почина от всичко и от всички. Така неусетно се пренесох от реалността, във виртуала. В началото бях направо смешна – пишех си със 100 човека, защото си мислех, че трябва да отговоря на всеки, който ми каже „здрасти”. Тогава брат ми каза, че не е нужно да отговарям на всеки, а да си харесам няколко човека и да си пиша само с тях. Е, точно момчето с ник ceci_zmej не харесвах изобщо, но той беше особено настоятелен и дори първото нещо, което получих от него, беше един скрипт от рози. Скриптът е картина, нарисувана с помощта на цифри и символи в чатовете. По принцип, най-здравите и хубави приятелства при мен са започвали точно на базата на отрицанието и заяждането, и този случай не беше изключение.

В началото се засичахме през ден, през два и не беше нещо особено. Той беше малко надут, много се изхвърляше, а аз не симпатизирам на такива хора, но както са казали ... неведоми са пътищата Божии. Неусетно се сближихме дотолкова, че вече едва издържах да дойде краят на работния ден, защото нямах интернет там, да се прибера и да седна пред компютъра. Ядосвах се, когато ник-ът му не беше в редичката, а щом замигаше синьото правоъгълниче, че вече е на линия, сърцето ми щеше да се пръсне. Аз пишех от къщи, а той всеки ден ходеше в някаква интернет зала. Може би се чудите защо след като вече толкова сме се сближили виртуално, не сме се видели и реално? Ами оказа се, че е от Плевен и това до някаква степен беше пречка.

Не знам дали знаете, но по онова време, свързването към интернет се осъществяваше в 90% по телефона, с онзи интересен звук, който помня и до днес. Всяко свързване си беше цяло събитие, а да не говорим по колко пъти интернетът те изхвърляше (дропваше) и всичко започваше отначало. По Закона за гадостта, започнаха ремонти по смяната на телефонните кабели. Нямаше да имаме телефон около 2 седмици, а аз буквално изпаднах в депресия, но естествено, намерих начин да продължим да си пишем. Работата ми беше до хотел Хемус, на ул. „Крум Попов“, където тогава се помещаваше един от най-големите интернет клубове – Матрицата. Офисът ни беше буквално над нея. Така, веднага след работа, просто слизах в клуба и си тръгвах около полунощ. Момчетата, които работеха там, вече ме познаваха и щом влезнех, се споглеждаха заговорнически, защото знаеха за какво става въпрос. Имаше и дни, в които не можех да отида в клуба, и тогава ходех в моя много добра приятелка, която ми отстъпваше компютъра си, в името на любовта.

Разменихме си телефоните и започна паралелна на виртуалната и телефонна любов. Нямахме наши снимки, които да са сканирани, нямаше цифрови апарати, телефоните ни не бяха с камери като сега, а толкова искахме да се видим. Тогава решихме да си изпратим по едно писмо със снимки. Получих неговото и бях приятно изненадана, защото не се оказа някой грозник, представящ се за хубавец, а напротив – много симпатично момче, въпреки, че не си падам по светли мъже – рус със сини очи. Тогава вече нямаше значение дали е рус или черен. Когато получи моето писмо, вечерта ми написа в чата: „ Аз исках твоя снимка, а не на някакъв модел”. Няма да си кривя душата – разтопих се...

Така, неусетно, изминаха 2 месеца и вече нямахме търпение да се видим. Разбрахме се той да дойде до София. Броях дните до идването му, но колкото повече наближаваше денят, толкова повече се чувствах притеснена и неуверена. Ами ако не ме хареса на живо? Ами ако се разочарова ? Все такива въпроси си задавах и сякаш имах една огромна топка в стомаха и в гърлото. Видяхме се, за първи път, в края на август. Беше ужасна жега. Аз го чаках на автогарата до Новотела. Рейсът трябваше да пристигне в 10.00 часа, а аз бях там в 09.00 и на два пъти си тръгвах от притеснение. На третия път, в който реших да си тръгна, рейсът влезе в автогарата и мърдане вече нямаше. Беше ми казал, че ще е с червена тениска и веднага го видях като слизаше. Носеше една плюшена играчка в надуваемо сърце, която дълги години стоеше закачена в стаята ни, но при преместването ни преди 2 години я изгубих. В този момент сърцето ми щеше да се пръсне. Бях на 25, а се чувствах като ученичка на първа среща. И той беше притеснен, колкото и аз. Целунахме се бързо и леко, защото притеснението беше огромно.

Хванахме се за ръце и цял ден не се пуснахме. Обиколихме София пеша. Къде ли не ходихме и въпреки ужасната жега, се чувствахме прекрасно. Имахме и една комична ситуация. Изтощени от жегата и дългото ходене, се озовахме пред един виенски салон, на прозорците на който пишеше с големи букви „климатик”. Влязохме и буквално се размазахме в невероятния хлад там. Поръчахме по кафе и минерална вода, но като ни оставиха сметката, сякаш ни поляха със студен душ. Няма да забравя, че беше колосалните за онова време 15 лева. Прибрахме се вкъщи уморени, но пълни с емоции и адреналин. Вечерта беше само наша. Толкова чакана и толкова спонтанна. Тогава не знаех как ще продължи тази виртуално-реална авантюра, но беше без значение. Когато нещо е заредено с толкова положителни емоции, а същевременно е и толкова невероятно и странно за времето си, последствията нямат значение. Важен е само мигът, важно е да го изживееш и да му се отдадеш изцяло. Раздялата на следващия ден беше тежка. Не исках да свършва, не исках да тръгва, но реалността беше такава. Разделихме се с обещанието да се видим много скоро, както и стана.

Този път аз бях гостенка. Хванах автобуса, а той ме чакаше в Плевен. Беше също един прекрасен ден. Прекарахме го в парка „Кайлъка” с малката му (тогава) племенница. Беше вълшебно. Сякаш вече бяхме семейство. Запознах се с родителите му и сестра му, които са прекрасни хора. Приеха ме в дома си, сякаш ме познаваха отпреди. Знам, че не им беше казал как сме се запознали, защото едва ли щяха да разберат подобна връзка. На следващия ден - отново тежка раздяла, сълзи, обещания за скорошно виждане и отново в София. И двамата знаехме, че тази връзка един ден ще стане невъзможна. Няма как да се случи хем да сме заедно, хем в различни градове. Споделих с мама и решение беше или да се събираме или да се забравяме. Мислих много и реших, че по-добрият вариант е той да дойде в София, а не аз да отида там, поради ред причини, най-вече свързани с възможности, работа и т.н.

В един от хилядите ни разговори му споделих за решението си и го попитах дали иска да дойде да живее в София. Отговорът беше: „Разбира се... Идвам”. Не можех да повярвам. Мислех си, че е просто спонтанен отговор, защото аз винаги съм била привързана към близки хора, родни места, квартала ми – всичко. Затова и навремето не добих смелост да тръгна за Щатите. Не можех да си представя как тръгвам и оставям всичко мило, познато и обичано, и отивам сама, някъде в непознатото. Денят е 07.10.2000 г. Цеци слезе от автобуса с 2 сака и каза: „Ето ме! Вече ще сме заедно и никога няма да се разделяме.”.

Заживяхме така, сякаш винаги сме били заедно. Характерите ни се допълваха и съвместният ни живот беше лесен. Единствената трудност беше свързана с работата. Мен ме бяха съкратили, поради закриването на фирмата, в която работех, а Цеци тепърва трябваше да търси. Лека-полека обаче, с помощта на нашите близки, които ни подкрепяха в този период, всичко се нареди. И двамата си намерихме добре платена работа, а животът ни беше наистина като в приказка, с много пътувания, забавления, споделени с най-добрите ни приятели. И така, след една неуспешна бременност през 2004 г., на 19.01.2005 г. се роди нашето съкровище Божидар, който с всяка изминала година се превръща в копие на баща си, и е едно прекрасно и слънчево дете.

 

Това е нашата виртуално-реална приказка, започнала преди 17 години, продължаваща до днес. Нямаме брак, защото никога не сме го искали, но смея да твърдя, че сме много повече семейство от поне половината такива с подпис. Поддържаме огъня жив, защото сме малко нестандартна двойка. Все още правим щуротии като малките деца, забавляваме се като деца, милите ни обръщения един към друг не са лигавите „миличко”, „коте”, „зайче” и т.н., а „лешпер”, „гарсон”, „Цецон”, „Юлион”, които у непознати будят истинско недоумение, но за нас те са си безценни обръщения. Всеки от нас има свобода, за която малко двойки постигат консенсус. Не се ревнуваме, а живеем пълноценно. Често си пишем по скайпа, въпреки че сме в две съседни стаи и ни се струва супер забавно, да си припомняме откъде всъщност сме започнали тази наша приказка

Благодаря на брат ми, който е запазил няколко от нашите логове в чата. Много се смеем, когато ги четем. Безценни са. Безценни са и всички приятелства и познанства, които станаха възможни, благодарение на интернет. С помощта на невероятния сайт bg-mamma, отгледах детето си, срещнах невероятни хора, с които сме заедно и до днес. Благодарение на социалната мрежа facebook, приятелите ми винаги са до мен и споделяме радост и тъга, без да е нужно да се виждаме, особено с тези, които са на 10000 км от мен.

 

Мисля си, че всичко е съдба. Няма начин да е друго просто. Хората, които срещнах във виртуалното пространство, нямаше как да срещна иначе в реалността, както приятелите ми, така и мъжът, който е до мен. Ние сме двете половини на едно цяло. Малцина са хората, които намират своята половина в живота. Ние сме едни от тях и вярвайте ми, няма по-голямо щастие от това. Много сме щастливи, обичаме се, както в началото на нашата връзка и продължаваме да сбъдваме мечтите си. Желая го и на вас!

 

Препоръчваме ви още:

Ничия земя
Нашите заблуди
Лайвбук

Последно променена в Неделя, 19 Ноември 2017 13:29
Прочетена 4382 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook