Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Мисли от къщурката на детската писателка

От Весела Фламбурари

Взимам книгата и се излягам на удобния диван в моята къщурка… Отварям вратата на корицата. И тази книжна порта ме отвежда толкова далече, че в нейната рамка от време и пространство нито веднъж не ми идва в ума, с кого съм говорила преди това или какво ще правя след това. Блаженството е да открия проход към желан приказен роман или да се пъхна под редовете на някоя ужасно страшна история. Да ме чака онзи любовен разказ, който избухва хиляди пъти в далечното пространство на космоса. Да прескоча през светове, които никога няма да видя в реалността и да надживея събития, които никога няма да се случат в истинския живот… Ако не бяха книгите ми… Но те са тук и зависи само от мен да си избера някоя и да се увия с цяло ново приключение като копринена буба на топло.

Това е моят свят. Полека, аз оставям книгата и хващам писалката. Моят свят. Не разрешавам на никого да ме измесва по свой образ и подобие. Аз съм пекарят по тези дължини и ширини. Мога да правя торти, но мога да заквасвам и хляб. И не ям пасти, когато ми стига содена питка. Тук съм. Истинска или лъжлива… променлива. Такава, каквато се виждам във вълшебното огледало. Най-красивата на света? Защо пък не!

Пиша детски книги. Пиша за детето, което ще бъда винаги. Пиша и за другите, там навън. Другите деца, които не играят вече по улиците, но въпреки това упорито превръщат живота си в игра. Пиша за нашата непреодолима нужда от фантастични светове. Светове, които виждам ясно зад завеските на моите клепачи.

Но една мисличка ме стряска и изпускам писалката. Мисличка, сепваща всеки, който се интересува от книги за деца. Мисличка рязка и тревожна. Фактът, че децата четат сравнително малко направо плаши книжните хора. Но това, което тревожи мен е, какво, все пак, купуваме за четене на децата? Каква литература им предлагаме ние: детските писатели, издатели, родители, учители, библиотекари, блогери... Защото в книгите за деца на 21 век, яростно се завръща дидактиката. („Дидактиката“ е конско, което ти четат, когато открито те поучават, как трябва да живееш! Сякаш човекът, малък или голям е загубил съвсем способността си да мисли… и да разграничава доброто от лошото!) Та, макар и с „нескъсан и красив чул“, това конско все повече ме изненадва в книжките за деца. Не че е много странно, щом почти всички родители някак обичат дидактиката в детските книги. Дидактиката е толкова лесна за усвояване! Къде по-простичко е авторът на книжката за „Лека нощ“ да си е написал черно на бяло какво иска да каже. Едно морално изводче за край… Защо не? Капналият от грижи и умора родител няма нужда да говори повече с детето си за книгата. Всичко е ясно… Детето спи. Родителят е отбил номера. Прекрасно! И точно това е начинът, по който учим собствените си деца да не мислят. Значи, на нас ни е мързеливо да мислим и да говорим с децата си… Как и защо тогава очакваме от тях да се научат да мислят и да разговарят с нас? Затворен кръг, нали? Да, затворен и омагьосан кръг! И хързулвайки се по пазарния закон на търсенето и предлагането, услужливи детски автори се втурват да произвеждат шаренки детски книги, в които липсва литература. Но какво от това? Важното е, че децата ни уж могат да научат нещо ново… Разбира се, винаги става дума за някой гол факт допълнително и никога за осмисляне на света. Но същият онзи мързеливичък родител е още по-доволен… Мдааа…

Децата не хващат вяра на неща, които са им поднесени като нравоучителна притча. Нравоучителната притча от книжката за „Лека нощ!“ е сигурният начин да ги накараме отрано да не обичат книгите и мисленето…Защото децата ясно усещат желанието на родителя или на автора на притчи да им се наложи. Да закове в главите им своя поглед върху живота, своето “страхотно решение” за разправа с всички житейски предизвикателства. Да спусне във вид на закон своите ценности. Но ценности не се налагат с размахан пред лицето на някого пръст. Децата (поне до пубертета, а да не говорим за самата тийн-възраст) са все още с много ясно, живо и ярко запазен усет, (интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Отстояват твърдо емоционалните си позиции и ако все пак, големият им се наложи – страдат! Всъщност ценностите (каквито и да са те) се възприемат само с личен пример – факт!

“Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!” – пише Андерсен в един от дневниците си. Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики именно с това, че са освободили писането за деца от чудовището на дидактиката. И винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че над книжките трябва да се „поразмислим“ и когато ги пишем и когато ги четем.

Някак е показателно, че в България, съзряването на детската литература, като такава, е пряко свързана с формите, под които е превеждан Андерсен: “Началото на преводите на Андерсен в България датират от 1881-83 год., но те по-скоро са инцидентни и не съставляват системна рецепция на датския автор. По това време, детската литература е представена предимно от стихчета... Първия бум на Андерсенови преводи е през 30-те години на 20 век, на база на преводните адаптации на Светослав Минков и още някои други, тоест, когато и в България започват да се пишат приказки, повести и има опити за романи за деца. Когато, в самия край на социализма, през 1987 год., по страниците на в. “Пулс” се разгръща последният голям дебат, у нас, под “детска литература” вече се разбира предимно “детско-юношески роман”. По същото време българския Андерсен вече е романист. Романът му “Двете баронеси” е издаден... Най-новия превод на приказките (2005 год. на Вл. Старирадев) е по-писмовен и близък, до написаното от самия Андерсен... Този превод не жали читателя и не гука на дечицата... Но дали именно той не се приближава повече към реалното дете, към това което то е способно да възприеме и осмисли!” (Вл. Трендафилов)

В писането си, Андерсен е искал да се разтвори в самото детство. “Аз в приказката!” е пътят на неговото творчество. А който успее да се потопи в детското мислене, изведнъж се изправя пред дълбоката връзка с онова праисторическо дете. Но вече самият той – авторът – се намира в архетипната гора. А това му дава възможност да действа изначално, по съвсем, съвсем нов начин... Да пише – на живот и смърт!

Андерсен успява да създаде разказ от нов тип. В неговите приказки се пръкват романтически герои и обсолютно фантастични, а уж невинно битови реалии. От отпушването на фантазията му се ражда език, способен да говори на децата хем модерно, хем без вдетиняване. В приказките на Андерсен, действителността приема, с необикновена поетичност, фантастичен характер, без да има нужда от нравопоучителното, псевдолекарствено (и горчиво) сиропче на дидактиката.

Същото се получава и при Карло Колоди. Тосканският майстор дава на детето главната роля. При това на детето, каквото наистина е, а не каквото “би трябвало да бъде...”!

Андерсен и Колоди са великите освободители на детската книга от захаросаното назидание. Назиданието и поучението, които може да са приемливи съставки на учебник или книга за възрастни, но нямат никакво място в литературната книга за деца. Литературната книга за деца трябва да обобщава красиво света, с помощта на най-разбираемият език за детето… Езикът на символите и играта.

Детето се среща, наравно с възрастния, само в полето на играта. Само в полето на играта, то може да използва всичките си творчески сили (което го прави равен с възрастния!). И също като възрастния, на тази територия, детето става създател! Ето защо тук детето е най-възприемчиво и за новите идеи. Не за добри или лоши идеи, а за всякакви нови идеи! За съжаление, тази истина отлично я разбират, най-вече хората, които правят реклами и компютърни игри...

Тръсвам вироглаво глава и хващам отново писалката. Имам работа за вършене… Къщурката ми се навежда цяла над тефтерчето. Защото се оглежда в редовете му. Най-красивата на света? Защо пък не! Усмихвам се…

Весела Фламбурари

Атина

Снимките са от куклената постановка по книгата на Весела Фламбурари. Представяме ви и откъс от нея.

 

18109757 1446416358749524 115354786 nИз книгата „Майска нощ с феята-кандилка“

от Весела Фламбурари.

„През Май, когато е пълна луната

и свири в тревата щурче,

ти росно и свежо към мен наведи се

и дай ми целувка, момче!

През Май е луната целувка искряща

и грее във мойте очи,

през Май ще те срещна, тъй волно в полята,

че мой си, по лунните устни личи!

Май е вълшебство!

Май е вълшебство!

Виж, лунния сърп там изгря!

Май е вълшебство!

Май е вълшебство!

В сърцето ми грее кръгла луна!

Беше месец май. Островът на мъглите разцъфна. А мъглите, изморени от зимата отидоха да си поспят.

През първата майска нощ, гората засвети в сиянието на лунните лъчи все така стара, но и все така млада. Лъчите играеха в току-що пропуканите пъпки на листата и сребърните им пръстчета нежно изправяха новите тревички по полянките.

Месечка се роди през този май. Феите-орисници оставиха на люлката й от момини сълзи една гореща топчица. Топчицата беше закръгленка и рошавичка. От нея се лееше ярка светлина. Това бе Кандилото. Така всички разбраха, че се е родила още една Фея-кандилка. Кандилото беше вълшебно. Светлината му никога не загасваше. Без него феята-кандилка щеше да замръзне. Да-а-а... Още някога много, много отдавна било казано, че всяка малка горска фея трябва да пази огънчето от своето Кандило, за да запази и сърцето си горещо.

И ето, че на люлката на Месечка кацна един Лунен лъч. Целият сребърен. Едновременно стар и млад, вечен като гората. Името му бе Фенгариос. За по-кратко – Фенги. И понеже Месечка беше весело бебе, Фенги много си я хареса. Погали я със сребърни длани и тя се разсмя. Смехът и беше радостен. Фенги разбра, че смехът й го кара да блести още повече. И това го учуди. Учудването премина във внимание. Вниманието в загриженост... И съвсем скоро, Лунният лъч вече бдеше неотклонно над малката фея.

Месечка и Кандилото се преместиха да живеят в собствено цвете, точно на деветия си рожден ден. Нежна бе нощта, а въздуха дъхтеше на вълшебство. Къщичката им се простираше в белите напарфюмирани листенца на една „Нощна царица”.

Всеки знае, че „Царицата” отваря пъпките си само нощем. Просто цветчетата й са много срамежливи. И ако не се намери Кандило, което да я окуражи със своето огънче, „Нощната царица” може въобще да не разпука пъпки. А парфюмът, с който са пълни цветчетата й е незаменим... Но Кандилото си разбираше от работата. Месечка също. Нали затова бе Фея-кандилка. Тя пускаше своето Кандило да се търкаля горещо, рошаво и искрящо из листенцата. И фунийките на цветето, с радост, разтваряха дъхавите си коридори за да го пуснат до съкровищата от аромати, които пазеха.

Гостенин, в къщичката на Феята-кандилка, беше сребърният лъч Фенгариос. Фенги бе винаги добре дошъл. Радваха му се Месечка и Кандилото. Нали бяха приятели. Вече не се отделяха един от друг. Животът беше сребърен, весел и прекрасен!

Но веднъж, както си летеше, Месечка се сблъска с една магьосница. Е, ако това беше някоя магьосница голяма колкото мен и теб, Месечка, при всички случаи, щеше много да се нарани. Но не! Това беше най-мъничката магьосница на света. Тааа, летеше си тази мъничка, мъничка магьосница върху своята мъничка, мъничка метличка и точно тогава отгоре й налетя Месечка с Кандилото. Магьосницата описа два кръга във въздуха и тупна на земята. При падането метлата се пречупи на две и тя силно си натърти дългия нос. Трябва да се отбележи, че освен най-най-малката на света, тази магьосница беше и най-най-проклетата. А и носът й бе наистина чувствителен.

- Звездна нощ да не видиш, момиченце! – прокле магьосницата като разтриваше натъртения си нос. – Ще ти покажа аз, как се нападат магьосници!

- О, не! Извинявайте много, много! Но аз не Ви нападнах! – опита се да обясни Месечка. – Беше нещастен случай, ъъъ, лельо-вещице! Зазяпах се във Фенги. Много е смешен! Някакъв проклет бръмбар, взел че му бръмнал, как Лунните лъчи светят с отразена светлина! Сега се измъчва и е решил, непременно да намери истинския си цвят... А сребърното толкова му отива, нали? Не смятате ли, че му отива?

- Да, да, Лунни лъчи, бръмбари и моди! Какво друго може да се очаква от празната глава на една Фея-кандилка! Здраво си загазила, малката! Ще си го върна тъпкано и за носа, и за метлата, и за лельосването... Така да знаеш! – закани се вещицата и закуцука пеша към къщи.

Наистина Месечка се притесни много от случката. Но не за дълго! Скоро тя отново се смееше със своя лунен лъч.

Това обаче беше твърде прибързано успокоение... Защото щом се прибра вкъщи мъничката магьосница се захвана с една големичка магия. Тази магия надвишаваше много пъти ръста й, но никак не можеше да се сравни с големината на злобата, която изпитваше към Месечка.

Една огромна отровна Гъба бе къщичката на малката магьосница. Тук тя се бе настанила много удобно. А отровата от Гъбата й беше направо под ръка. Скоро в котлето вреше отвара с неясножълт цвят, а магьосницата подскачаше ентусиазирано наоколо. Малко преди да се избистри отварата, магьосницата изстреля и някакво заклинание. Чу се гръм и всичко бе готово. Магьосницата потри ръце с мрачна радост: “Ще ми блъска и лельосва магьосници! Е, сладка моя, вече няма да си кандилкаш Кандилото!” – помисли и попипа отново натъртения си нос. После старателно се зае да поправя метлата. Летенето влизаше в плана й.

Месечка се къпеше в пукнатината на един голям камък. Там се бе събрала дъждовна вода. Малката горска фея бе оставила Кандилото отвън на мъха. То се рееше наблизо, проблясваше и отвреме-навреме се отърсваше като мокро коте. Фенги не се виждаше никъде. Не можеше да я зяпа, докато се къпе, нали?

Точно този момент изчакваше мъничката магьосница... Издигна се, с метлата, до импровизираната вана и напръска Кандилото с една малка пръскалка. А пръскалката бе пълна с магьосническа отвара.

Олеле... Ето... нещо засвистя, нещо запуши, вдигна се гъста мъглива пара и... Кандилото на Феята-кандилка взе, че угасна.

… … …

Там, дето ореховата река

тече през Майска нива,

аз ще те хвана за ръка

и дъхавият сок на вятъра ще ни опива.

От жълтичко глухарче кръг

на пръстчето ти ще положа,

не виждаш ли – на твоя смешен Пък –

как влязла си под зеленикавата кожа.

И мирис на череши и любов

ще плува над реката,

аз вече цял превърнат съм във зов,

в целувка недопята.“

Весела Фламбурари

Атина 

 

ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ

Весела Николова Фламбурари е родена на 17 Януари 1967 година в гр. Добрич, България. Завършила е висше образование. Член е на Съюза на българските писатели.

Фламбурари притежава следните литературни награди:

1. 2015 – Национална награда “Най-добър детски фантаст”, България.

2. 2012 – Plaketa “Mali Princ”, Босна и Херцеговина.

3. 2011 – Национална награда за принос в детското книгоиздаване “Константин Константинов”, България.

4. 2010 – Национална награда за детска литература “Петя Караколева”, България.

и номинации:

5. 2015 – ESFS Номинация (след европейска селекция/short list/): „Дух на верността: Най-добър създател на детски книги в жанровете научна фантастика и фентъзи“, 37-ми Европейски конвент по научна фантастика и фентъзи „Еврокон“, Сент-Петербург, Русия.

Весела Фламбурари има 15 издадени книги:

1. 2017 – Nesto u mraku. Prica o crnom i bijelom(„Нещото в тъмното. История в черно и бяло“), ИК„Bosanska rijec“(Lijepa Rijec Tuzla), гр. Тузла, Босна и Херцеговина, художник Радостина Нейкова.

2. 2017 – „Мина и тайната на магиите“, ИК „MBG Books“, гр. София, България, художник Питър Ким.

3. 2016 – „Мина и магията за предсказание“, ИК „MBG Books“, гр. София, България, художник Питър Ким.

4. 2015 – „Мина, магиите и бялата стъкленица“, ИК „MBG Books“, гр. София, България, художник Питър Ким.

