Папагалче в клетка

Автор: Надя Колева

Наскоро посетихме наши познати – младо семейство, което още няма деца, но за сметка на това си имат малко вълнисто папагалче! Естествено, 2-годишната ни дъщеря изпадна в див възторг при вида на малката птичка – в някакъв момент и двете малки същества пищяха щастливо – папагалчето – в клетката си, а дъщеря ни – от другата страна. Хем искаше да хване папагалчето, хем я беше страх, въобще циркът беше пълен.

Въпросното папагалче е най-обикновена птичка, синьо-бяла на цвят, с жълта човчица. Нищо особено, папагалче като папагалче… Но причината да ви разкажа за това папагалче е странното му поведение. Папагалчето беше в клетка, но вратичката ѝ през цялото време стоеше отворена. А то не искаше да излиза от клетката си…

Това малко папагалче ме накара да се замисля за хората около мен. Повечето от тях са съвсем обикновени хора, всеки с грижите и проблемите си. Хора с деца и без деца, хора, които през повечето време говорят в минало време и рядко си позволяват да мислят за настоящето и бъдещето. Просто защото това ги плаши. Плаши ги несигурността – дали ще можем да си платим сметките и този месец? Ще успеем ли да облечем децата и да ги пратим на училище? Такива мисли се въртят в главите им денонощно и не смеят дори да си помисля да избягат от клетката на собствените си страхове. Какво остава да си помечтаят да полетят?

Колкото и да се опитвам да забравя онова малко папагалче, мислите ми все към него се връщат – към клетката – широко отворена – трябва само да пожелае и е навън! Но то не иска! Свило се е на сигурно в тясната си клетка и дори не си помисля да полети. А ако понякога излита, после винаги бързо се връща там, където е сигурно – има храна и вода денонощно, клетката го пази от външния свят… А всъщност тази клетка го обрича на самота.

Съвсем същото е и с хората – загледайте се в лицата им, когато излезете на улицата – всеки се е затворил в собствената си клетка, на сигурно. И макар понякога да си мечтаят да полетят, повечето никога няма да се осмелят да напуснат сигурното спокойствие, което клетката на собствените им страхове им осигурява. 

А тази клетка всеки сам създава за себе си. Наричат я с различни имена – семейство, работа, деца, колеги, приятели… Сами изграждаме - бримка по бримка от финия лъскав метал - тази клетка, защото тя ни дава едно измамно чувство на сигурност. И не осъзнаваме каква е цената, която рано или късно всеки един от нас ще трябва да плати, щом е решил да ограничи живота си до една тясна клетка.

Не съм сигурна кога точно започва изграждането на клетката – може би това се случва малко след като завършим училище. Вратите на храма се затварят зад гърба ни и пред нас застава необятният Свят, който за мнозина е плашещ. Много често избираме да вървим по сигурни пътеки, които някой друг е отъпкал преди нас, така е по-лесно, разбира се! Но ето – това е първата бримка за нашата клетка… И неусетно животът ни става низ от бримки, с всеки компромис, който правим с мечтите си, с всяка крачка, която поемаме в посока „сигурно и безопасно“ – бримка след бримка, клетката се гради. 

Разбира се, клетката има различно име за всеки от нас – за някои това е семейството, за други – кариерата, за трети, които всъщност дори отричат, че живеят в клетка – това е непрекъснатият стремеж към новото. За тези хора ми е най-трудно да говоря, защото и аз попадам в тази категория – хората, които вечно са недоволни, вечно търсят нещо, което да запълни празните им дни… Най-тежката категория хора и категорията на най-големите самотници… 

Всеки сам избира как да изглежда собствената му клетка, някои дори успяват да я превърнат в нещо, което наподобява дом. Но в крайна сметка, клетката ни ограничава, тя разделя нас от другите – всъщност, това е смисълът на всяка клетка – да ограничи, да раздели.

Мнозина преминават през живота, без дори да разберат, че е изтекъл в една клетка – понякога в нея е толкова уютно, че не им се вярва, че е клетка, но тя е! 

Клетка аз наричам всичко онова, което ни ограничава, което отклонява пътя ни от мечтите ни! Клетката са всички онези компромиси, които сме направили, за да живеем комфортно – след толкова много компромиси, не е много сигурно каква част от нас е останала жива, нали?

Клетката са всички думи, изречени по принуда! Всички действия, извършени по принуда! Всяка крачка, извървяна насила! Всеки път, когато сме преклонили глава и сме отвърнали лице от проблемите – ние сме изплели сами бримка в своите клетки. Всеки път, когато сме се отказвали от мечтите си, ние сме изплитали по още една здрава бримка в клетката.

Но знаете ли, докато вратичката е отворена, винаги има надежда. Има шанс да се освободим от клетките на собствените си страхове. Има шанс за всеки от нас. Докато вратичката е все още отворена… 

Всеки може да полети! Стига да повярва в себе си и да пожелае.

 

***************

 

Прочетете още: 

Кошути-стръвници

Седя на ръбчето на безкрая 

Мамешката мафия 

Въртележката

Последно променена в Неделя, 12 Ноември 2017 14:51
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Безизходица

Безизходица

07 Окт, 2018 Истории

Ами аз изкарвам парите…

Ами аз изкарвам парите…

05 Окт, 2018 Забавно

Обичам сина си повече

Обичам сина си повече

06 Окт, 2018 Отношения

Теб те е страх от мен

Теб те е страх от мен

22 Окт, 2018 Истории

За Валери и Креслите

За Валери и Креслите

22 Окт, 2018 Истории

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Душа не се трансплантира

Душа не се трансплантира

20 Окт, 2018 Истории

Не ме гони!

Не ме гони!

19 Окт, 2018 Истории

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам