Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Осиновяването – непопълнената графа в българската душевност

Автор: Ина Зарева

Митко е изоставен при раждането си. Заживява в един от цинично наричаните през социализма „Дом майка и дете“. Когато става на около 3-4 години, го вземат за осиновяване. Месец по-късно семейството го връща обратно. Митко продължава да живее в единствения „дом“, който има, и до 6-та си година е вземан от различни семейства и връщан обратно цели три пъти. Три пъти Митко е отварял сърцето си за нови Мама и Тате и три пъти са затръшвали вратата след него. На четвъртия път Митко получава новото си семейство. То е загубило единствения си син и отчаяно иска да запълни празнината. Толкова отчаяно, че сменят името на Митко с това на починалото момче и непрекъснато го сравняват с него във всичко. Митко, с новото име и новите родители, прави всичко по силите си, за да оправдае очакванията. Грижи се предано за тях, завършва висшето си образование, като едновременно работи и учи, за да не ги затруднява финансово. Създава семейство и ги дарява с внуци. Въпреки взаимните грижи и обич, неговата снимка никога не застава редом до тази на починалия син.

Днес Митко, с новото си име и собственото си семейство, живее спокойно, щастливо и където и да пътува, винаги взема децата си със себе си.

Пламен е изключителен музикален талант. Не парадира с това, въпреки купищата награди и признания. Артистичните бръчки по лицето му, всъщност са... белези от вилици. В дома се биели ожесточено за парче хляб. Бил от онези крайно мизерни, съвсем забравени домове, в които почти никой не влиза. А и когато влизали, него не го избирали, защото е мургав. Един ден дошла симпатична жена, хлапетата се нахвърлили в скута й, но тя видяла едно малко момченце, сгушено в ъгъла, което като срещнало погледа й, я дарило с най-разтапящата усмивка на света. И двамата се взели.

Днес Пламен има успешна кариера, щастлив живот, все така разтапящо се усмихва, а сърцето на майка му се пръска от гордост.

Александър загубва родителите си на 5. Осиновили го същата година. Казали му:

 – Няма вече да се казваш така, няма да си спомняш родителите и роднините си, от днес имаш нов живот - с нас и с новото си име.

Александър не можел да забрави така бързо миналото и любимите си близки. Не се получила емоционална близост с осиновителите. В живота му се редували унижения, лишения, побоища, бягства от училище. Взаимните обвинения довели до прекратяване на осиновяването. Сякаш е взет на лизинг, но е с фабричен дефект и го връщат там, откъдето са го купили. Само дето там, откъдето са го взели, 10-ина години по-късно нямало нищо и никой.

Днес Александър има акт за раждане, в който чиновническият гений е оставил графата за майка е празна. Празна. Все едно Александър се е самородил, самосъздал и никой, никога не е носил отговорност за него. Александър вече е голям, достоен мъж, отговорен поне за 10 семейства. Прегръща децата си и простичко им казва: „Моят род започва от мен, мама и вас.” После им чете приказки, разсмива ги и прави и невъзможното, което поискат от него. Единственото, което никога, никога, никога не прави е да ги удари.

Катя е прекрасно, слънчево момиче от български произход, осиновена от семейство турци. Разбира за осиновяването си на 15-ина години. Майка й разказва всичко и предлага да потърсят истинските й родители. Катя отказва. Цяла нощ говорят, плачат и се прегръщат, а после продължават напред. Напред, но не съвсем. В малкото селце, хората държат предразсъдъците си като бастуни – на тях се облягат, с тях ходят, с тях се и отбраняват. Ухажорите на Катя бързо се отдръпват, защото семействата им не искат да се сродяват с нейното, друговерно семейство. Родителите й са пред абсурдна дилема – да кажат ли на всички, че тя е осиновена, за да ги успокоят, че не носи гените им или това ще обрече Катя на още по-голяма изолация.

Има още стотици истории за осиновяването, доста от които не се и доближават до щастлив край за никой от участниците в процеса. Нещо повече – в края му и осиновители, и осиновени са много по-самотни и обезверени от времето преди да се срещнат.

Най-страшното, което може да се случи на едно дете, е да бъде оставено в институция, да няма семейство и да живее съвсем само на този свят. Затова държавни и неправителствени организации полагат огромни усилия то да не попада или да бъде изведено от институцията и да живее в семейна среда. С извършването на този акт, повечето хора смятаме приказката за завършила с хепи енд и затваряме страницата. А всъщност борбата тепърва започва. И тя е на всички нива - и в детето, и в осиновителите, и между тях и света наоколо.

Детето носи травмата на изоставянето си. Независимо на каква възраст е, независимо от усилията на новите си родители, то носи своя багаж, който му тежи, наранява и го снижава всеки път, в който то иска да полети от щастие.

Осиновителите носят огромния си страх да не се провалят, да не отблъснат детето, да не се справят с отглеждането и възпитанието му. Съвсем нормални за възрастта прояви и особености на характера не биват приемани за такива, а се свързват неизменно с процеса на осиновяването. Напрежението в повечето случаи е смазващо. Ако собствените деца се раждат с „имунитет“ срещу родителите си и могат да понесат някакво си там избухване или наказание, то осиновеното дете ще отдаде всичко само на едно: „Така е, защото вие не сте ми истински родители.“ Може да прояви агресивно, асоциално и общественоопасно поведение. С всеки следващ етап от развитието на детето, кризите могат да поставят под съмнение родителските способности на осиновителите в собствените им очи. Връзката може фатално да изтънее.

Страхът е парализиращ, още повече като е гарниран с чутовните, родни предразсъдъци. Все още осиновените се приемат за по-други хора, осиновителите биват съжалявани,  но за сметка на това и добре изолирани от останалото общество. Тайната на осиновяването често се разкрива грубо и цинично от „доброжелатели“ и това нанася огромни емоционални и психически травми върху цялото семейство. Родителите и децата се страхуват да заявят статута си открито, от страх, че ще бъдат дискриминирани, емоционално травмирани и изолирани.

От друга страна, тайната на произхода се брани с все сили и никой осиновител или осиновен не може свободно да открие биологичните родители. Често необходимостта от това не е породена просто от любопитство, а е свързана със сериозни здравословни проблеми, за които е важно да се знае генетичната база.

Дали процентът на младежи с общественоопасни прояви е по-висок при тези от тях, които са осиновени – разбира се, че не. Въпреки това обществото го твърди. Ако извършителят на някое престъпление е осиновен, това задължително се подчертава и отеква в пространството.

Дали, ако можеха и биологичните родители някъде да „върнат“ децата, сред тях щеше да има такива, които биха го направили – със сигурност.

Дали ако биологична майка и осиновителка ударят шамар на детето си, първата ще бъде подмината снизходително, а втората линчувана от общественото мнение – несъмнено.

Дали осиновяването може да бъде приказка с щастлив край за всички в процеса – категорично.

Необходимо е само да прилага следното:

Любовта прави семейството. Не са нито гените, нито законите, нито задълженията. Отговаряйте на всеки проблем и на всяка нужда с любов и разбиране.

Не отхвърляйте. Всяко дете изпитва страх да бъде отхвърлено от родителите си, а за осиновеното дете това е най-страшната болка, с която се бори през целия си живот.

Подгответе се добре. Проучете, помислете, посъветвайте се. Не искайте твърде много нито от себе си, нито от детето. Стъпката към осиновяване е прекрасна, стига всички да са готови за нея.

Не насилвайте детето. То ще ви приеме, ще се приобщи и ще ви заобича, след толкова време, колкото му е нужно.

Разкажете му за осиновяването и всичко, което знаете за биологичните му родители с изцяло положителен знак.

Бъдете честни и откровени с детето, с близките и с приятелите си.

Не се изолирайте, не се притеснявайте да потърсите помощ.

Не очаквайте благодарност или жертвоготовност от детето, заради това че сте го „спасили“. Вие сте се открили и сте си дарили взаимно животите. Никой никому не е длъжен.

Ако наскоро сте разбрали, че сте осиновени, потърсете групи, организации, терапевти, с които свободно да говорите за чувствата, които изпитвате. Прочетете повече истории за осиновяването, за да може постепенно да разберете трудностите и болките на всички страни в процеса – биологичен родител, осиновител, осиновен – и да се преборите с връхлетелите ви гняв, вина, депресия, страх.

В каквато и позиция, спрямо осиновяването да се намирате, въоръжете се добре с любов и търпение – както към себе си, така и към останалите страни в процеса.

Според д-р Давид Иерохам, психиатър, психотерапевт, психодрама терапевт: „Осиновяването е намиране на загубените деца и връщането им в „нашия свят” и това намиране трябва да е внимателно и деликатно“.

Родителите на осиновените деца имат същите тревоги, безсъния и радости, както и всички останали родители. Не е необходимо да  се държим с тях по-различно или снизходително.

Осиновените деца имат същите качества, таланти и мечти, както всички останали деца. Не е необходимо да очакваме нещо по-различно от тях.

Предразсъдъците са палач, който е крайно време да бъде изведен от обществото ни. Според проведени проучвания, българите са по-толерантни към осиновителите, отколкото към осиновените. Все още за осиновяването се говори тайно, срамно и с особено мнение.

В същото време в платформата Youtube се множат видеата на чужденци за осиновените им от България деца, в които е представена цялата история на осиновяването – домът, от който са взети, пътуването, адаптацията в семейството, възходите в развитието им. Осиновителите не само не се притесняват да покажат произхода, проблемите или заболяванията им, но открито поддържат спомените на децата и се гордеят с напредъка им.

Митко, Пламен, Александър и Катя са успели в живота си хора, които се радват на уважение, обич, приятелства, семейства, кариери и постижения. Независимо от различния им биологичен произход, независимо от различния им път, свързан с осиновяването, независимо от различната семейна среда, в която са попаднали.

Митко, Пламен, Александър и Катя са реални хора с измислени имена, които в някое по-нормално общество вероятно щяха да бъдат в обществения фокус и с тях биха се гордели много. Но в България тези родители или деца, които най-много заслужават обич, признание и респект винаги са анонимни.


Повече експертна информация може да намерите тук.

Препоръчваме още:

Мисия "приемен родител" 
Надежда за Надежда 
Райчо, който не стана мой


 

Последно променена в Сряда, 05 Юли 2017 22:10
Прочетена 13594 пъти

Facebook