5. 2013 – „Искааам! Истории на пораснали деца“ – (сборник разкази в съавторство с Леда Милева, Петя Александрова, Георги Константинов, Катя Воденичарова, Марко Ганчев, Панчо Панчев и др.), Регионална библиотека „Сава Доброплодни“ – Сливен, съставител Росица Петрова-Василева, художници Ралица Мануилова, Петър Станимиров и Радостина Нейкова.

6. 2012 – „Майска нощ с феята-кандилка”, Национално издателство“Аз.Буки“ и Държавната агенция за българите в чужбина, гр. София, България, художник Радостина Нейкова.

7. 2012 – „Приказки за театър“, Национално читалище „Луи Брайл 1928“, гр. София, България.

8. 2010 – „Коледни приказчици”; Издателска къща “Проф. Петко Венедиков”, гр. София, България, художник Радостина Нейкова.

9. 2010 – „Приказчици, приказчици”; Издателска къща “Проф. Петко Венедиков”,

гр. София, България, художник Радостина Нейкова.

10. 2009 – „Приказки за театър”; Издателска къща “Проф. Петко Венедиков”, гр. София, България, художник Радостина Нейкова.

11. 2009 – „Миличко мое тефтерче! Съчиненията на малката мишка Метличина”; Издателска къща “Жанет 45”, гр. Пловдив, България; художник Радостина Нейкова.

12. 2006 – „Приказчици”; Издателска къща “Проф. Петко Венедиков”, гр. София, България, художник Радостина Нейкова.

13. 2006 – „Приказки от Горната земя” – книга втора, Печатница “Симолини”, гр. София, България.

14. 2005 – „Приказки от Горната земя” – книга първа, Печатница “Симолини”, гр. София, България.

15. 1999 – „Приказки за мъничета”, Издателска къща “Фют”, гр. София, България, художник Яна Карпачева.

Фламбурари твори само за деца.

По приказките на Весела Фламбурари има реализирани телевизионни серии в Българска национална телевизия, радиопредавания в Българско национално радио и куклени пиеси в държавни и частни театри.

Фламбурари участва в инициативата на Българска национална телевизия, за любима детска книжка на България – „Малкото-голямо четене” (по лиценз на BBC “The Big Writing”) и достигна до 65 място, измежду автори и книжки за деца от цял свят и от всички времена.

Весела Фламбурари бе председател на жури по връчване на Националната награда за детска литература „Петя Караколева”, както и член на журито по връчване на Националната награда за принос в детската литература „Константин Константинов“, България.

Весела Фламбурари. Фламбурари е доброволен „Посланик на книгите“ в общонационалните инициативи предназначени за деца: „Голямото лятно четене“, организирано от българският детски портал „Аз детето“, под егидата на Министерство на образованието на РБългария и „Чети с мен“, кампания на Министерство на културата, сайтовете „Аз чета“ и „Детски книги“, под патронажа на президента на РБългария.

Весела Фламбурари е деен участник с доклади и последвали дискусии, по въпросите на детското четене, на Международните кръгли маси за поощряване на детското четене в рамките на Националният фестивал на детската книга в град Сливен, България.

Фламбурари е дарител на книги за деца на библиотечните фондове при някои от Детските отдели в страната.

Весела Фламбурари е сътрудник на електронните и печатни литературни списания „Открита литература“, „LiterNet”, „Public Republic”, „Книголюбие“, Списание „Диалог”, (Лайден, Холандия. Разпространява се в Бенелюкс и България.) и тясно специализираното в проблемите на фантастиката и фентъзито интернет списание „Сборище на трубадури“. В тези списания тя публикува теоретични статии относно детската фантазийна литература.

Весела Фламбурари е непрекъснат гост на много срещи с деца в градовете София, Атина (Гърция), Тузла (Босна и Херцеговина), Димитровград (Цариброд, Сърбия), Стокхолм (Швеция), Пловдив, Варна, Сливен, Тутракан, Кърджали, Добрич и др. Всички срещи с деца на авторката преминават като текст-пърформанс, тъй като писателката използва познанията си по куклен театър и представя книгите си с изразните средства на кукления театър.

Поради гореизложеното, авторката обича да се смее, да си пее и да вярва, че слънцето грее за всички!

Последно променена в Неделя, 23 Април 2017 14:46
Прочетена 1459 пъти

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook