Три жени, едно бебе, две салати и едно кръщене

Автор: Тамара Чакърова

На слизане от самолета ме обгърна хладината на нощта. Почувствах я като благословия след притискащата жега във Варна. Джузепе ме чакаше в хотел до летището, където щяхме да пренощуваме, преди да се отправим към селцата, разположени между Кьолн и Аахен, където живееха близките му. Целта ни беше кръщенето на малкия Антонио, синът на малкия брат на Джузепе, който се беше появил на бял свят в края на януари.

Джузепе беше отишъл преди мен в Германия. Страшната трагедия ни сполетя преди месец. Мигновенна мозъчна аневризма ни отне съпругата на големия му брат. Джузепе искаше да е близo до него в този тъжен и труден момент. Така до моето пристигане, той пребиваваше при Рико в Кьолн.

На другата сутрин станахме рано и потеглихме, обзети от ентусиазъм. Аз умирах от нетърпение да видя това бебе-чудо – първото в семейството. Вече шест месеца слушах разкази за него и гледах снимки и видеоклипове, но днес, най-сетне, щях да го видя за пръв път на живо.

Джузепе ми разказваше плана: „Вземаме мама и отиваме при Пем.“, каза ми той. Пем е майката на Антонио. В единадесет часа трябвало да сме там. Аз съм щяла да помагам за салатите, а той, заедно с малкия си брат Енцо – бащата на Антонио, щял да носи масите, столовете и напитките в помещението, където на другия ден щеше да се вихри тържеството.

Пристигнахме при баба Мария. Тя се беше приготвила. Поздравихме се, и тя започна да се оплаква, че Пем й била взела час за кожен лекар точно за днес в единадесет и половина. Не искала да ходи, защото й било притеснено, трябвало да прави картофена салата за утре и да се приготвя за кръщенето, но за тази лекарка часовете се взимали шест месеца напред. Със сигурност Пем й била дала един от техните семейни часове, който не й бил удобен.

Джузепе се обади на Пем, която ни потвърди, че мама трябва да отиде на прегледа, ако ще и земята да се пука, защото часът не можел да бъде сменен. В разговора спомена, че Енцо бил на работа и щял да се върне след обяд.

Баба Мария заяви твърдо, че няма да стои и да чака, ако трае дълго...

Чудех се какъв беше планът. Помислих си, че може би аз не бях разбрала правилно. Все пак си говорехме на немско-италиански...

Качихме Мария на колата и я закарахме до лекарския кабинет. Аз се качих с нея и се започна чакането. Чакалнята беше пълна и ние пристъпвахме от крак на крак и от стол на стол, точно два часа. През това време се обади Пем: „Къде сте!?“. След като й обяснихме, ни съобщи: „С вас трябва да поработим малко над логистиката ви!“ Планът бил мама сама да отиде на лекар, а ние у тях, аз да бавя Тони, а тя да почва салатите.

Джузепе въртеше очи...

След прегледа пристигнахме всички заедно в голямата, красива къща на Пем и Енцо. Той се беше върнал и ни прегърна топло. Пем размахваше алуминиева купа и кърпа от кухнята. Прегърнахме се. Шестмесечното отроче, Антонио, което аз все още не бях видяла, спеше горе в спалнята. Джузепе попита: „Какво има за обяд? „Спагети с тиквички и сьомга!“, отвърна Пем, без да се замисли. Енцо, Джузепе и мама отидоха в гостната, а аз гладна и доволна от перспективата за храна в най-близко бъдеще, попитах Пем с какво мога да помогна, имайки предвид обяда. Тя веднага ме ангажира, като ми даде да кълцам на едро три зелки и пет моркова, които после смилаше в робот. Нямаше и следа от спагети, вода за тях, тиквички и сьомга. Оказа се, че първо ще правим зелевата салата за утре.

