Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Ах, морето...

Автор: Траяна Кайракова

Ако не отида поне три пъти на море, направо не го броя. Какво да се прави, още след раждането пъпът ми е хвърлен там. Ясла там, градина там, на почивка там, после и на работа пак там. Дядо ми, лека му пръст, беше ТРЗ в комплекс „Албена“. За младото и грамотно население пояснявам абревиатурата – труд и работна заплата. През него минаваха заплатите и разни други бумаги на комплекса. И тъй като бях златната внучка на дядо, няма хотел, в който да не съм била, пък за заведения да не говорим. И досега този курорт ми е любим. Зеленината, спокойствието, голямата и подчертавам чиста плажна ивица са представата ми за почивка. След като съпругът ме измъкна от равна Добруджа, за която твърди, че хората вода оттам не вземат, щото бобът им не увира, а той жена домъкнал/ тук се усмихва под мустак, че да не повдигна аз накриво моя/, Албена си остана бая далеч, но все пак веднъж годишно се посещава – със съпруг или без. Останаха ми два варианта – южното или чужбинското Черноморие. Все си е нещо. Чужбинското няма да го обсъждам, на нашето обаче е къде-къде по-интересно и вълнуващо.

Тази година морето е само по женски и да не повярваш – на бунгала. От сто години не бях ходила и нямам много приятни спомени, но не можах да откажа, защото компанията беше супер, а това е определящо. Ол инклузив всеки знае – лукс и тъпчене до пръсване. Тъй де, ама статистиката сочи, че можеш да ядеш зверски до третия ден, после ти втръсва. На хотелиерите всякак им излиза сметката, а на тебе ти излизат сланинките през банските. Честно казано, къде точно ще спя не ме вълнува, само да не е на палатка. Това няма да го преживея, заради гадинките, които най-вероятно ще си въобразявам, че има. Както обичам да казвам, на заведение и в бунгало или хотел никога не ме е валяло и не проваля почивката. Важна е компанията. Щом има душ и креват, другото е бошлаф работа.

Пристигаме и се настаняваме. Три стаи, баня и тоалетна, кухня, климатик. Малко си е като от тоталитарно време, но пък има голяма тераса, барбекю и е сред гора. На фона на другите бунгала, които са стая с две легла, в които се хвърляш направо от вратата, и имат обща баня и тоалетна за целия бивак, нашето си беше жив лукс. Плажът е буквално под носа ни, което има своите плюсове и минуси. На около 500 метра, съвсем до брега има плажно заведение. Едно кипричко, хубавичко, направо си представяш как се поти една мента в чаша в голямата жега. Веят се едни бели завеси, абе цяла идилия. Ако идеш по-наблизо, завеските отиват към сиво и мръсотията те отказва точно там да пийнеш нещо, но това е друга тема. Сега няма да говорим за перилни препарати или за крадец на някакви си там плодове или пердета. Това е друга реклама. Пристигаме в четвъртък, ще стоим десет дни и хукваме на плажа. Ивицата, меко казано, скромна като големина. Платена зона бол – 10 лв. чадър, 10 лв. шезлонг – ако щеш. Свободната зона е претъпкана буквално. Краката на всеки са в устата на всеки. Чадър до чадър, хавлия до чаршаф, бира до ракия. На платената зона повечкото народ е мургавичък, с едни байля големи златни ланци и жени, които не се събличат по бански. Тук логика не виждам освен ако не държат да имат тен, тъй като по рождение са се сдобили с него. Но демокрация е и всеки прави, каквото си иска. Стоим 2 часа и се стягаме за вечерна разходка. Крайбрежната алея е красива и най-вече прохладна. По високия парапет се катерят и разхождат малки дечурлига. След десетина метра обаче им се налага да слязат. Виждат се големи дупки и рискуват или да хлътнат до кръста вътре в арматурата, или да си почупят нещо важно. Голям лунапарк свети и гърми с всичка сила. Цените вървят във възходящ ред – 3, 4, 5, 6 лв. за малко очуканите, но примамливи атракции за по около 3 минути. Аз не се качих на нито една, не поради липса на пари, а заради риска да оповръщам околните и някой да ми изтрещи селфи баш тогава.

Пред скутерите се разиграва чудна сценка. Младо момиче, говорещо английски, иска да наеме возилото. Българско момче вещо й обяснява:

- Ю мама фемили.

- What?

- Ю мама фемили – напира младежът и тика под носа й формуляр за попълване.

Без лична карта скутерите не се дават. Девойката разбира, че майка й е от семейството, сякаш досега не го е знаела, и дотам.

- Ю мама фемили, ма!

Дали се разбраха не знам, ама не я видях да кара скутер. Хапваме, пийваме и се прибираме. Носи се подозрителен шум. Дуфта, дуфта, дуфта! Колкото по наближаваме, толкова по-силен. Майко мила! Плажното барче да било дискотека! Мелодията не се различава, само басите явно се носят в нощта. И те така цяла нощ. Няма сън, братче, няма почивка, само диво виене. В 8 сутринта музиката още гърми оглушително, белите чаршафи се веят и дългокоси дангалаци се клатят вече в никакъв ритъм. Към 10 явно каталясаха, тръшнаха се на мазнички пуфове и се отрязаха, после вече се заредиха леки песни като за плаж. Отправям благодарствена молитва. Опъваме хавлиите и се наслаждаваме на бриза и невероятната гледка. То ивица ли е да я опишеш? Пясъкът буквално е заринат от каквото ти душа сака. Фасове, пластмасови чашки, хартиени и найлонови торбички, опаковки и клечки от сладолед, кочани от царевица, камъни/ за да не хвърчат чадърите/, празни цигарени кутии, всякакви бутилки, парчета стъкло, метални кенчета, скъсани джапанки, пръчки, консерви, плажни атрибути, дори счупен метален чадър. Това са основните, за другите няма да ми стигне цяла нощ. Млада майка с момченце са вайка за пукнатия пояс на Маккуин и мъдро го наставлява:

- Остави го тука, маме, все някой ще го изхвърли.

Кой ще да е този, някой не е ясно. Излиза вятър и всички се втурват да спасяват чадърите. До тази година чадър не бях забивала, все се намираше някой другар от компанията, по-яка моя дружка или мъжът ми, ама тая година – ядец. Ама нали неволята учи, та и аз така. Имам си даже и плажен свредел или както и да се казва това чудно приспособленийце. Първия път в чудо се видях, щото е пълно с камънаци, но втория вече направо се изпедепцах! Руса, руса, колко да съм руса и аз понякога мисля. Взех от едно момиченце лопатка, издълбах си една педя дупка, турих свредела и работата стана „ Спи градът“ от Тончо Русев, както казва мойта дружка Андрюшка. До нас куцо и сакато се мъчи, окопава чадъри, зазидва ги с камъни и току някой е хвръкнал и се е забил право в нищо неподозиращ плажуващ. Слава Богу, жертви нямаше. Направо се възгордях от себе си, вече мога уроци да давам по слагане на чадър срещу скромно заплащане. До нас обаче един як българин също си носи свредел. Тъй де, ама забива, що забива, вади го и слага пръчката на чадъра в чудната дупка. Самия свредел прибира в плажната чанта. Що го носи не ми стана ясно, но всички се пазехме от чадъра му при вятър.

Вечерта всичко се повтаря като в турски сериал – и да не си гледал някоя серия, следващите 235 я повтарят с други думи. Музиката плющи, хлапета се кълчат, ние се блещим. Тук даже и не действа и оня спрей, дето като си пръснеш, след петата минута си умрял, а чашата ти с мляко се маже по вратата на хладилника. Добре, че в неделя беше последната дискотека. Сигурно някой звънна в някоя телевизия, иначе аз бях наскачала. На следващия ден раничко хвърляме хавлиите, намерили сме чисто място пред малко капанче и блажено пием кафе. Пием, ама 15 минути, а на мен ми трябват поне 2 часа, щото пуша, говорим си, общо взето кефим се. Пристигат две двойки семейни на по около петдесет и няколко. Първият мъж светкавично изчезва към барчето, а вторият в морето. Жените разпъват хавлии и по-яката българка започва словесна тирада:

- Ей, Ванче, добре, че го накарах Иван да дойдем, че ако чакам на него и децата нямаше да ги има. Майтап де, да не ме помислиш за някаква. И тука е хубаво, ама като бяхме в Турция да знайш какво беше – направо не си и сънувала таквоз нещо.

- Ама аз съм била в...

- Направо да си умреш от кеф – продължава другата, без да чува какво й се говори. Там си изгубих едната надуваема възглавничка. Имах три. Сега останаха само две и пак ми е мъчно за оная. Кой знай кой ми я взе или я пукнах, не помня, ама много ми липсва. Де отиде оня моя? Ако ней на барчето, пък да ме заплюеш! Ей, кво беше туй пиене, кво беше туй чудо, умът не ми го побира. Това ще да е нещо като наркоманите, да знаеш! Все ти се иска!

- Ама...

