Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Как лудите пубертети се превръщат в луди лелки


Имало едно време...

Тъмната  част на денонощието беше активната част. Без значение какво се случва в светлата. Цял ден продавахме царевица в едни бели бидончета на пъпа на Варна – „постовете“ ни бяха нацвъкани на алеята, по която работещият сериозен ден се вливаше в страстите и забавленията на нощта. Ние – „царевичните босове“ се присъединявахме към летните лудости след като и последния кочан изхвърчи от бидона. До 3 сутринта се прескачахме на рибарския, разнасяйки кой мента, кой мастика, кой двете, играехме на асоциации, крещяхме в морето, смеехме се на пясъка и кретахме към дома, само защото наистина трябваше да ударим една глава, макар и за два-три часа. И нямаше умора цяло лято.

Безгрижно и без обременяващи задължения освен тези, които сами си вменявахме. Кеф беше и да си ги изпълняваме.

Студентските студени месеци редувахме със серийно гледане на Том и Джери, когато картуун правеха двудневни маратони, писане на протоколи или пищови (защото още нямаше една камара технологични подсказки, които и до днес не са ми известни), игри на асоциации, на карти, гледане на „КОСА“ и други класики, дискотеки и още, и още. Без умора, с много хъс.

След края на студентството и началото на работата от 8 до 5 организациите акцентираха върху петъчно-съботно-неделни палатки с ядене, пиене, дрънкане на китари и дрънкане на глупости. Дори на такива като мен, които не бяха изкарали късмет с петдневна работна седмица, не им пречеше в събота денят да започне час по-рано, за да се доберем до работа навреме. В повечето случаи това означаваше да се слее с предишния.

Когато неусетно на някои им се появиха деца и се превърнахме в семейства, купоните станаха все по-конкретно планирани, въпреки опитите да запазим спонтанността. И пак избутвахме нощта с лекота, крещейки на караокето, в някакви странни танци или просто разговаряйки с чаша и цигара в ръка, наслаждавайки се на компанията. Към 5 сутринта на минус 15 градуса по Целзий сме скачали в кола без парно със 1 см лед на прозореца да заведем някой си у тях. С отворени прозорци (защото все отнякъде трябва да се следи пътя) и пеейки с пълно гърло „МЕСЕЧИНА“, порехме с 15 км в час безлюдните улици на планинско селце.

И днес за първи път осъзнах, че нещо не е наред в тоя живот, в тоя момент.

Четвърти ден подред тече нещо като селски сбор тук в квартала - това, 'щото някога е бил село наистина и панаирите и шаренията са останали до днес. Прелитам скоростно през шаренията, мириса на скара и дъх на бира всяка вечер и се скривам на спокойствие от шумотевицата. Тая вечер обаче се оказа кулминационната и в 18 ч. регистрирах акордеон, тъпан и нещо свиркоподобно, заедно с прилежащите им щастливо ухилени тела току до едната кебапчийница. Може да се каже, че съвсем прилично подрънкваха, подсвиркваха и потупваха кой каквото си държеше, дори ми се стори, че не будеха особен интерес сред населението.

И така до 23 ч., когато ориентирах децата по леглата успешно и излязох на терасата да се насладя най-после на тишината на нощта с четиво и питие в ръка. И о, нощни звуци, о, тишина! Тъпанът в бесен ритъм, свирката и тя с пълна сила, акордеонът къдри и той здраво. И това все едно току под терасата не, ама под тая на комшиите. Всичкият тоз аранжимент съпроводен от яки мъжки гърла! Ама яки!

Пуша си кротко, отпивам си и си ровча в телефона (четенето го отказах) и пресмятам, че вече пет часа се труди тоз оркестър и сигурно ей сега вече ще метат. 'Ми не. Аха да заглъхне музиката, аха млъкнат мъжете и тъпанът потропне пак и се отприщват тез ми гърла! „Петко  льо, капитанине“ само седем пъти и между тях някоя мома споменат и пак на капитана се върнат... Аз реших да спя, ама пусто тоз тъпан не спира, всичките ми чакри подскачат. Възмутено разпитах в групата във фейсбук на квартала тая дандания ще спира ли, или да слагам тапи в ушите. Обясни ми се в отговор, че е редно да търпим – все пак веднъж на година е! Викам си пак добре, че съм на 300 м от купона – да му мислят хората, под чиито прозорци са се разположили музикантите. Затваряйки вратата на терасата си ,разсъждавам мърморейки сама на себе си как не е правилно, ами деца имат хората, как спят те, пък и утре работен ден, как се кара недоспал, „'Ми как не се е намерила някоя бдителна гражданка да сигнализира за тая нередност?“.

Със сутрешното кафе на следващия ден си ровех безцелно из фейсбук, когато попаднах на отговор на моя пост за среднощната гюрултия. Един младеж ведро ме скопосал: „Следващия път вместо много да разпитваш, ела се повесели с нас!“

Рязко се събудих. И ми стана едно тегаво, виновно. И ме налегна носталгия. И се уплаших, че се напъвам да се превърна в малка, смешна лелка. Която не може да издаяни малко патардия и да остави младите да се веселят. Тъпанът беше брилянтен. Мъжете също. „Петко льо, капитанине“ ме накара да настръхна седем пъти. А младежът – той ме събуди, приспивайки някакво изморено лелче, което се надигна абсолютно непоканено!


Автор: Зелено Прасе с Маргаритка

 

Препоръчваме ви и Баба Чума -  история за съседката, която може да ви изненада.

Можете да се позабавлявате с Как Цола Ц. отслабна за лятото.

А ако сте носталгично настроени, можете да прочетете Диана, ти си страхотна жена!

Последно променена в Понеделник, 24 Юли 2017 15:34
Прочетена 3773 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

Facebook