Докато съм кълцала зелето, баба Мария си тръгнала. Отишла си вкъщи да прави картофената салата... Мислех си, че за картофената салата се изискват доста повече време и енергия, отколкото за зелевата, особено когато се прави от осемдесетгодишна баба. Искаше ми се да отида да й помогна, но мисълта за сравнително скорошен обяд ме спираше. Пем овкуси салатата, докато аз въртях на ренде една голяма тиквичка, от която се получаваха тиквичкови талиателe, остави я настрана, и извади четири вакумирани парчета сьомга. „Ще я сложа на пара – за двадесет минути е готова“, каза ми тя. „Защо не я хвърлим набързо в тигана заедно с тиквичките?“, предложих аз, изплашена от назованото дълго време, нужно за приготвянето й на пара. Пем ме погледна смутено, но нищо не каза. Съобщи ми, че първо ще я маринова с лимонов сок, лимонова кора и малко сол. Тръгнах да разопаковам рибата и подскочих, когато я докоснах и разбрах, че е замразена. „Ама тя е замразена!“, обърнах се към Пем. „Така ли ще я мариноваш?“ „Дааа!“, погледна ме учудено тя. Едва се удържах да не изкоментирам, а всичките ми кулинарни познания за размразяване, замразяване, варене, печене и пр., се въртяха като на рулетка в главата ми, и подскачаха пред очите и ушите ми, сблъсквайки се едно в друго, изпаднали в ужас. Седях и гледах мариноването на рибните чуканчета... „Наистина ще взема да я хвърля в тигана!“, погледна ме Пем. Едва не подскочих: „Моля те, сложи я на парата!“, смотолевих аз и излязох от кухнята, надявайки се ушите и очите ми да не „увяхнат“ съвсем...

Братята се бяха опънали по диваните. „Майка ви отишла да прави картофената салата“, обърнах се към тях. „Аз всъщност исках да й помогна!“. Джузепе беше готов веднага да ме закара. Стоях пред дилемата: Отивам при Мария и изтървам обяда и събуждането на Антонио. Изяждам на бързо обяда, отивам да правя салата и не виждам Антонио, който докато се върна ще се е събудил и евентуално заспал отново. Изчаквам обяда и Антонио и пропускам правенето на картофената салата...

Пристигна кръстницата – запознахме се.

Енцо реши, че може да се качим горе, за да ми покаже Антонио. Събух си обувките, за да не тракам по пода, и заприпках по стълбата. Влязохме в спалнята, и аз се смутих при вида на празното бебешко креватче. В този момент забелязах мърдащия се юрган на спалнята. Под него Тони риткаше доволен и усмихнат. Загука, когато видя татко си. Той го вдигна, напъха ми го в ръцете, и изчезна по стълбата надолу. Антонио ми се зарадва, въпреки че му бях изцяло непозната. Дойде Джузепе, и му заговори сладко...

В това време долу къщата се разтресе, сякаш гръм падна – двамата по-големи братя на Тони, Алекс и Луис, от първия брак на Пем, се бяха върнали. Джузепе пое Антонио, слизайки надолу, и в гостната намерихме майката на Пем и кръстницата, които си говореха. Майката едва отвори уста да ме поздрави – познавахме се от няколко години, но явно за нея аз бях от някаква по-нисша класа.

На вратата отново се звънна и влезе някаква млада, руса грация, явно приятелка на Пем. Организацията беше в ход. Момичетата носеха сладкишите, които бяха направили. Пем беше разпределила всичко перфектно – салатите, украсите, сладките, бавачка за Тони...

В този момент Пем сервира обяда. Талиателите с тиквички, сьомга на пара и сметана бяха доста сполучливи на вкус. Докато ние четиримата хапвахме, останалите се занимаваха с Тони, а братята му го разнасяха и подхвърляха като кукла. Той пък умираше от радост. Алекс дойде при нас: „Само две седмици ме нямаше, а Тони има второ зъбче и прави ббббббб с уста!“...

След обяда се обадихме на мама, за да питаме докъде е стигнала с картофената салата, и дали иска помощ. Така аз, преодоляла дилемата, се пренесох в нейната къща. Осем килограма картофи, шест варени яйца, два буркана кисели краставички, килограм шунка, три глави лук, две ябълки и тонове майонеза и майонезени сосове. След около два часа салатата беше объркана, напълнена в две големи купи и украсена отгоре с кисели краставички, варени яйца и къдрав магданоз.

Хапнахме остатъка, и с мама Мария се качихме на колата й, за да отидем при малкия Антонио. Той току-що се беше върнал вкъщи от помещението до църквата в селото, където всички дружно бяха подредили масите и столовете, бяха сложили покривчици, цветни салфетки, цветя и балони за украса, и бяха сервирали чашите за кафе, виличките и лъжичките.

Сладкишите бяха подредени в кухнята, гриловете сглобени, напитките сортирани по хладилниците. Оставаше само да се вземе тортата на Тони, която Пем беше поръчала при своя приятелка.

21040629 10213295292152518 1768845724 n

На дневен ред изскочи следващият проблем – нашата нощувка. Джузепе ми беше обяснил, че имаме две възможности – при мама в стаята на третия етаж или при Пем и Енцо в гостната им, закъдето трябваше да си купим надуваем дюшек. И двамата знаехме, че и на двете места щяхме да се чувстваме некомфортно и щяхме малко или много да притесним обитателите на къщата, колкото и те да бяха гостоприемни. Джузепе вече беше огледал хотелите наоколо и се беше спрял на новия четиризвезден хотел, точно по средата на двете селца между мама и Пем, съобразявайки се с това, че там евентуално ще ни видят по-малко хора, които познават семейството. Ако се разчуело, щели месеци наред да ни одумват. О, Боже мой!

След няколко разговора с Пем и Енцо, и скришом от мама, отидохме да вземем ключа от стаята. Момчетата изпаднаха във възторг от вида й и започнаха да кроят планове как ще дойдат да спят при нас. Пем пък ни предложи сделка – нейната къща плюс Антонио, за една вечер насаме с Енцо в хотела.

Денят приключи в приятната обстановка и компания на терасата в семейната къща. Мама си беше отишла в нейната. Звучеше италианска музика и всички пригласяхме, а от време на време и танцувахме.

Денят на кръщенето започна прекрасно, въпреки че навън беше студено и дъждовно. Преоблякохме се при мама Мария, и заедно с по-големия брат на Джузепе, Рико – кръстника, доведената му дъщеря, Алина, и нейния баща, поехме към църквата. Церемонията беше прекрасна – свещенник с чувство за хумор, брилянтен китарист с мек, трогващ глас, тромпетистка, органист, гукащ Антонио, трима кръстника и пълна църква. Всички бяха елегантни. Пяхме, смяхме се, плакахме, когато зазвучаха любимите песни на напусналата ни Моника, а и когато кръстницата я спомена в словото си. Моментът беше тежък. Липсата й се отвори пред нас като необятна бездна. Широките рамене на Рико бяха увиснали, а в очите му, изпълнени с любов към малкия му племенник, се беше загнездила, като че ли за постоянно, мъката. Молитвите казахме заедно, хванати за ръце, децата излязоха на олтара, запалиха свещи, и всичко завърши с дълга фотосесия.

След кръщенето отидохме в помещението, което беше наето за случая. Първо бяха предвидени кафе и сладкиши. По-късно вечерта запалиха гриловете навън, разтребиха сладкишите и наредиха салатите. Компанията беше весела, храната вкусна, бендът на Пем, както винаги специален, а червеното вино италианско.

Повечето от гостите си бяха отишли, когато се запознах с бившия съпруг на Пем и неговата приятелка. Антонио беше изморен и мрънкаше. Двамата го дюндякаха с любов и радост, докато той накрая заспа в количката. Момчетата притичваха покрай всички тях – майка си, баща си и техните нови партньори, гушкаха се във всички, а те помежду си се смееха и водеха приятелски разговори. Тъй като Йорг и Алина живееха на около петдесет километра, а вече беше късно и тъмно, решиха да останат да спят в гостната на Пем и Енцо, което явно не се случваше за пръв път. „Възможно било!“, мислех си аз изумена. Никакви ревност или злобни подмятания, естествени, чисти и непринудени приятелски отношения, спокойни и щастливи деца, които нямаше нужда да делят никого, и имаха повече близки хора около себе си.

На другата сутрин се срещнахме отново в помещението на празника – този път, за да разчистим. Михме, разтребвахме, метохме, чистихме, а по обяд запалихме отново скарата и изпекохме останалите наденички. Хрупкави, топли франзели, сочни наденички, свежа зелена и картофена салата, вкусни сладкиши, кьолнска бира, червено вино...

Заключихме, и се пренесохме в къщата на Пем и Енцо. Там продължихме с вино и сладки разговори. Дойде и баба Мария.

Между подаръците на Антонио беше една голяма кола - Бобикар. Братята му го сложиха на нея и го понесоха към терасата. Тони умираше от радост, натискайки пеещите бутони и мърдайки кормилото. На терасата, момчетата решиха да му вдигнат крачетата на колата, за да не висят. В следващата секунда малкият се изхлузи на една страна, и падна по глава на дървения под. Луис го вдигна моментално и го понесе към баща му. Той го изпрати при майка му. В този момент Тони наду гайдата. Алекс, най-големият от тримата, излезе пред входа и се затресе в ридания. Чувстваше се виновен за падането. Татко му го успокояваше, а Пем, Енцо и Джузепе му разказваха, че това е първата, но не и последната цицина на Антонио. Баба Мария се беше хванала за сърцето и обясняваше как отдалече чула удара: „Горкото ми дете!“
21081729 10213295292232520 754883392 o

На другия ден посетихме приятели на Джузепе, ходихме до гробищата, а в късния следобед седнахме отново на терасата в красивата, семейна къща. Мама беше сравнително мълчалива, докато в един момент не заяви: „Тези панталони, Пино, са много грозни!“. Джузепе сведе поглед към тъмно-жълтите си панталони: „Тамара ми ги подари!“. „Имаш ужасен вкус, Тамара!“, погледна ме мама. „Много грозни панталони!“. Пем се включи: „Как така грозни, много са си хубави, и стоят страхотно с тази тениска.“ „С тази тениска да, но със светло-синята, ленена риза, от онзи ден – не!“. Аз се усмихнах и отговорих на мама, че аз подарявам разни неща на сина й, но след това той сам решава дали да ги носи, кога да ги носи, и с какво точно да ги комбинира. „Ех, много говориш, голяма уста имаш!“, присви тя очи и сбръчка като на фльонга устата си.

Заведохме мама на вечеря. Джузепе се хилеше доволно: „Двете ми любими жени!“

На другия ден беше полетът ми за Варна. Планът беше: тъй като се движехме с нейната кола, вземаме мама от тях, закарваме я до Пем, сбогуваме се, и най-късно към девет, девет и нещо, тръгваме за летището.

В 8:50 часа стояхме пред вратата на Пем. От къщата не се чуваше нищо. Мама отвори с нейния ключ. Не се виждаха нито Пем, нито Антонио, нито количката му, а под стълбата стоеше чужда дамска чанта. „Отишла е да спортува с приятелката си!“, разпозна ситуацията Мария. Повъртяхме се, почакахме, звъннахме на Пем. Не вдигна. Тръгнахме.

След около четиридесет минути се обади по телефона: „Вие защо не ме изчакахте! Нямаше нужда да тръгвате толкова рано за летището, в десет часа щеше да е достатъчно!“ Джузепе подхвърли: „Трябва още да поработим по логистиката!“

В Кьолн валеше, а България беше обляна от ярките лъчи на слънцето. Жената-пилот ни направи една впечатляваща, панорамна обиколка над Варна, и кацна тържествено. Поех дълбоко въздух, и сложих на рамото си новата ми чанта – подарък от Мария.

 
Препоръчваме ви още:

Кръщението на Коко 
Моето голямо лудо гръцко кръщене 
Сицилиански шок
Матанца - кървавият танц на рибата тон 
Пътешествие с вкус на пица



Последно променена в Четвъртък, 24 Август 2017 15:48
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам