Глад

Автор: Ина Зарева

Задъхваща се от студ вечер. Намигащи автомобили, премрежени светофари, уморени релси и потъмнели хора. Годината е 1998. Призраците на отминалите гладни зими и тежки кризи тягостно се скитат наоколо. Повечето хора все още са далече от нормалния начин на живот и това е изписано на лицата им. Улиците се напрягат под тежестта на мрака и потръпват от ноемврийските градуси.

Само на една трамвайна спирка цари контрастно оживление. Симпатична група студенти са се отправили към нечий купон и разговарят така разпалено, като че се топлят от думите си.

- Дано има някаква храна, че не съм ял от вчера – казва през пресилен смях високо и много слабо момче.

- Ти пък! Защо не дойде с нас в стола? Натегач – да не изпуснеш упражненията, нали?! – смее се русо момче.

- Ти гледай пак да не напиеш Вяра, че аз трябва да я мъкна до квартирата – връща му го дългучът.

- Вяра не само вече не пие, ами и не говори с такива като вас! – тръсва дълги коси красивото момиче.

- Хайде, хайде – шегувам се! – прегръща я момчето.

- Вие се шегувате, но аз спешно трябва да започна някакво бачкане. Другият месец въобще няма да има с какво да изкарам. Баща ми са го съкратили. – въздъхва мургаво момче със силно протъркано яке.

- Да! Взимаме изпитите и всички ще си намерим по нещо, че вече не се издържа! – почти в едни глас казват останалите.


Трамваят поглъща част от думите им, разтваря бавно врати и хората се изливат в него като тежка, мътна вълна. Студентите се настаняват на свободните места най-отзад, само високото, слабо момче остава право:

- Да ви гледам от високо – казва.

- Е колко по-високо, бе брат? – смеят се те.

Хората се заслушват за кратко в шегите им. После слизат на някоя спирка, качват се следващи, чиито носталгични усмивки ги издават, че и те са потънали в студентските разговори и са се върнали някъде далече в младостта си.

Ритмичното потракване и все по-плътната тъмнина отвън унасят уморените пътниците и само веселите младежи им действат ободряващо.

На една от спирките, миг преди трамваят да затвори пъшкащите си врати, високото слабо момче внезапно се откъсва от мястото си, грабва нещо от земята, провира се между тях и подвиква на някого отвън. Трамваят вече е в движение, единият крак на момчето е отвън, а другият стои заклещен вътре. Хората се окопитват бързо от първоначалното застиване, провикват се към ватмана, той спира и бързо отваря вратите. Момчето стъпва с двата крака на стъпалото, а някакъв мъж отвън държи ръката му и му благодари. Всичко става толкова бързо, че много малко хора са успели да видят как мобилният телефон на мъжа е паднал, докато той слиза от трамвая, а момчето го грабнало и се втурнало да му го подаде от потеглящия вагон.

- Ти си чисто луд! – посрещнат го приятелите му

- Можеше да загинеш, идиот такъв! – Вяра го гледа изумена.

- И за какво беше това? Кой знае какъв богаташ е. Ти колко хора с мобилни телефони познаваш? – мургавото момче е истински ядосано.

- Будала! Ако го бяхме продали, щяхме да си осигурим поне наема – отсича русолявият.

Подигравките се редят дълго. Момчето махва с ръка и се усмихва засрамено:

-  Как да го взема, като не е мое? – успява да вметне между разпалените планове какво биха направили с парите от телефона.


Хората наоколо поклащат неодобрително глави. Да си рискува живота за някакъв телефон. Те тия, с телефоните, едва ли заслужават подобна жертва.

Един много възрастен мъж с мъка се изправя от седалката си в най-предната част на вагона и бавно се придвижва назад. Движи се като в облак от достолепие, а бастунът му прилича повече на жезъл, отколкото на помощно средство.

„Сигурно спестява няколко крачки разстояние и ще слезе от най-задната врата“ – си мислят тези, като забелязват силното му куцане и му правят място, а той минава въздушно покрай тях и благодари с лек поклон. След почти цяла спирка разстояние, старецът е стигнал до студентската група. Те, вече забравили случката, коментират гадния преподавател, който къса всички.

Възрастният човек спира, премята бастуна на лявата си ръка, вкопчва я в

дръжката, а дясната протяга в треперещо, но стегнато ръкостискане към високото, слабо момче:

- Дойдох да те поздравя, моето момче! Никога не се променяй!

После поема бастуна с дясната си ръка, обръща се и все така в бавно достолепие се връща обратно към мястото си.

Младежите притихнало гледат приятеля си. По лицата им вече няма следа от ирония и смях.

Вяра става от мястото си, пъхва ръката в кокалестата шепа на високото, слабо момче, чийто скули са пламнали в руменина и обляга глава на гърдите му.

- Хайде, слизаме! – нарушава тишината той – Бързо, че умирам от глад!

 

Препоръчваме ви още: 

Жената с търсещия поглед

За Истината и дрехите, в които я обличаме
Заразно добро 
Най-тежките 21 грама

Последно променена в Неделя, 05 Ноември 2017 20:26
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Възпитание според зодията

Възпитание според зодията

17 Сеп, 2018 Възпитание

Пред прага на училището

Пред прага на училището

17 Сеп, 2018 Образование

Расте, но не старее

Расте, но не старее

17 Сеп, 2018 Истории

Не искам да съм мечка

Не искам да съм мечка

16 Сеп, 2018 Възпитание

Чао, чао, какиии!

Чао, чао, какиии!

16 Сеп, 2018 Образование

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам