Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Много интересен казус ни поставя Деница Димитрова. Накрая ще напиша какво мисля аз, а много ми се иска да чуя и вашето мнение.

Синът ни е 7 клас. Не е пръв любител на уроците, писането на домашни за него е еквивалент на средновековно мъчение, в ходенето на училище няма никакъв смисъл. Това за мой ужас сбъдва най-големите ми кошмари- с майка учителка, и ние двамата с баща му, които сме нормално начетени хора, тази негова органична непоносимост към училището е колкото неразбираема, толкова и изнервяща. Ние сме от онова другото поколение - тези, които са имали нормално детство, ходели сме на училище с любов, за нас то е било място за веселби и срещи с приятелчета, безопасна среда. По ред причини, които няма да изброявам тук, че ще стана многословна, за него училището е мъчилище. При все това е безкрайно умен, безкрайно любопитен, контактен, дружелюбен и наивен. Няма агресия в него, въпреки, че тренира боен спорт. Баща му го възпитава в мъжки ценности - да защитава, да предпазва, да отваря врати, да носи чанти… наред с други ценности, разбира се.

Та вчера цял следобяд напомнях да се напише домашното по математика. Чухме се поне 5 пъти, всеки път ми се обещава, че то е за 5 минути работа. Прибрах се от работа, пак подсещам, стана време отиде на тренировка (от 19.30-21ч), върна се - пак подсетих. Тук вече ми се каза откровено..“Спокойно бе, мамо, ще препиша от някой в междучасието, всички така правят“. Буквално исках да му откъсна главата.

Ясно е, че преминава през фаза и гледа да мине метър за всичко. Нещо, ако не е „забавно“, автоматично е „тъпо“. Концентрацията му трае 0,001 милисекунда, а настроенията му са от едната крайност в другата. Обаче този начин на мислене, „споко, ще препиша, всички така правят“ е морално неправилен. Винаги вътрешно съм се борила с дилемата дали хората са изконно добри и постепенно стават лоши, или се раждат лоши, и са лоши по същност, а да си добър човек е въпрос на осъзнати решения и начин на мислене. Иска ми се така да го възпитам, че вътрешно да няма съмнения в правилния избор. Да има голям морален стълб в съзнанието си, да знае, че когато има възложена задача да я подхваща и да я приключва. Да не гледа да мине метър, да не гледа да се измъкне от задължението, да има тази вътрешна етика, която имат хората с дисциплина, с устрем и целенасоченост. Все още дълбаем тезата за постояннството и как то дава резултати. Напоследък взе да вижда резултатите, защото взе да печели медали и стигна до извода, че с труд и усилия има видими резултати. Но тези простите задачи, да си сгъна дрехата вместо да я метна на стола, защото никой не гледа, или да си напиша домашното без да ме подсещат, тези неща искам да се дамгосат в съзнанието му, защото ги прави за себе си.

В другият край на ринга обаче е другото ми аз. Като истински представител на зодията си мога успешно да споря и за двата отбора. Аз съм от тези дисциплинираните хора. Събувам си обувките и ги слагам успоредни, за да са подредени; ставам посред нощите защото знам, че не са си измили чиниите след тренировка и вечеря, а аз не мога да заспя с мръсни съдове в мивката. Сгъвам тениски, с особено старание ги обръщам налице, с ясното съзнание, че след няколко часа ще са в коша за пране. И други такива неща. Имам малки отклонения (по собствени наблюдения) в посока компулсивно разстройство, но нищо драстично. И знам каква мъка е да се живее с мисълта, че има нещо за свършване, нямала съм времето да го направя и отвътре ми тежи, не се чувстям достатъчно пълноценно, не съм доволна от себе си. И не искам да възпитам нервозен човек, който да е роб на собствената си психика, по този начин. Като се замислиш реално, в действителност, това, че е преписал домашно, изобщо не е болка за умиране на фона на цялото натоварване в училище. Това, че е видял, че го правят, решил е да пробва, минал е номерът, и може и пак да го направи, е старо колкото света. Много е в тон с гореописаната човешка природа, гледа да е лесно...

Аз като родител трябва да съм способна да отсея къде да му отпускам юздите и къде принципно да съм твърда и безкомпромисна. Чудя се дали си струва да го правя на въпрос.

По въпроса за домашните и подготовката на уроците сме коментирали и друг път. Моето лично мнение е, че понякога е добре децата да получат лоша оценка или забележка. Те трябва да знаят, че всичко, което правят, и хубавото, и лошото, има някакви последици. Това първо ги учи на отговорност, второ им дава усещане за контрол над собствения им живот, което всъщност е много по-възпитателно и мотивиращо от това, че ще получат някоя шестица или похвала от учителя, без да са го заслужили.

Преписването е широкоразпространена практика още от нашите ученически години и изобщо не се учудвам, че всички го правят и днес. Въпреки това си мисля, че е крайно нередно и си струва да положим усилия да убедим децата в това. Моите момчета също споделят такива истории и ето какво им казвам аз. Да препишеш от някого решава временно проблема ти с домашното, но не ти дава знанията, за да си направиш домашното сам следващия път. И ти ставаш зависим от някой ученик и винаги трябва да разчиташ на него. Лошото е, че в един момент вече не можеш да наваксаш пропуснатите знания и да настигнеш останалите, и си обречен винаги да преписваш и винаги да си зависим. Това харесва ли ти? На мен ми се струва унизително. А пък когато ти дадеш на някого да препише от теб, може би изглежда, че му правиш добро, но всъщност ти не му “спасяваш кожата”, а го насърчаваш да търси лекия начин и да се прави на “тарикат”, което един ден задължително ще му изиграе лоша услуга. По принцип, ако имате доверие на учителя и ако той е добър педагог, може да му се каже, че има такава практика, за да обясни на децата защо това е нередно и защо за него е важно не да му представят формално написано домашно, а наистина да затвърдят знанията си. Може дори да им каже, че домашните не са задължителни, а само ще им носят бонус оценки, например. По-добре да нямат домашни, отколкото да са преписани, поне според мен.

В същото време и аз като Деница осъзнавам, че голяма част от всички тези купища домашни и уроци са напълно ненужни и не дават на детето кой знае какво. По-важното обаче е, че не ми харесва то да расте с мисълта, че е нормално да бягаш от задълженията си и да намираш лесни решения. Още един фал на системата е, че прави възможно и дори поощрява от малки децата да постъпват по този начин - да преписват, да изпълняват формално задачите си, без реално да получават никакви знания или умения, да хитруват и да се измъкват.
Защото на практика това се получава.
Очакваме и вашите мнения и коментари.

 

Публикувам писмото на Сияна Цветанова-Петрова, която апелира за промяна в образователната система. Промяната започва, макар и бавно, но кога ще стигне до всички не е ясно. А междувременно всеки ден ние се сблъскваме с уж дребните неуредици в системата. Дребни, но с огромни последици. Защото всички тези малки камъчета обръщат голямата кола, която би трябвало да отведе децата ни в едно по-добро бъдеще.

Много ми е тъжно! Обърнах се за подкрепа към фондация "Стела Богомилова", в частност към самата Стела, защото я познавам като човек, който не би се спрял пред нищо, който се бори за справедливост! Помолих я за помощ и съдействие, за да предприемем необходимото за промяна в родното ни образование. Тя откликна и в процеса на разговора ме окуражи да дам гласност на писмото си, за да достигне до повече хора, и в крайна сметка да вземем и наистина да направим нещо заедно! Написах й следното:

Вчера бях на родителска среща в училището на децата ми! Искам да разкажа как и защо аз се чувствам НЕсвободна! Първо училището като сграда е изключително малко, а в него учат деца от 1-ви до 7-ми клас, разпределени в по 3 паралелки от клас, на двусменен режим, за да има стаи за всички. Няма да изброявам негативите от всичко това, но мога да го направя! По тази причина срещите не могат да бъдат проведени, преди да свършат часовете на втората смяна. Родителските срещи са за цялото училище, което означава, че физически не мога да присъствам на повече от една, а в този случай трябваше да съм на 3. Тези срещи са абсолютно безсмислени, пълно губене на време на над 500 човека едновременно. Налага се да изслушваме монолога на учителя поне час. Ние имаме думата, но само ако сме на същото мнение, в противен случай ни прекъсват и ни гледат снизходително. Намразват децата ни и започват да ги "цакат по всички параграфи". След срещата се започва едно изреждане на родители, желаещи да се информират за своето си дете, учителят бърза, защото нали и той има семейство и деца и ти пак увисваш с две изречения - "Ама, моля ви се контролирайте ги тия деца, ще ги изпуснете! Толкова е важно това НВО!" За кого обаче? За престижа на училището и субсидиите! Пазят се от мен, защото съм работила в системата и ми е ясно, че не им дреме за децата! Правят се на мили, защото всяко дете им е пари! Работят по куп проекти - за пари! Купуваме куп помагала, сборници, материали - за пари! А уж образованието ни е безплатно! Ако не дадеш 10 лв за подарък за Коледа, защото смяташ, че купуват боклуци, те гледат като просяк! Ако кажеш, че понякога детето ти няма да си напише домашните, защото има нужда от време със семейството си, те гледат, сякаш си простак! Ако кажеш, че детето ти ще пропусне измислените им клубове В СЪБОТА, защото ще отиде на гости на баба и дядо за уикенда, ти казват да намериш медицинска бележка! Че да не съм доктор, а и детето ми е здраво! А клубовете са в събота, защото през седмицата не могат да се провеждат занятията, че нали сградата е претъпкана до 18:30 ч.
Да, не е луд тоя, дето яде баницата, а който му я дава! А ние не им даваме баница, а децата си! Да учат за оценки, не за знания! Да си крият бележниците от съучениците, както се крият фишовете за заплати от колегите! Да не могат дъх да си поемат от домашни, дадени от ония помагала, дето ние им ги купихме. С условие “Напиши си домашното красиво и ще го закачим на таблото!” На "таблото на славата" го наричам аз! И ако не си там, не ставаш за нищо! И моето дете плаче, че не може да пише красиво! Защото е с 9 диоптъра далекогледство! А се старае! Когато живяхме в Италия, тя пишеше прекрасно, защото никога не са я дискриминирали, колкото и несполучливо да е изработила нещо! Защото се старае!
Пиша и плача! Децата ми са умни, а ги съсипват! Тормозят ги, защото не си мълча! Другите родители мълчат, свиват рамене, за да не им страдат децата! Но аз не мога да приема тази наша образователна система! Искам правилно да ме разберете. Не съм против учителите, а против системата, която ги кара да вървят срещу децата ни.
Казват ми, че една птичка пролет не прави, но аз знам, че и сам воинът е воин!
Дайте да започнем от промяна в законите в образованието! Защото бълва неграмотни, със самочувствие без покритие, с кухи знания без умения, и с объркани ценности хора!
Благодаря Ви за вниманието!

*******************

 

Препоръчваме ви още:

Какво искат родителите

Училището, което убива мечтите

Ботев не прощава 

Автор: Мария Пеева

Помните ли, когато ви казах, че нямам нищо против, че моята внучка няма да се казва Мария? Е, впоследствие се разбра, че със сигурност няма да е Мария, защото няма да е внучка.

Дотук добре, обаче… влезе ми една муха в главата. Защо пък да не е Иван? Странна птица съм аз. За моето име не се впрягам, защо толкова искам да е неговото? Понякога се учудвам на себе си. Ама той наистина е златен човек и татко за милиони. Децата му бяха подарили една тениска с надпис “Баща-мечта”. Как няма да кръстят детето на него? Добре де, знам, че името е старомодно, ама вие познавате ли лош човек с име Иван? Колкото Ивановци съм срещала, все са читави. Даже поговорки и песни за тях има. Мъж да е, Иван да е. Иване, Иване… Какво не му харесват на “Иван” днешните младежи?

Реших тактично да подхвърля на децата, издалеко да ги подхвана, ама тактът не ми е най-силната страна, та ето как протече разговорът.

- Мислите ли за мъжко име, дечица?
- Ами, още не сме го измислили, Яна ще каже. Аз лично се колебая между Ахил и Теодор. Виж колко яко звучи Теодор Теодор Пеев. Или Ахил Теодор Пеев. Или може би Гандалф. Да, Гандалф Теодор Пеев.

Косата ми настръхва като на моя пухкав Фройд козинката, като види черният котарак на съседите да пишка в нашата градинка. Макар че знам, че се майтапи. Що пък и аз да не се измайтапя?

- Виж какво хубаво име съм ви измислила - от Иван и Ненко (Ненко е таткото на Яна). ИВАНЕНКО! Няма да има друг човек с такова име - Иваненко Теодор Пеев.
- Е, Иваненко няма да е със сигурност. Може би Самуил.

Самуил е хубаво име, признавам. Ама… не е Иван. Децата още мислят. Пратих им един списък с имена, извадени от ГРАО, (не знам кой си е играл да ги рови, но много се смях). Едно от друго са по-интересни. Мисля си, като ги прочетат, ще се стреснат, и ще вземат да харесат някое по-обикновено име като… знаете кое. А ето и списъка:

Специална подборка от ГРАО, на собствени имена.True stories:
МЪЖКИ: Агъци, Аерозол, Асасинслав, Анатол-Весел, Атомен, Барабон, Барбанесо, Башибозук, Буда, Вентилатор, Винету, Гилдрой, Глинка, Еднорог, Желгъзко, Жмунц, Ихтиандър, Кадаври, Катакомб, Лимончо, Мазен, Макларън, Ноктиядослав, Ортодокси, Параход, Петиконгрес, Пльокнимир, Потник, Скорбут, Смарагди, Стафетко, Стоматолог, Тарапонти, Тигрони, Харбингър, Херодот
ЖЕНСКИ: Агентура, Аерозола, Апаратура, Балетка, Барбалета, Бекапенка, Беналгина, Брута, Буца, Ваксина, Вежда, Геройка, Дагеа, Дефлорина, Дърволета, Жануария, Жужефина, Завинаги, Здухостина, Изложба, Катастрофа, Матрьона, Мимолетка, Наводненка, Пагонка, Педофилия, Проститута, Салфетка, Сафридка, Симона-Хайди-Мари, Скица, Смехотерапия, Трандафора, Троха, Тутка, Утеха, Фльонга, Фльорца, Циклопа, Шлюздомира, Щука

Децата пак ми се смеят. “Мамо,” вика ми Теди, “ставаш същата като баба.”

Майка ми едно време не харесваше името на Теди, защото сме взели първата буква на свекървата. Свекърва ми се казва Стоянка, на галено Таня. И Теодор на нея бил кръстен, заради буквата Т. По тази причина майка ми не одобри името и все му викаше Лиско. Лиско, изяж си супата, Лиско, ела баба да те гушне. Накрая се ядосах и я помолих повече да не му казва така. Ще тръгне на училище и ще го питат как се казва, а той ще отговори: Лиско. Вразуми се тя, макар че иначе е много упорита, като си навие нещо на пръста. Пречупи се да му каже Теди.

“Ти пък”, отговарям на някогашния Лиско, настоящ Теди. “Никога не би ми хрумнало да казвам на детето Лиско. Това дори не е човешко име, а на литературен герой. Ей, какви хубави мъжки имена има. Например… Иван. То и Самуил не е лошо, всъщност.”

Теди клати глава. Вече нямало да е Самуил. Размислили. Дъхът ми спира, но уви. Последно се спрели на Борис. Ех, значи…
Но има надежда. От Самуил на Борис. Май вървят към Иван. Въздишам си, ама наум, защото Иван не дава да ги притискам. Не искал да кръстят детето на него, само за да ни угодят. То и аз не искам. Нека да е Самуил или Борис.

Но от друга страна както и да го кръстят, винаги мога да му викам Ванка, нали? Според мен Ванка е универсално галено име. И за Самуил става, и за Борис, и за Гандалф даже. Що да не му казвам Ванка на детето? А ако вземе да се роди точно на Ивановден, вече няма как. Задължително ще е Иван. (Стискайте палци да е на седми.)

Последно казаха, че като се роди, тогава ще решат. Първо да преценят на кого ще прилича. Аз видях снимките от видеозона. Одрало е на Иван кожата. Голямо чело, римски профил, пишка, две ръце и два крака. Успокоих се. Иван ще да е. 

****************

Тази история публикувах с изричното съгласие на Теди и Яна, които много й се смяха. Освен това казаха, че не се чувстват "притиснати". Питах ги няколко пъти. Зачудих се дали да ги помоля да ми се подпишат някъде, но това вече определено щеше да е "притискане" и да ми излезе през носа. Сега ще ми се размине само с един пай с мандарини. Теди много го обича, а откакто Яна забременя, и тя обича всичко. А аз обичам, когато имат апетит. Обичам и да глезя. :))) Още малко и ще има още едно човече за глезене. Как ще се казва няма никакво значение, разбира се :) 

 

Прочетохте ли Конфузии? Препоръчвам ви и Военна зона.

По молбата на майката този текст остава анонимен. Желанието й е да окуражи родители и деца, които водят подобни битки. Нейната приключи успешно.


От две години се опитвам да напиша този текст. Има дни, в които желанието е по-силно и чувствата ми напират като на стартова линия, подскачат нетърпеливо, разпъват и загряват, пореждат се по местата и чакат командата. Отлагам старта. Не, не съм слаба, подготвена съм - чакам този момент от дълго време и така до следващия път.

Той е на 6, аз съм на 40.

Изглежда ми по-малък, все пак до този момент сме се виждали само от двете страни на мониторите си.

Държа малката му сестра за двете ръце и му я представям. Кляка срещу нея и й казва: Здравей… Чувам гласът му за пръв път така близо, усещам акцента му, малката му ръка се протяга към мен и срещаме усмивките си. Помня, че го прегърнах, а острата му права коса блестеше в очите ми, не зная дали казах нещо - времето беше спряло.
Де да беше спряло завинаги! 

Той вече е на 9 и е моето четвърто дете. Син е на съпругът ми. Влезе в живота ми безболезнено, но следващите две години ги усетих като трите си раждания наведнъж.
Езикът бе проблем - говореше никакъв български. Опитваше се, но звучеше смешно, баща му ни бе преводач в началото, накупих книги с цветове, форми, плодове, нещо базисно с което да започна. Пеехме песни подходящи за малката му сестра, показвах му и изговарях предметите които най-често използвахме, рисувахме и гледахме филми заедно. Молих го да опитва и нови храни. Ежедневните ни разходки посрещаше с радост, хвърляше се с прегръдка на почти всеки спрял се да ни заговори - очакваше да е негов роднина. Децата навън не го приемаха лесно, а от това страдахме и двамата. Уж на една възраст, а всъщност от два различни свята. Уменията му за игра се изчерпваха с ръмжене като лъв и реване като динозавър. Страдаше, страдах и аз.

Тръгна на детски клуб за лятото - да се приобщи да понаучи езикът, да се среща с деца, да се забавлява. Голямо забавление ще да е било - доста по-късно научих, че е бил игнориран от децата. Не знаел как да се държи с тях. Плаках, както бе плакал и той.

Четвъртото ми дете дойде за лятото и остана. Остана, защото "в България няма бой". Когато чух това за първи път вероятно очите ми са станали с големината на Сатурн, барабар с пръстена.

Помолих го да ми каже пак, да ми покаже с ръце какво има предвид. Ами, бой си показваше детето. Поисках превод от баща му и детето обясни - човекът, с когото живее майка му, си е позволявал да го удря.

Който може, нека да си представи какви карикатури сме били, докато съберем повече информация за това, което той иска да каже. Е, със скоростта на светлината се изстреляхме към Закрила на детето. Разговори, обяснения, рисунки. Разказа детето - за караници, за потапяния на главата му в умивалника с вода, за провесване през терасата от същия този човек. Най-близкият до майка му.

Майката отрече, мъжът до нея действаше арогантно, с груб език и агресивно.

Отношенията от обтегнати стигнаха до лоши, много лоши, нетърпими.

Малкият трупаше речник, създаваше приятелства, набираше знания, радваше се на нас, ние на него.

Започна първи клас. Първи клас!!! Изпращах още едно дете през училищния праг и сърцето ми преливаше от гордост. В неговите вени не течеше моята кръв, но ни свърваше една друга връзка - на привързаността, любовта, на дълга, милостта и упоритостта.

Запазила съм всяка негова тетрадка - 26 на брой, учебник, помагало, от първи клас.

Запазила съм всичко изписано от втори клас-картинки, тетрадки, учебници.

Пазя всяко листче и диктовка, всяка грамота и отлична бележка.

Пазя всеки спомен за болка, рана или температура. Всеки трепет, тъга или плач. Пазя всяка прегръдка, мила дума и десетките му "обичам те” ежедневно, пазя чистотата на първото влюбване, караница с приятел и фалшиво изпята песен. Зная всеки стих научен наизуст, коя обувка му е удобна, какви дрехи предпочита, любимите герои, песни, цветове, интонациите на гласът му когато е изплашен, щастлив, уморен. Всеки грам от теглото му, защото аз го пренасям в леглото му вечер - винаги заспиващ на моето. Пазя хладните му ръце върху челото му, когато съм болна, или зъбите на гребена, когато ме "прави хубава". Помня първото му МАМО и страхът, който изпитах.

Той е на 9 и две години се опитваме да покажем на институции, приятели и общество, че сред нас има индивиди, които тормозят деца. Не тъся причини ЗАЩО, търся начин това да спре.

През тези две години аз и семейството ми бяхме обиждани, заплашвани и оплювани, защото обичаме едно дете. Бяхме наказвани по един или друг начин, защото вярваме на това дете. През тези две години никой не се запита какво всъщност показваме на него и потърпевшите като него. Безразличие, бюрократщина, условности и десетки изгубени мигове спокойствие.

Това е мъничка част от моя поглед, всеки един в семейството ми може да разкаже своята история, защото всички сме засегнати. 

Мога да простя хулите и заплахите, мога да простя лъжите и провокациите, простила бих манипулирането, не не искам и не трябва да отпиша насилието.

В България трудно може да потърсиш отговорност на някого, ако нямаш доказателства и свидетели. 

В България насилниците се чувстват безнаказани, а тормозът, било психичеки или физически е сведен до " малко разправии" и "думи без смисъл".

Вдигаме шум, когато някой обиди или нарани детето ни на детската площадка, в училище или детската градина. Кога ще вдигнем шум за насилника в къщата ни, този, който споделя леглото ни и заема челно място на масата ни?

Какво приемаме в отношенията за нормално и извън нормите? Къде са границите и кой ги поставя?

Откога да наречеш едно дете "боклук", "нещастник" ,"мърша" или "пукни" е нещо тривиално в семейството.

Аз не го приемам! Аз не съм родила това дете, но давам цялата си любов, време и търпение за неговото спокойствие. Защото съм майка! Кой ще спре ръката, която не се протяга, за да помилва?!

Многословна съм.

Намерението ми бе да разкажа една история, подобна на десетки други.

Имам три дъщери - момичета с дълги коси и топлещи усмивки.Няма да разказвам за сплитане на плитки и избиране на рокли или за любовни трепети, историята е за четвъртото ми дете - завареният ми син.

Той дойде преди почти 3 години. Малката ми дъщеря бе на 8 месеца. Прелетя 13 000 км за да срещне баща си, след пак 3-годишна раздяла. Дойде и остана.

За тези три години тук, той успя да научи езика, да открие и задържи приятелства, да бъде изпратен първокласник, да се влюби... нееднократно, да изказва мнение и да се съобрази с такова. Дойде като подхвърлен бял лист, върху който изписвахме и продължаваме да пишем, градим и надграждаме.

Във всяка история има и лош Кумчо Вълчо, в тази също не липсва.Това е вече настоящият съпруг на майката (биологичната).

Детето ни разказваше страшни истории за мъжа, който живее с майка му, за бой, за провесвания през терасата, за потапяне на главата му в мивката пълна с вода- случващи се на него.

Да доказваш насилие извършено над дете на 13 000 км е невъзможно, а институциите вдигат рамене. Прималявахме от ходене от врата на врата.

Да се опитваш да убедиш майката (биологичната), че това се е случило също е също невъзможно. Не вярваше на нас, а по-лошото е, че не вярваше и на детето си.

Да се опиташ да потърсиш отговорност от мъжа, наранил детето е трижди невъзможно.

Ситуацията прилича на решаване на уравнения като дъвчеш дъвка - както е казал Вонегът.
Отговорът от индивида е заплахи, обиди и псувни.
Три години ми се видяха като 30.

Към днешна дата детето ни е спокойно, радва се на светът около него, опитва се да не си спомня тежките дни и не иска и да чуе за мъжът, причинявал му болка.

Аз, баща му, сестрите му и всички близки също. Дистанцираме се от всякакъв вид насилие и заклеймяваме извършителя.

Аз искам единствено да се знае, че насилието съществува. В нашия случай свърши добре - получихме решението - детето остава тук и не трябва да излиза навън!
Алелуя!

*************

Още по тази тема: 

Майките, които убиват

Не е моя работа

Да си пребиеш детето до смърт

Автор: Мария Пеева

 

Щастливите семейства били скучни.

Толстой хубаво беше казал, че щастливите семейства си приличат, един вид са някак скучни, и аз взех, че му повярвах. Обаче… заблуди ме този човек. Нищо, простено му е. На гениите всичко може да се прости. Всъщност, много ми се иска Толстой да беше прав, защото и друг път съм ви казвала, че тайната ми мечта е да живея скучно. Но никой не ми дава тази възможност. Около мен винаги се случва нещо интересно, което да ме държи на нокти. Дали момчетата ще се скарат, дали някое куче ще избяга, дали един ще е болен, втори ще има изпит, трети ще краде лампите на съседката, а четвърти ще ми съобщи, че чака бебе, вечно има някакви вълнения и емоции. Без изобщо да излизам от дома, в един и същи ден участвам в драма, комедия, хорър и даже фентъзи. Така че митът за щастливото скучно семейство само ме кара да се подсмихвам (горчиво). Но за да не тънете в заблуда и вие, ще ви кажа още няколко мита за щастливите семейства, които изобщо не са верни.

 

Щастливите семейства не се карат.

Няма такова нещо, приятели. В щастливите семейства хората нищичко не премълчават и не спестяват. Щастливите семейства се карат на поразия, даже и се замерят с чехли. В същото време доста нещастни и тъжни семейства учтиво си мълчат и замитат проблемите под килима, докато накрая се разделят възпитано. Карайте се, колкото си искате, то и винаги има за какво. Важното е накрая да се сдобрите. Май в Библията беше писано, че мъжът и жената не трябва да заспят скарани. Е, нямам какво да добавя, пък вие както искате го разбирайте.

 

В щастливите семейства никой няма право на личен живот.

Слава богу, още една заблуда. Може да имате щастливо семейство и без да се откажете от всичките си хобита и увлечения, от малките страсти, които са ви на сърцето. Щом моят любим съпруг ме накара да обикна футбола, а аз го убедих да приеме косматите и четириноги членове на семейството, значи всичко е възможно. Е, не знам как ще реагирам, ако изведнъж ми съобщи, че се е записал на парапланеризъм, а вероятно и той ще ахне, ако утре докарам вкъщи маймунка. Но никой никого няма да спре. В щастливите семейства хората не се чувстват обсебени и контролирани, а подкрепени.

 

Щастливите семейства са материално осигурени.

Винаги е приятно да си спокоен за бъдещето, но като хора преминали през много трусове мога откровено да ви кажа, че е имало дни, когато сме си броили стотинките и едва сме събирали парите за наема. Гордея се с онези времена. И мисля, че точно тези битки ни сплотиха най-много. Семействата не се разделят, защото нямат пари. Разделят се, защото нямат обич.

 

Щастливите семейства нямат проблеми.

Щастливите семейства имат точно толкова проблеми колкото и нещастните семейства. И те боледуват, и техните родители остаряват, и те губят скъпи хора, и те се сблъскват с неуспехи. Разликата между щастливите и нещастните семейства е, че щастливите се изправят срещу проблемите заедно, а нещастните допускат той да ги разедини.

 

А най-големият мит, който ми се иска да разбуля, е, че щастливи семейства не съществуват. 

Но това е много лесно. Има ли човек до вас? Прощавате ли му грешките? Смеете ли се на шегите му? Правите ли дребни жестове, които да го зарадват? Целувате ли го, докато спи? Обичате ли го?

Искате ли да остареете с него?

Добре дошли в клуба на щастливите семейства.

Обещавам ви, че изобщо не е толкова страшно, колкото изглежда отстрани. Най-много после никой да не иска да ви идва на гости.

Моята приятелка Шери ми се обади днес и беше толкова щастлива. В предучилищната им група я поканиха по повод празника на християнското семейство да разкаже приказка на децата. В много детски градини и в доста училища днес отбелязват тази хубава традиция по един или друг начин. Помолих Шери да разкаже как е минало тържеството и за нашите читатели. 

Когато учителките ме поканиха на това тържество като представител на родителите, бях много въодушевена и мъничко притеснена. Дали ще успея да задържа интереса на децата? Дали ще им предам духа на празника? Реших най-напред да им кажа няколко думи за същността и корените на празника и си подготвих кратка презентация.

23828779 10215501656078491 1278326810 o

Днес е празничен ден! Денят на Християнското семейство!

От векове наред дедите ни са вярвали,че домът е свещено място, в което децата научават най-ценните житейски уроци, както и усвояват важни знания за света. В семейството те не само биват възпитавани, но и изграждат своя характер и развиват най-важните добродетели.

Единствено българите празнуваме Въведение Богородично като Ден на християнското семейство. Тук отново се преплитат православния канон и народните традиции, съхранявани и отстоявани в продължение на стотици години.

Според библейското предание на този ден Богородица била обречена от своите родители на Бога още преди рождението си, а когато навършила три години, била отведена до Йерусалимския храм. По пътя тя и нейното семейство били съпроводени от нейните близки, носещи свещ в ръцете си. Всички останали изумени, когато родителите й я оставили на първото стъпало на храма и тя изкачила съвсем сама 15-те му стъпала. На най-горното стъпало с благословия я посрещнал Първосвещеник Захария, бащата на Св. Йоан Кръстител.

На този ден родителите водят децата си в църквата, защото според поверието, ако те са представени на Бога ще растат благочестиво. Традицията на този празник повелява да се събере цялото семейство в дома на родителите, и по този начин всеки да засвидетелства своята почит и любов към останалите. Трапезата на този ден не се прибира, защото според поверието Богородица влиза, за да похапне и да благослови дома и семейството. Купува се и нещо за дома, което е с капак, за да не избяга семейното здраве, щастие и благополучие.

Денят на християнското семейство е празник, който трябва да почитаме и уважаваме. Този ден е прекрасен повод да покажем на близките си колко много ги обичаме и колко много означават те за нас. Семейството е ценност, съумяла да съхрани духовността през годините, затова посветете този ден на най-близките си хора и се заредете с много, много любов!

23828945 10215501655958488 1966525350 o

След това разказах на децата две хубави български приказки - “Мързеливата Богданка” и “Сливи за смет”. Избрах ги специално, за да обсъдим ценностите, които се създават и възпитават в семейството. Бях занесла книжките с прекрасни илюстрации и всички заедно ги разглеждахме. Децата слушаха с огромен интерес и с ококорени широко очички историите за отдавна отминалите времена, разпитваха за живота на българите в миналото, за техния бит и обичаи. Много си говорихме и за отговорностите на мъжа, жената и децата, а накрая ги поканих да споделят кой с какво помага у дома. Получи се много интересна и забавна дискусия.

23798797 10215501535595479 1346781069 o

Разбира се, на празник не може без специална почерпка. За децата бях омесила погача с домашен мед от пчеличките на нашия дядо, занесох и кошница плодове и домашно приготвени курабийки. Разказах на децата и за символиката на здравеца, за хубавата българска традиция да посрещаме гости с питка с мед и сол за берекет и благополучие. Накрая децата похапнаха сладко. И децата, и учителките, и аз самата си прекарахме прекрасно. Беше истински празник за всички ни. А моят Виктор беше толкова горд с мама. Сигурна съм, че никога няма да забрави този ден. Аз също.

 

***************

Прочетохте ли "Машина за гушкане"?

 

Автор: Мария Пеева

Казваше се Дани и беше най-сладкото миньонче, което можете да си представите. На такива казват нестандартна красавица - много дребничка, с руса, почти бяла, дълга, пригладена коса и големи тъмни очи с бадемова форма. Ходеше на пиано и на френски, стъпваше с малки крачки, носеше рокли и откъдето и да я погледнеш, приличаше на фина статуетка. Надали имаше момче от компанията ни в онези времена, което поне малко да не е било влюбено в нея.

Ние, момичетата, я недолюбвахме. Може би защото беше твърде изискана за онези времена, в които носехме широки, раздърпани дънки, смело ругаехме, криехме се по входовете да пушим цигари и си миехме косата с бира, за да изглежда винаги разрошена от вятъра. А може би заради нацупените й устнички и снизходителния поглед, с който отговаряше на шегите ни. Това момиче определено се мислеше за нещо повече и не го криеше. Може и да беше. Така или иначе, не я искахме в компанията и нямаше да се сприятелим, ако случайно не беше се загаджила с брата на една от приятелките ми.

А той се влюби в нея до ушите. Правеше й безумни подаръци. Точно в онези времена пазарът започна да се отваря и магазинчетата се наводниха със скъпи и некачествени, уж “маркови” стоки. Горкото момче се захвана с нелегална търговия и потъна в дългове, за да осигури на Дани всичките боклуци, които тя пожелае. Все не й стигаше. Разбрах защо. Веднъж ме беше поканила на гости в стария им апартамент с високи тавани, където майка й ме посрещна с пеньоар на вафлички и алкохолен дъх, и ми предложи някакви клисави сладки и турско кафе. 

- Ще ви гледам. - засмя се глезено жената. Тогава ми се стори ужасно стара и грохнала, а надали е била на повече от 45.

Има ли момиче, което да не иска да му гледат на кафе? Дани беше първа. Майка й взе тънката порцеланова чашка и се взря в нея с хемоглобинов поглед. После нацупи устнички и изведнъж страшно заприлича на дъщеря си.

- Ох, ами при моето Данче все едно и също… Виждам богат мъж. Много богат мъж. Такъв, който ще я носи на ръце. За него да се пазиш, чу ли, Данче? Момчетии не ти трябват. Пазете се, момичета, да не се влюбите в някой пройдоха. На жената й трябва мъж да я осигури и да я гледа хубаво. Един мъж не ти ли плаща сметките, и детето ти няма да отгледа. Вие сте цветя, дръжте се като цветя. Достатъчно е, че красите масата, сметки няма да плащате. 

Звучеше съвсем различно от това, на което баща ми ме учеше, но не обелих и дума, за да не се разсърди. Малко ме плашеше тази жена, привидно толкова мека, отпусната и беззащитна. Дани я гледаше със странен поглед, почти като хипнотизирана. Сега осъзнавам, че най-вероятно я е съжалявала, но и я е боготворила едновременно. Татко в картинката нямаше. Майка й беше всичко за нея. Късмет.

След няма и месец Дани заряза брата на приятелката ни и спря да движи с нашата компания. По онова време мутрите точно бяха започнали да изпъплят в разбуненото общество, като лой в тенджера с вряща вода. Дани се хвана с някакъв огромен екземпляр с ръце колкото слонски крака и поглед на носорог. Изведнъж се сдоби с мобилен телефон, червено кабрио и лична охрана. Братът на приятелката ми продължи да я гони известно време, докато веднъж не го разходиха в багажник. После се отказа. Приятелката ми, смело момиче, от нищо не й дремеше, изнамери отнякъде номера на мобифона й и й се обади:

- Тоя боклук, където преби брат ми заради теб, някой ден и теб ще бие, да знаеш.

- Ти за мен не бери грижа. - отговорила й Дани. - Аз си знам работата. А вие всички ще се изядете от яд, затова ми говорите срещу него. Гроздето е кисело, така ми каза майка.

После станаха някакви патаклами между пловдивските мутри и Дани ми се загуби от полезрението с нейния носорог. Малко по-късно ние заминахме за София. Не бях я чувала, нито виждала години наред.

Онзи ден я видях на пазара в Пловдив. Отидох да купя грозде и банани за родителите ми. Първо не можах да я позная с бежовата плетена шапка, под безформеното палто. Чак когато вдигна поглед към мен и големите кафяви очи блеснаха, се досетих коя е. Отворих уста да я поздравя, но се спрях. Тя не искаше да я позная. Прочетох го в очите й. Платих й и си тръгнах без дума. 

Гроздето й не беше кисело. Беше сладко, ама гнило.

 

 

Може би ще ви харесат и тези истории: 

Норвежката Мария и българската Мария 

Мамешката мафия 

Рокаджийките обичат чалга

Автор: Мария Пеева

Гледам Теди и се подсмихвам. Толкова е мило да видиш как синът ти се готви да става татко. Как трепери над Яна и тича през нощта да купува шоколад или каквото там й се е прияло. Как разглежда внимателно бебешките дрешки и се опитва да ги сгъне с големите си несръчни лапи. Как напусна “клана” на любимата си игра, защото му отнема твърде много време, а сега трябва повече да работи. А най-мила ми е тази негова неувереност, която дори не смее да изрази с думи. Виждам я в притеснения му поглед и неизказания въпрос. “Дали ще съм добър баща?”

 

Да, ти ще си добър баща.

 

Защото имаш големи и топли ръце, които обичат да прегръщат. Помня как разнасяше братчетата си из къщи часове наред като големи живи играчки. Помня и как веднъж подхвърли Коко високо, високо, а той така се разсмя, че повърна върху теб. После известно време го гушкаше с повишено внимание.

 

Защото имаш добро сърце и умееш да обичаш. Няма да забравя как плака с глас, когато котаракът ни Рижко умря в ръцете ти. Беше на 19 години. Ти, не котаракът. Мъж, способен да обикне грозноват уличен котарак, който му пикае в обувката, ще може да обича и дете.

 

Защото си грижовен. Докато бях болна от пневмония, ти дойде и ми сготви пилешка супа. Беше вкусна. И да не беше, пак щях да я изям, защото ти си ми я приготвил. (Другия път нарежи магданоза на ситно.)

 

Защото имаш невероятно чувство за хумор. Успяваш да обърнеш на шега и най-злощастната ситуация. Как се смяхме на историята ти с хернията, нали?

 

Защото си чел купища книги. Ще имаш чудни истории за разказване и ще знаеш отговорите за безкрайните въпроси, които ще ти бъдат зададени.

 

Защото беше ужасен бунтар в пубертета. Ще знаеш какво да очакваш и няма да се впрягаш прекалено много.

 

Защото си грижовен и щедър. Ще направиш каквото трябва, за да осигуриш семейството си. Вече го правиш.

 

Защото уважаваш и обичаш родителите и братята си. Това ще даде корени на детето ти и здрава основа. Ще му вдъхне чувство на принадлежност, сила и увереност.

 

Защото си мечтател и човек с размах. Няма да режеш крилете на малкото птиче и ще го насърчаваш да лети нависоко.

 

Защото обичаш майката на сина си повече от всичко. Още не го осъзнаваш, но с годините ще я обикваш все повече и заради това, че с нея сте създали и отглеждате заедно дете.

 

Освен това имаш и доста умения, разбира се - знаеш как да държиш главичката на новородено, да сменяш памперс, да промиваш раничка, да играеш видео игри, да правиш пюренце, пудинг и овчарски пай, да играеш на “война” и “монопол”, да приспиваш бебе, да пееш “What a Wonderful world” почти като Луис, да разказваш смешни истории и дори да се катериш по дървета. Много неща не знаеш, но ще ги научиш в движение, не се тревожи.

 

Най-важното е, че знаеш как да си щастлив. А ако научиш на това и сина си, ще си най-добрият баща на света.

Като твоят.

 

**************

Прочетохте ли Най-добрият татко на света?