Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Осиновяването – непопълнената графа в българската душевност

Автор: Ина Зарева

Митко е изоставен при раждането си. Заживява в един от цинично наричаните през социализма „Дом майка и дете“. Когато става на около 3-4 години, го вземат за осиновяване. Месец по-късно семейството го връща обратно. Митко продължава да живее в единствения „дом“, който има, и до 6-та си година е вземан от различни семейства и връщан обратно цели три пъти. Три пъти Митко е отварял сърцето си за нови Мама и Тате и три пъти са затръшвали вратата след него. На четвъртия път Митко получава новото си семейство. То е загубило единствения си син и отчаяно иска да запълни празнината. Толкова отчаяно, че сменят името на Митко с това на починалото момче и непрекъснато го сравняват с него във всичко. Митко, с новото име и новите родители, прави всичко по силите си, за да оправдае очакванията. Грижи се предано за тях, завършва висшето си образование, като едновременно работи и учи, за да не ги затруднява финансово. Създава семейство и ги дарява с внуци. Въпреки взаимните грижи и обич, неговата снимка никога не застава редом до тази на починалия син.

Днес Митко, с новото си име и собственото си семейство, живее спокойно, щастливо и където и да пътува, винаги взема децата си със себе си.

Пламен е изключителен музикален талант. Не парадира с това, въпреки купищата награди и признания. Артистичните бръчки по лицето му, всъщност са... белези от вилици. В дома се биели ожесточено за парче хляб. Бил от онези крайно мизерни, съвсем забравени домове, в които почти никой не влиза. А и когато влизали, него не го избирали, защото е мургав. Един ден дошла симпатична жена, хлапетата се нахвърлили в скута й, но тя видяла едно малко момченце, сгушено в ъгъла, което като срещнало погледа й, я дарило с най-разтапящата усмивка на света. И двамата се взели.

Днес Пламен има успешна кариера, щастлив живот, все така разтапящо се усмихва, а сърцето на майка му се пръска от гордост.

Александър загубва родителите си на 5. Осиновили го същата година. Казали му:

 – Няма вече да се казваш така, няма да си спомняш родителите и роднините си, от днес имаш нов живот - с нас и с новото си име.

Александър не можел да забрави така бързо миналото и любимите си близки. Не се получила емоционална близост с осиновителите. В живота му се редували унижения, лишения, побоища, бягства от училище. Взаимните обвинения довели до прекратяване на осиновяването. Сякаш е взет на лизинг, но е с фабричен дефект и го връщат там, откъдето са го купили. Само дето там, откъдето са го взели, 10-ина години по-късно нямало нищо и никой.

Днес Александър има акт за раждане, в който чиновническият гений е оставил графата за майка е празна. Празна. Все едно Александър се е самородил, самосъздал и никой, никога не е носил отговорност за него. Александър вече е голям, достоен мъж, отговорен поне за 10 семейства. Прегръща децата си и простичко им казва: „Моят род започва от мен, мама и вас.” После им чете приказки, разсмива ги и прави и невъзможното, което поискат от него. Единственото, което никога, никога, никога не прави е да ги удари.

Катя е прекрасно, слънчево момиче от български произход, осиновена от семейство турци. Разбира за осиновяването си на 15-ина години. Майка й разказва всичко и предлага да потърсят истинските й родители. Катя отказва. Цяла нощ говорят, плачат и се прегръщат, а после продължават напред. Напред, но не съвсем. В малкото селце, хората държат предразсъдъците си като бастуни – на тях се облягат, с тях ходят, с тях се и отбраняват. Ухажорите на Катя бързо се отдръпват, защото семействата им не искат да се сродяват с нейното, друговерно семейство. Родителите й са пред абсурдна дилема – да кажат ли на всички, че тя е осиновена, за да ги успокоят, че не носи гените им или това ще обрече Катя на още по-голяма изолация.

Има още стотици истории за осиновяването, доста от които не се и доближават до щастлив край за никой от участниците в процеса. Нещо повече – в края му и осиновители, и осиновени са много по-самотни и обезверени от времето преди да се срещнат.

Най-страшното, което може да се случи на едно дете, е да бъде оставено в институция, да няма семейство и да живее съвсем само на този свят. Затова държавни и неправителствени организации полагат огромни усилия то да не попада или да бъде изведено от институцията и да живее в семейна среда. С извършването на този акт, повечето хора смятаме приказката за завършила с хепи енд и затваряме страницата. А всъщност борбата тепърва започва. И тя е на всички нива - и в детето, и в осиновителите, и между тях и света наоколо.

Детето носи травмата на изоставянето си. Независимо на каква възраст е, независимо от усилията на новите си родители, то носи своя багаж, който му тежи, наранява и го снижава всеки път, в който то иска да полети от щастие.

Осиновителите носят огромния си страх да не се провалят, да не отблъснат детето, да не се справят с отглеждането и възпитанието му. Съвсем нормални за възрастта прояви и особености на характера не биват приемани за такива, а се свързват неизменно с процеса на осиновяването. Напрежението в повечето случаи е смазващо. Ако собствените деца се раждат с „имунитет“ срещу родителите си и могат да понесат някакво си там избухване или наказание, то осиновеното дете ще отдаде всичко само на едно: „Така е, защото вие не сте ми истински родители.“ Може да прояви агресивно, асоциално и общественоопасно поведение. С всеки следващ етап от развитието на детето, кризите могат да поставят под съмнение родителските способности на осиновителите в собствените им очи. Връзката може фатално да изтънее.

Страхът е парализиращ, още повече като е гарниран с чутовните, родни предразсъдъци. Все още осиновените се приемат за по-други хора, осиновителите биват съжалявани,  но за сметка на това и добре изолирани от останалото общество. Тайната на осиновяването често се разкрива грубо и цинично от „доброжелатели“ и това нанася огромни емоционални и психически травми върху цялото семейство. Родителите и децата се страхуват да заявят статута си открито, от страх, че ще бъдат дискриминирани, емоционално травмирани и изолирани.

От друга страна, тайната на произхода се брани с все сили и никой осиновител или осиновен не може свободно да открие биологичните родители. Често необходимостта от това не е породена просто от любопитство, а е свързана със сериозни здравословни проблеми, за които е важно да се знае генетичната база.

Дали процентът на младежи с общественоопасни прояви е по-висок при тези от тях, които са осиновени – разбира се, че не. Въпреки това обществото го твърди. Ако извършителят на някое престъпление е осиновен, това задължително се подчертава и отеква в пространството.

Дали, ако можеха и биологичните родители някъде да „върнат“ децата, сред тях щеше да има такива, които биха го направили – със сигурност.

Дали ако биологична майка и осиновителка ударят шамар на детето си, първата ще бъде подмината снизходително, а втората линчувана от общественото мнение – несъмнено.

Дали осиновяването може да бъде приказка с щастлив край за всички в процеса – категорично.

Необходимо е само да прилага следното:

Любовта прави семейството. Не са нито гените, нито законите, нито задълженията. Отговаряйте на всеки проблем и на всяка нужда с любов и разбиране.

Не отхвърляйте. Всяко дете изпитва страх да бъде отхвърлено от родителите си, а за осиновеното дете това е най-страшната болка, с която се бори през целия си живот.

Подгответе се добре. Проучете, помислете, посъветвайте се. Не искайте твърде много нито от себе си, нито от детето. Стъпката към осиновяване е прекрасна, стига всички да са готови за нея.

Не насилвайте детето. То ще ви приеме, ще се приобщи и ще ви заобича, след толкова време, колкото му е нужно.

Разкажете му за осиновяването и всичко, което знаете за биологичните му родители с изцяло положителен знак.

Бъдете честни и откровени с детето, с близките и с приятелите си.

Не се изолирайте, не се притеснявайте да потърсите помощ.

Не очаквайте благодарност или жертвоготовност от детето, заради това че сте го „спасили“. Вие сте се открили и сте си дарили взаимно животите. Никой никому не е длъжен.

Ако наскоро сте разбрали, че сте осиновени, потърсете групи, организации, терапевти, с които свободно да говорите за чувствата, които изпитвате. Прочетете повече истории за осиновяването, за да може постепенно да разберете трудностите и болките на всички страни в процеса – биологичен родител, осиновител, осиновен – и да се преборите с връхлетелите ви гняв, вина, депресия, страх.

В каквато и позиция, спрямо осиновяването да се намирате, въоръжете се добре с любов и търпение – както към себе си, така и към останалите страни в процеса.

Според д-р Давид Иерохам, психиатър, психотерапевт, психодрама терапевт: „Осиновяването е намиране на загубените деца и връщането им в „нашия свят” и това намиране трябва да е внимателно и деликатно“.

Родителите на осиновените деца имат същите тревоги, безсъния и радости, както и всички останали родители. Не е необходимо да  се държим с тях по-различно или снизходително.

Осиновените деца имат същите качества, таланти и мечти, както всички останали деца. Не е необходимо да очакваме нещо по-различно от тях.

Предразсъдъците са палач, който е крайно време да бъде изведен от обществото ни. Според проведени проучвания, българите са по-толерантни към осиновителите, отколкото към осиновените. Все още за осиновяването се говори тайно, срамно и с особено мнение.

В същото време в платформата Youtube се множат видеата на чужденци за осиновените им от България деца, в които е представена цялата история на осиновяването – домът, от който са взети, пътуването, адаптацията в семейството, възходите в развитието им. Осиновителите не само не се притесняват да покажат произхода, проблемите или заболяванията им, но открито поддържат спомените на децата и се гордеят с напредъка им.

Митко, Пламен, Александър и Катя са успели в живота си хора, които се радват на уважение, обич, приятелства, семейства, кариери и постижения. Независимо от различния им биологичен произход, независимо от различния им път, свързан с осиновяването, независимо от различната семейна среда, в която са попаднали.

Митко, Пламен, Александър и Катя са реални хора с измислени имена, които в някое по-нормално общество вероятно щяха да бъдат в обществения фокус и с тях биха се гордели много. Но в България тези родители или деца, които най-много заслужават обич, признание и респект винаги са анонимни.


Повече експертна информация може да намерите тук.

Препоръчваме още:

Мисия "приемен родител" 
Надежда за Надежда 
Райчо, който не стана мой


 

Последно променена в Сряда, 05 Юли 2017 22:10
Прочетена 13266 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

Facebook