- Как може все да ти се пие бе? За нищо не става, казвам ти. Оня ден му викам хич да не ме търси и сам да си оправя багажа, аз да не съм майка му или слугиня. Гледам го сложил едни сини гащи, дето за нищо не стават. Бе, махай се, че направо полудявам, аз ще ти събирам багажа! Ще ме излага с тия сини гащи! Не отидохме на Мармарис, ами тука с простаците ще се тъпчем. Нали с тебе гледахме оная оферта, дето е за 9 дни 400 лв?

- Не беше за 9, а за 7.

- Не ми стига дискотеката, ами и тая другарка ми идва в повече. Чак въздух не си поема, да не би другата да се включи и да каже и тя нещо. Ама как не млъкна, какви бяха тез дробове, какво бе туй чудо? Уплаших се да не си изплюе сливиците.

- Не беше за 7, за 9 беше, аз да не съм кьорава? Три пъти я гледах!

- Не си разбрала нещо, за 7 е. Как за 9 дни за тия пари?

- За 9 е, знам аз!

- Бе ти да не си малоумна? – не издържа дружката й!

Това затваря устата на другарката, но за съжаление само за половин час. Иван не се върна от барчето, а другият мъж стоя в морето, додето посиня и спасителят взе да му свири. Около двете жени всички се дърпат настрани съвсем дискретно, защото главите им са станали на канчета и дрънчат доста след разговора. Идваха на плажа още няколко дни, а Иван само забиваше чадъра. Ако аз бях на него, не на плажа, а денонощно щях да вися някъде и да съм алкохолик и пройдоха едновременно.

За двата дни с мъртво вълнение няма да се впускам в големи обяснения. Вълни до шия, народът не му пука, а спасители свирят като бесни. Таман изкарат едно стадо от двайсетина удавници и ги предупредят да влизат до коленете, айде зад гърба им напира друго, за да влезе до под шамандурата. И тъй няколко часа. Съжалих ги момчетата. По няколко свирки смениха от толкоз надуване.

Последната вечер сме на цирк. Не сме загубили детското в себе си, нищо, че поодъртяхме. Последно май ходих с някое от децата. Като спомен са ми останали недодяланите номера на клоуна, острата мириза на животни и тор, мръсотията – демек нищо особено. Този обаче си е баш елитен. Само като видиш караваните, ти става ясно, че е друга марка. Дресура на туй, дресура на онуй, акробати, клоуни, глобус на смъртта, а в него колумбийци с мотори – живи наркотрафиканти, поне на такива удряха, колело на не знам какво си, жонглиране и т.н. И по едно време угасна всяка светлина. Пуснаха един прожектор и в центъра на манежа се яви един младеж. Ама младеж да ти види окото! Тъмнокос, с изваяно тяло, пък едно синьо око – да се удавиш в него веднагически. Изваян тоз човек ви казвам! Плочки на корема, плочки на гърба, плочки, където се сетиш, все едно фаянсаджия му ги е лепил собственоръчно. Гол до кръста, пък с един бял панталон със сребърни кантове. Свети, та дрънка. Автоматично цялото женско присъствие оправи фризурата си, поизпъчи се и примлясна червилото. Бърз преглед на програмата показва – Альоша от Италия. Альоша пък от Италия, от Италия пък Альоша. Ха върви ги разбери. Пуснаха се от купола два бели сатенени чаршафа, че като се метна тойзи ми ти мъж на тях, че като се заджаска, ум да ти зайде. Ха на една ръка, ха на другата, ха на крак, ха без крак – муха да бръмне, ще се чуе. Фърля се, фърля се, па накрая разпери ръце като Исус на кръста и полетя. Иде ти да се хвърлиш и ти да литнеш. Спуснаха се плавно тез ми ти чаршафи и леко го приземиха. Обрахме му кахъра да не се потроши.

Всичко беше чудно хубаво само едно не им харесах. Мениджмънтът им куцаше. В антракта – около 20 минути, можеш да се разходиш и да си купиш нещичко. Кеф ти крем, памук, безалкохолно, пуканки, тоалетна. Цирковите актьори са продавачи. Тъй де, ама баш Альошата го няма. Аланкоолу, тури го тоз младеж, където и да е, че да видиш опашка от майки с деца. Хич да не им се яде нищо, пак ще им го купят! Тъй антракта ще изкара цял час, че и повече, пък и оборотът ще е чуден. Питайте, като не знайте!

Гарантирам ви, че след цирка всяко същество от женски пол е сънувало... сатенени чаршафи. :)

Толкоз за морето. Догодина пак ще се видим с него, но не точно на това място...

 

Четат ли ви се още морски истории? Вижте тези:

Тате, къде е сапунът 

Как Вълчо изяде ол инклузива 

Те ти, булка, Спасов ден

 

 

 

Последно променена в Четвъртък, 10 Август 2017 22:37
Прочетена 8792 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook