Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Помниш ли онова момиче в снега

Автор: Лени Рафаилова


Тя не може да пее, нито да свири на каквото и да било, тя само живее с музиката. Като ученичка пеела в хора, ама я изгонили бързо. Слушала музика вкъщи, на грамофона, на касетофона, после и на CD. Танцувала. Сама, за да не я види никой. Обичала един китарист и обикаляла концертите по читалищата в София, за да го зърне. Да го заговори не се престрашила. А той си хванал русо гадже. Тя пък хванала влака и там любовта я дръпнала за опашката. Разсипала пепелника върху нея и ѝ се усмихнала палаво. В мразовитата зима, любовта намерила за нея и печка, и вино, а тя споделила възглавницата си с нея.


Той имал панталон с ръб, а тя - лилава шапка. Той целувал очите ѝ, а тя му помагала с мъкненето на чинелите в 5 сутринта, там някъде, по заспалите, снежни софийски улици. Там спряло и времето, за да се запази тя в мислите му такава. Премръзнала, снежна и смело нахилена. Едно момиче в снега, в мига преди да тръгнат трамваите и да захапят тишината на зимата с утрешен звън. Момичето на музиканта. С пъстри очи и без грим. С небрежно преметнат шал и без ръкавици.

После тя сложила някаква бяла рокля, хванала една китка и картината се променила. Той почнал сам да си носи чинелите и решил да си купи кола. Сам се връщал в 5 сутринта, но снегът вече не помнел следите от стъпките му. Скърцал под гумите и питал за нея. Радиото гърмяло и той не чувал гласа на снега. Тяхната зима се връщала всяка година, ала те вече не помнели къде са им стъпките. Той забравял за нея и свирел за други. Тя заспивала без топлината на дланите му и леглото премръзвало от тъгата в съня ѝ. Сама си наливала вино и пускала печката, но топло не ставало. Вече. Помръкналото утро ги срещало с хладна гримаса и хвърляло пепел по устните. Денят станал ден като всички останали. Нацупен и зъл, връхлитал и грабeл една по една всяка стаена снежинка от зимата на спрялото време. Ограбени, те се превърнали в сенки, скитници с разранени души и парцалени сънища. Хайде, спри се, ти глупаво време! Дай ми в заем само миг от своята вечност! Твърде много люти ми студа.


Децата са нарисували сърца по замръзналите стъкла на прозореца, а снегът скърца под стъпките на някакви младежи, които бързат да се скрият от бледото око на мъждукащата улична лампа. Аз не спя. Чакам. Вероятно да си дойдеш. Отнякъде. Пуша цигара, а димът ѝ се стели пред мен толкова бавно и леко, като тънка млечна мъгла. Мъгливи са очите ми. Вали. Познавам този сняг, но не помня откъде. Скърцането и тишината, познавам ги. Ти. Няма те, затова не мога да си спомня. Късно е или е рано. Ръцете ми са премръзнали и бели. Долавям аромат на кафе. Влязъл си толкова тихо. Носиш ми кафе. Горчиво и черно, както го обичам. Ръцете ти са топли, въпреки студа. Не казвай нищо, нека поседим на терасата и да изпушим по цигара. На тихо, за да си чуем стъпките и снега, който нещо си тананика. Помниш ли, или си забравил ти момичето в снега? Побързай! Скоро ще тръгнат трамваите. Пет сутринта е.

 

Препоръчваме ви още: 

Шапка в тролея

Балканска сватба

Нещичко за любовта

Жега

Последно променена в Събота, 03 Февруари 2018 19:45
Прочетена 1149 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook