Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Мамешката мафия

Автор: Мария Пеева

Това се случи във времената, когато сменихме 12 квартири за три години и общо-взето живеехме с багажа в кашони, постоянно готови да се пренесем. Бяха особени, трудни години на бандитски престрелки и висене по опашки, но това, което най-много ни тормозеше, беше постоянното скачане на наемите, които се договаряха винаги във валута. За младо семейство без собствено жилище бяха кошмарни времена. И въпреки това си ги спомням с носталгия и усмивка, може би защото бяхме толкова млади и пълни с енергия, а може би защото се задоволявахме с малко и умеехме да се радваме на всичко – дори на керацудата за 3 лв и кренвиршите от женския пазар.

Една от тези квартири се случи да е в някога китно кварталче с фондови жилища, а в малката ни кооперация всички съседи се знаеха от деца, само ние бяхме, така да се каже, новодомци. Между кооперациите имаше градинки с олисели храсти и дръвчета, и останки от детски площадки, а предприемчив съсед беше сложил метална стълба на стената, която водеше право до гарсониерата му, където си беше спретнал кафене. И всяка вечер след работа ние засядахме в потрошената беседка с бутилка бира в ръка, а малчуганът ни се заиграваше със съседските хлапета. Още на втората седмица се бяхме запознали с останалите родители и набързо спретнахме приятна тайфа от млади майки, някои работещи, други все още в майчинство. На втория месец вече бяхме първи приятелки и си ходехме на гости семейно, в деня след заплата по терасите цвърчаха скари, подвиквахме си шеги и закачки, и изобщо навред цареше махленска идилия по-присъща за селце, отколкото за големия град.

Едно семейство обаче се държеше настрани от голямата задружна компания. Имаха дете, девет-десетгодишно момченце, което също като родителите си много не излизаше навън и вместо да тича напред-назад из междублоковите градинки или да гони топката на паркинга, предпочиташе да наблюдава мълчаливо от терасата как нашите деца играят, подпрял остра брадичка на ръката си върху парапета с по-скоро сериозно, отколкото тъжно изражение. Иначе беше хубаво дете, с остър перчем и смугло тясно личице, а очите му бяха някак прекалено големи за физиономията и му придава малко извънземен вид. Тези съседи живееха точно до нас и един-два пъти ми се искаше да звънна у тях и да поканя малкия да си поиграе вкъщи с моето момче, но все не стигах дотам. А после се отказах, защото веднъж, докато пържех картофи, синът ми се прибра тичешком от улицата и се оплака:

- Мамо, мамо, знаеш ли какво стана? Таткото на Илийката, където живее до нас, дойде на площадката и ни каза, че сме малоумници, щото някой му е издрал колата.

Вечерта в беседката обсъдих таткото на Илийката с мамите и се оказа, че цялото семейство е от този не толкова рядко срещан типаж, които си хвърлят боклука през терасата, не плащат входната такса за осветление и все някой за нещо им е виновен.

- С тях не можеш да излезеш наглава. – ми каза Пепа, дългокраката съседка с бухнала конска опашка като от шейсетте и впити дънки, която живееше два етажа над нас. – Ужасни хора са Гошо и Нела. На него всяка втора дума му е псувня, а тя само мълчи и гледа изпод вежди. Миналата година бяхме решили да съберем пари и да организираме на децата от входа малко тържество с балони и почерпки за първи юни, а тя отказа да даде и ни обвини, че сме били мафия, и сме щели да си приберем парите и да я измамим. В очите ми го заяви, представяш ли си? „Мафия! Отвсякъде всеки гледа да те измами! Не ви е срам!“ Ей така ми каза и ми тръшна вратата под носа.

Независимо от това аз събрах делегация от няколко майки на „малоумници“ и отидох да се разправям с въпросния Гошо. Вратата ми отвори Илийката с големите очи, което малко сецна всеобщия ни порив за правосъдие.

- Татко е на работа, втора смяна. – обясни с неочаквано звънливо гласче малкия. – Сега ще повикам мама.

Нела се появи, в раздърпана блуза и увита с огромен шал въпреки подранилото лято. Обяснихме й как никой не е одраскал стария им вартбург, и че не е редно мъжът й да плаши и обижда хлапетата. А тя ни изслуша смръщено и отсече:

- Нищо подобно. Лъжат като цигани.

Ние една през друга взехме да й обясняваме, но тя дори не ни изслуша:

- Мафия! Всички сте мафия! Наговорили се и дошли да ме тормозят.

Това й бяха думите, след което затвори вратата, като преди това не пропусна да изтегли навътре Илийката, който стоеше със зяпнала уста и само въртеше тези огромни очи да не пропусне кой какво казва.

„Мафията“ се спогледахме и си тръгнахме в недоумение. Гошо се размина със скандала, но и повече не подгони децата, така че за известно време контактите със семейството на Гошо и Нела бяха прекратени. От време на време ги чувах да се разправят за нещо през тънките стени, но в общи линии бяха мълчаливо, намусено и незабележимо семейство.

Настъпи лято, хлапетата заминаха на село или по лагери, съседите един след друг се изнесоха по почивки и кварталът някак изведнъж опустя. Един ден, на излизане от супермаркета, зърнах познатия щръкнал перчем и огромните очи, които бързо се отклониха встрани.

- Илийка! – зарадвах се на малкия. – Искаш ли да дойдеш вкъщи да си поиграете? И Теди скучае.

- Не – отговори лаконично хлапето.

- Хайде, не се притеснявай. Ще кажа на майка ти, че аз съм те поканила.

- Не може. – момчето ме стрелна с поглед и смотолеви нещо.

- Какво каза? Не те разбрах.

- Мама е в болница. Сега аз домакинствам.

Чак тогава се вгледах в него и забелязах, че и той като мен мъкне чанта с покупки в едната ръка и петлитрова бутилка вода в другата, а кльощавите му раменца са се огънали от тежестта.

- Искаш ли да ти помогна?

- Не, аз мога. Всичко мога. – този път очите се впериха в мен някак предизвикателно. „Само посмей да оспориш.“

Мълчаливо повървяхме заедно до входа и нагоре по стълбите до втори етаж.

- Много поздрави на мама, Илийка. – му казах аз на раздяла.

- Добре, ще й кажа. – момчето най-после се усмихна и бръкна в джобчето да извади ключа си. Не знам дали беше от светлината, но ми се стори, че панталонките му са целите на лекета, износени и протъркани.

След седмица някои от съседите се прибраха и вечерта на пейките им разказах за срещата ни с Илийката. Умълчахме се.

- Как се справят тези хора? – по едно време се обади Пепа. – Доколкото знам бащата работи на две смени.

Възложиха ми малка разузнавателна мисия като най-близка съседка, ако не по разположение на духа, то поне по географско разположение.

Малко по-късно въоръжена с чиния домашна баница позвъних на Илийката. Момчето открехна тежката метална врата, подаде глава навън и ме погледна някак стреснато.

- Донесла съм ти баничка – подадох чинията, покрита със синя карирана салфетка. Очите му светнаха и той бързо пусна вратата и протегна две ръце, за да я хване. Използвах мига и най-нахално се шмугнах навътре, а на Илийката не му остана друг избор освен да ме последва.

- Как е майка ти? – попитах.

- Ами… - детето сви рамене - Оперираха я оня ден. В петък ще я изписват.

- А, това е чудесно. Значи трябва да е по-добре.

Илийката само ме погледна и кимна мълчаливо. Погледът му постоянно се стрелкаше към баницата, от която се разнасяше упорито ухание на масло, затова просто дръпнах салфетката от нея, а той седна до масата, остави я пред себе си бързо и впи острите си, малко жълти зъбки в едното парче. Докато се хранеше, се огледах крадешком, все пак бях дошла с мисия. Дори и пишман шпионин като мен нямаше как да пропусне купчината мръсни чинии в мивката, разхвърляните навсякъде по пода дрехи, обувки, вестници и всякакви дреболии от бита, включително стар телефонен указател, четки за дрехи, тиган, отварачка за консерви и дори неотворена кутия блажна боя. В този дом очевидно само домакинята е поддържала реда и последиците от липсата й бяха драматични.

- Не е добре. – заяви Илийката ни в клин, ни в ръкав, след като приключи с първото парче от баницата. Погледнах го въпросително. – Мама никак не е добре.

Сериозните му очи ме гледаха малко под ъгъл. Поколеба се за миг, а после продължи.

- Оперирали са я от шия, така каза татко. Баба обеща да дойде да ни готви, обаче си счупи ръката. И сега себе си не може да гледа, камо ли нас. А мама я изписват в петък и ще трябва да лежи и да си почива. Обаче аз с всичко ще се справя сам. Те ще видят. Даже ще боядисам вратата, щото татко една вечер много плака, ама съвсем като бебе, пък уж е голям мъж. И хвърли чинията си по вратата и виж какво грозно леке е станало там. Мама ще помисли, че аз съм го направил, а аз не искам да го издам. Затова съм решил да боядисам. И боята купих дори.

Посегнах да го погаля, но Илийката дръпна глава. После помълчахме още малко, докато накрая въздъхнах и си тръгнах.

На следващия ден майките спретнахме бърз квартален съвет и взехме решение за крути мерки. Надвечер отново звъннах на Илийката, само че този път в чинията имаше курабийки, изпечени от Мадлена от първия етаж, арменка по майчина линия, която твореше невъобразими чудеса в кухнята.

- Знаеш ли – казах на Илийката, докато той хрупаше курабийките, седнал на ръба на стола в мръсната им тясна кухня. – Тази идея с боядисването… много забавно ми звучи. Дали ще имаш нещо против, ако дойда малко да ти помогна, най-вече защото ми е интересно? Знам, че можеш сам, но… Не искам да изпусна веселбата.

- Ами, добре – отговори Илийката с пълна уста. - Аз и без това се канех вече да започвам, защото е сряда, мама я изписват в петък, а татко пак е до два през нощта на работа и няма за кога да го чакам.

- Много ти благодаря – скокнах аз. – Само ще отида да се преоблека и идвам веднага.

Илийката кимна сериозно с глава, а аз изтичах у дома и набързо звъннах на Пепа, която звънна на Мадленката, която повика Анито, която се обади на Жана и всичките пет налични мами от входа след десет минути бяхме пред вратата на Илийката, въоръжени с препарати, мопове, прахосмукачки, метли и лопати, нахлузили гумените ръкавици и здраво привързали коси с ластици. Малкият отвори и зяпна, но преди да обели и дума, ние нахлухме в апартамента като фурии. Битката беше страшна, няма да ви заблуждавам. Но пет перални извъртяха всички мръсни дрехи, а пет чифта ръце лъснаха всяко кътче на бардака, от тоалетната, развила собствен живот, до запушената мивка. Успяхме да измием вратата с някакъв вълшебен турски препарат, който Анито домъкнала от лятната почивка в Турция, та поне с боядисването на вратата се разминахме. Илийката, в интерес на истината, не остана по-назад от нас в търчането из стаите и макар че повече пречеше отколкото помагаше, сърце не ни даде да го изпратим при някое от децата ни. Видно беше колко му се иска всичко да е почистено и оправено за онази кисела и намусена особа, която може за нас да е всякаква, но за него си беше мама.

В един часа благополучно приключихме, последната кофа с боклук беше изхвърлена, последното пране простряно. Илийката си легна в чистите чаршафи с чиста пижама и получи пет целувки за лека нощ. Горкото дете, беше толкова изморено, че дори не направи опит да се отдръпне. Представям си физиономията на Гошо, когато се е върнал претрепан от работа в два и половина и е светнал лампата в коридора. Ех, как ми се иска някой да беше запечатал онзи миг. Ако не беше такъв темерут, може би щях да се осмеля да го попитам. Нищо чудно да се е върнал назад, за да провери дали случайно не е сбъркал апартамента.

Както и да е, в петък Гошо и Илийката докараха Нела от болницата – стопена, все така намусена, но доста по-жълта от обикновено. Пет жени се разпределихме на смени, така че докато не се вдигне на крак, да има кой всеки ден да сготви една супа, да поизчисти, да изпере и изглади. Нела не благодари нито веднъж, но съм сигурна, че един ден дочух тихия й шепот под дебелата завивка. (Макар че беше лято, все й беше студено, та я завивахме почти през глава).

- Мафия… Цяла мафия.

Обърнах се да я погледна и съм сигурна, че долових опашката на една усмивка, която побърза да избяга от срам.

В началото на септември можеше да става, след което възстановяването тръгна много по-бързо и само след седмица вече нямаше нужда от нас.

А още седмица по-късно, както си седяхме в беседката, ние от мамешката мафия, изведнъж вратата на входа се отвори и Нела бавничко ни приближи и приседна мълчаливо при нас, без да каже и дума. Илийката я следваше по петите, но щом тя се настани, полека се отдалечи с ръце в джобовете и клекна при хлапетата, които копаеха дупка за съкровища под едно дръвче.

За миг притихнахме, после някой подхвърли шега, друг я поде и разговорът се възобнови, сякаш нищо особено не е станало, а тя винаги си е седяла там, на крайчеца на пейката, тиха, намусена и вечно недоволна. Но наша.

Последно променена в Четвъртък, 13 Април 2017 22:01
Прочетена 20369 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

"Непоносимите" майки и успешни…

07 Ное, 2017 Възпитание

Изкуството да отглеждаш рози

Изкуството да отглеждаш рози

20 Ное, 2017 Отношения

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Моята приятелка Болестта

Моята приятелка Болестта

20 Ное, 2017 Истории

Киселото грозде

Киселото грозде

19 Ное, 2017 Истории

Love.net или нашата история

Love.net или нашата история

19 Ное, 2017 Истории

Ти ще си добър баща

Ти ще си добър баща

18 Ное, 2017 Отношения

Не слушайте чужди съвети

Не слушайте чужди съвети

17 Ное, 2017 Възпитание

Facebook