Мая Дългъчева: "Приказката е "моята стая""

"Когато хората са най-премръзнали, когато стискат очи и броят овце до зори, или дори не броят вече – само гледат в една точка на тавана, тогава Топлото човече идва на помощ. По прозорците, замъглени от въздишки, рисува сърчица и прави от тъжната въздишка щастлива. Топлото човече тръгва по адреси!", гласи анонсът за срещата на писателката Мая Дългъчева с деца и родители, в рамките на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи. Събитието е на 21-и април, в Камерната зала на Младежки театър "Николай Бинев", от 11,30 часа. Кой и как трябва да пише за деца, променя ли времето думите, има ли цена интелектуалният труд и защо децата се нуждаят от Топлото човече (герой в последната книга на писателката) ще прочетете в интервюто с нея.

Какво трябва да притежава творецът, който пише за деца?

Жива душа - оголена, чувствителна, топла, даваща. Идеализъм, който те прави уязвим... Защото е невъзможно да пишеш така, без да живееш така. Скоро си мислех – не е ли наивността в същността си съхранена детска чистота? Поради това е и неумение да различиш, камо ли да се защитиш от хитростите, ласкателството, завистта, злонамереността. Сякаш живееш в друг коридор на съзнанието и не ги виждаш. Ако пък ги видиш, ти става срамно заради другите и стискаш очи още по-силно. Хората бъркат тази чистота с глупост и с удоволствие злоупотребяват с нея. Понякога много боли. Тогава опитвам да отмина, да „изключа“ определени присъствия, да забравя, да се справя някак, защото това е единствената честота, на която мога да пиша за деца. 

Творите за различни жанрове. В кой от тях се чувствате най-уютно?

Във всички, то е като да пътуваш в различни любими страни – разхождаш се, строиш пясъчни замъци, правиш украшения от перца. Но все пак  - приказката e „моята стая“.

Днешните деца са по-различни от децата, които са били техните родители. Трябва ли да се пише по друг начин за тях и как, ако е така?

Не мисля, че децата са различни. Различен е векът, културата, технологията, тоест – декорите. Даже външната динамика е привнесена, наложена и в дисонанс с вътрешния човешки ритъм. Ядката човешка е една и съща, откак приказките са се предавали от уста на уста. Затова и не вярвам много, че ако вкараш компютър в една история, тя става тутакси съвременна. В разговора си с децата аз искам да стигна ядката. 

Кои са първите книги, които прочетохте на собствените си деца?

Моята първа книжка – „Щурчово конче“ на Разцветников. „Пиле и пате“ на Сутеев, „Небивалици“ на Доналд Бисет, не си спомням вече всички...

Казвате, че живият контакт между писатели, издатели и деца е един от механизмите за предизвикване на интереса на читателите. Какво научихте от своите срещи с децата? Роди ли се нова книга от тях?

Относно живия контакт – продължавам да вярвам в него. Как се ражда една книга е нещо, което би предизвикало интереса на децата, мисля. Нямам представа дали някой издател прави това – да покани един клас в печатница, да го запознае с автора и художника, да му покаже етапите, както всички хора и машини, включени в този процес. Цялото невидимо „мътене“, преди една книжка да се излюпи и кацне в ръцете ти - това е вълнуващо и респектиращо, поне за мен.

От срещите ми с деца се ражда всичко, което пиша, макар често да обличам техните думи и проблеми в образи на животинки или предмети. Но ето, в новата ми книга „Топлото човече“ герои са самите деца.

big toploto choveche

Пишете, че когато чуете „съвременна детска литература“ ви горчи в устата. Не намери ли тя пътя си към децата, все още ли се лута и какво трябва да й се случи, за да срещне читателите си?

Казах това доста отдавна - когато издадох първата си детска книжка, мисля. По онова време (1999) никое издателство не искаше да публикува млад български автор. „При това – жив!“, както натъртено ми казаха веднъж. През изминалите години нещата се попромениха. Основно благодарение на читателите, които започнаха да се доверяват на българските автори. Това стимулира и издателите да се престрашат. В сравнение с преди само десет години, когато съвременните детски автори можеха да бъдат преброени на пръстите на едната ръка, сега броят на пишещите е утроен. За разлика от преди обаче, когато беше цяло чудо да намериш издател, днес много от тях предпочитат да издават и продават книгите си сами, съзнателно избягвайки посредничеството на издателства и разпространители. А това поставя други горчиви въпроси.

Изпълни ли предназначението си поредицата „Първите седем“? Какво трябва да научи детето до тази възраст?

В своите първи седем години човешкото същество съставя своята така наречена „база данни“ – всички базисни емоционални, социални и когнитивни умения, с които ще борави през целия си последващ живот.

Поредицата „Първите седем“ е една от големите ми каузи. Благодарна съм на Маргарита Шоселова, която я създаде и ме покани като автор. Тя се появи в момент, когато всичко родно беше закрито в България – нямаше вече наши детски вестници и списания.

Тогава Маргарита (завърнала се тъкмо от Германия) ми каза: „Искам да направя нещо съвсем ново за българските детски градини. Материалите, с които работят, съдържат текстове и песни отпреди 50 години. Няма музикално-подвижни игри, нито проектно-ориентирано мислене. Мисля, че децата ни заслужават повече.“ И започнахме – опипом, с малък, но сработен екип. Всеки брой беше тематичен и съдържаше нови стихове, пиеси, песни, кройки за костюми, музикално-подвижни игри, маски, приготвяне на храна и сладкиши, познавателна информация, както СД с песните и техния синбек. Реално всеки брой беше мислен като проект, който да протече в рамките на 2-3 месеца. Поредицата стана любима в цяла България – детските учителки ни пишеха трогателно мили писма (някои – в саморъчно изрисувани пликове), които пазим до днес. Вярвам, че онова, което създадохме, е добро, полезно и има своя принос в детското развитие, както в развитието на педагогическата работа у нас.

Дали изпълни предназначението си – от една страна - да. Защото още продължавам да получавам писма, снимки и записи на наши песни и пиеси, както и запитвания за този или онзи брой.

От друга страна – не. Защото поредицата би могла да продължава и до днес, темите са безчет. И сега ще отговоря на един въпрос, който много пъти ни задаваха: „Имаме нужда от „Първите седем“, защо спирате!?“ Предпочитах да премълча, за да не се обръщам с тежки думи тъкмо към онези, заради които създадохме всичко и с които се надявахме, че работим заедно. Защо спряхме? Ами случи се нещо обичайно за нашите ширини – част от детските учителки намериха за човеколюбиво да копират материалите ни, както да качват песните ни в МП3 формат по техни сайтове за общо ползване. Срещам в интернет десетки наши песни – или анонимно качени за сваляне, или направени на видеоклипове (под които липсват имената на авторите, но задължително е написано името на учителката, изработила клипа). За изминалите почти 20 години (при положение, че и-мейлът ми е публичен, както и Фейсбукът, а телефоните ни са отпечатани във всеки брой) имам точно един случай някой да ми пише и да попита дали може да ползва мои текстове и песни за клип – Дора Николаева се казва жената, благодаря й. Има ли другаде такъв феномен – да вземат труда ти и да си го ползват, както намерят за добре? Ако не се отнася за идеи, а за домати, това би се наричало пладнешка кражба. Месеците труд, които стоят зад един такъв брой – мой труд, труд на композитор, аранжор, художник, репетиции с деца, студиа, записи на песни, проби на музикално-подвижни игри, проби на кройки за костюми и играчки, предпечат, печат – всичко това не струва нито време, нито пари в очите на някои. Впрочем, поредицата беше продуцирана с лични средства, а не по проект или от фондация. Така че беше изключително трудно да продължим. Да си призная, аз лично нямах и желание накрая.

За капак журналистките, които ни поканиха да представим нашата поредица по една национална телевизия, година по-късно започнаха да издават списание под същото име: „Първите седем“. Бяхме потресени. Но нищо не можехме да сторим – не бяхме патентовали името, кой да ти предположи... Идеализмът е болезнен, както вече споменах. „Първите седем“ е моя непреболедувана любов, а също – едно пожелание за България.

Защо децата имат нужда от Топлото човече?

Защото все по-често възрастните са заети, уморени, изнервени и практически отсъстват, дори когато присъстват.

Защото животът на едно дете не е само ядене, игра и „леканощдеца“ – има и смърт, и любов, и отхвърляне, и изоставяне, и целия диапазон съпровождащи човешки чувства.

Защото премълчаните страдания растат заедно с детето и се превръщат в чудовища.

Намирам, че е важно да има такава книга в библиотеката. За всеки случай. Заради утехата, заради съпреживяването. Може би дори особено заради момента „четохме и плакахме заедно“ (откъс от писмо на майка) - моментът, в който едно дете плаче заради чужда болка. В тези деца ми е надеждата всъщност. И в тези родители. 

Какво очаквате от Софийския литературен фестивал?

Срещи. Истински срещи.

 

Препоръчваме ви още:

Как започват разделите - Мая Дългъчева

Малки чудеса

Мисли от къщурката на детската писателка

Последно променена в Понеделник, 16 Април 2018 18:24
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Усмихни се! Имаш рак!

Усмихни се! Имаш рак!

19 Юли, 2018 Отношения

Деветата рокля

Деветата рокля

18 Юли, 2018 Истории

Имам нужда от теб!

Имам нужда от теб!

17 Юли, 2018 Отношения

Солени целувки и пясък в косите

Солени целувки и пясък в косите

17 Юли, 2018 Развлечения

Скъпи учителю

Скъпи учителю

17 Юли, 2018 Образование

Тайното училище на Илон Мъск

Тайното училище на Илон Мъск

17 Юли, 2018 Образование

Facebook

#thessaloniki #theoldport #justloveit

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на