Ninja Editor

Ninja Editor

Втора част

Автор: Траяна Кайракова

От този апартамент реших само пианото да запазя, че е старинно, подарък от една приятелка. Мда, обаче за него няма място. Добре, ще го свалим в стария. Намериха се едни младежи, културистчета, готови на всичко за 50 лв. Аз пък и 60 давам, само да оцелее, макар и малко деакордирано. Разхвърлиха се, зачудиха се как ще го хващат. Аджамии хлапета излязоха. Рекох им, че колани трябват, то 100 тона тая пущина, те мигат на парцали. Нямате ли? Нямаме. Ще намеря, бе! То от толкоз гащи, рокли и сутиени все ще скалъпим нещо. Не ставало. Намерих аз алпинистки колани, че като се опасаха и напънаха тия младоци, като им изскочиха очите и се облещиха кът капаци на тенджери, само за снимка бяха. Въртяха, сукаха и стигнаха до стълбите. Пробваха да го вкарат в асансьора, ама след половинчасово бутане разбраха, че няма да стане. Да питат, бре! Детска им работа. Мислеха с коланите през терасата да го провесват, че видели нейде, пък и за по-лесно. Викам, че нямам против, ама опущят ли го, да скачат след него, щото иначе аз ще ги хвърля. По стълбите тръгнаха двама отгоре, двама отдолу. Ония отгоре бутат, другите подпират. Как се бяха овъртели с тия ми ти колани не знам, ама само дето не се скопиха. По гласовете им разбрах, като им плащах. За около пет часа взеха двайсетте стълби с много пот и без псувни, щото бяха студенти и то умни. Не като една, дет` я питам: „Какво учиш?“, пък тя вика: “Ще уча за студеНка“. Накрая, тамаааааааааан да го вкарат в стаята и чувам как яко остъргват едната страна по земята. Майкооооооо, призля ми! Как ще да е, платих и си отидоха. Пък аз седнах до пианото да рева и го оплаквам на умряло. Иде си мъжо и вика:

- Що ревеш, ма?

- Ми за пианото (как ли се е зарадвал за кратко, че рева, щото умирам от незнайна болест).

- Че какво му е на пианото?

- Одраха гооооооооооооо.

Вече хълцам неистово с три реда сополи.

- Бе я гледай, таман е станало като старинно, сега тъй са модерни, сякаш е овехтяло с времето.

Лелееееееееееее, как не се сетих! Сега ще се фукам със старинно пиано. Живи да са скопените младежи!

Сетне се почна якото слагане. Бе ха плочки, бе ха мивки, каквото ти дойде на ума. Иде едно църно момче (момче, момче, пък с 3 деца) и ще слага плочки по терасите. Ха си се объркал да го заговориш, ха си станал пишман. Мели, не млъква. Чак мене размина. Цял ден на четири крака и после вземе да се оплаква, че вечерта жена му няма да е доволна. Не можел да се сгъне чилякът, камо ли внимание да й обърне. Бе, не бой се! Таман ще спрете малко размножителния процес. Ще ни праща и свой приятел и той нещо друго да ремонтира. Звъни мъжо, да му напомни, и иде есемес: “Не дрънчи! Утре 12:00 ше са чути че са на калап сас шена си!“. Смятам, че няма нужда от превод. До сутринта се смях и едва отраях да стане пладня, че да го викаме и той да ремонтира.

И туй мина, дойдоха да слагат вратите. Какво правиха, какво струваха, не знам, ама мина не мина една неделя и баш вратата на спалнята висна. Не ще да се затваря и туй то. Иде майстор да я намества. Слага една летва накрая баш през средата, до кръста ми нейде, и казва 24 часа да не я махаме. Лимбо играли ли сте? Същата работа. То всичкото хубаво, ама аз ставам по 5 пъти нощем до тоалетна. Цяла нощ си повтарях – „Има летва, внимавай! Има летва, ще се обесиш!“. Накрая хем ненаспана, хем сама говореща си.

Ремонт ли? Само през трупа ми!

remont

Сетне дойде ред на камината с пелети. Аслъ аз цяло лято ходя с терлици и спя с юрган, за зимата ми трябват 40 градуса, за да оживея и да остана само с два чифта чорапи. Туриха я, наместиха я и глей си кефа… ама друг път. Таман подпали и угасне. Димилки, кадилки, не ти е работа. Малка била стаята, въздух не стигал. Аланкоолу, ти като я слага, де бля? Как се местят тръби и стаи сега? Да сме отваряли терасата, че да влиза въздух. Ашколсун, машалла! Аз центъра ли ще отоплявам или телесата си?! Пробихме всички дограми с едни мънзърки отвори, белки влиза въздух, и няма, братче! Накрая надупчихме и вратите на стаите и пак не ще. След 2 месеца (тя зимата тъй си мина) и споменаване на цялата бивша и бъдеща рода на майстора, излезе повредата. Пустият му програматор за температура не трябвало да стои в тази малка стая, а в друга по-голяма. Иначе за минути си отчита, че е станало топло, и печката фалира. Останахме си с дупки навсякъде и целият град ме чува, като крещя по домашните, ама е топло.

Таман да се нанесем и един любезен комшия, който не живее в блока, връща се в годината два пъти, подаде жалба срещу нас. Брееееей! Тъз комисия, онъз комисия, оказа се, че не правим ремонт, а строеж! Около месец в общината ми трябваше, за да извадя разрешително за строеж. Туй ви го подчертавам дебело! Ако решите да ремонтирате, първо си вземете разрешително за строеж! Че общо събрание на входа, че на блока, само депутатите, дето не събирах за подписи, че са съгласни да живея в ремонтирано жилище.

И сега да не речете, че само се оплаквам. Не съм от тях, как`Сийке. Ще ви кажа за паркета. Отивам предварително и си харесвам в „Паркети Лия“. Познавам Нелито, сдушваме се веднага и прилагаме тактика. Тоз цвят, дето го искам, тя ще вика, че е хубав. Идем с моя мъж и почваме оглед. Тоз, оня и аз стигам до заветния цвят. Залавям се да мрънкам аз, че не става, трудно ще се чисти и т.н., пък тя отсреща намила колко е удобен. Е, взехме го, нали аз не го харесвам уж… Дойдоха двама младежи и за два часа го наслагаха, изметоха, почистиха, само дето не го измиха! Фирма и обслужване да видиш! Питах ги и за прозорците, ама не рачиха да ги мият. Не знам що така, нали таман бяха загрели.

И тъй, нахвърлихме мебели, гащи и парцали, разгеле, свърши се! Сетне две години ходих по лекари и баячки, че ми се беше разхлопал целият организъм, ама туй да е.

Сакън, да не забравя да ви кажа за гълъбите! Нали помните, че се почудих как да ги уморя? Казаха ми да сложа изкуствена змия на перваза на прозореца. Бе вий с мене майтап ли си правите? Тц, истина било. Обърнах града да търся и накрая намерих една червена, тлъста, навих я на кълбо, главата й нагоре, сякаш ей сега ще те клъвне, и я шибнах на парапета. Сега не само че няма гълъби, ми и аз, като се подам на терасата, секва всякакъв шум – ни животни, ни хора смеят да припарят! Ако не вярвате, пробвайте!


Прочетохте ли началото на тази история:

Ти да видиш ремонт и красота?

24913508 m

Нови летни промоции за малки и големи в каталога на „Интеграл“ изненадват семействата в края на учебната година 

Струва ви се, че сте закъснели с подготовката на лятото? Със сигурност има какво да се направи. Езиковата ваканция в чужбина се превърна в един от най-добрите начини за осмисляне на летните ваканционни дни, а голямото разнообразие от програми на международните езикови центрове в цял свят дава възможности за нови и атрактивни комбинации, за посещения на нови страни и запознанства. 

Компютри и език

Трудно ли ви е да отделите детето от компютъра или таблета, а искате да му осигурите разнообразно и полезно лято? За вас са специализираните курсове по компютри и език, които са подходящи за деца от всички възрастови групи. Сред новите предложения е това на британския Plumpton College, в едноименното градче в подножието на националния парк South Downs и в близост до крайбрежния град Брайтън. Програмата включва 20 учебни часа английски език и 10 учебни часа по компютърно програмиране в модерната компютърна зала на училището. Учениците се обучават в основите на програмирането на мини-компютър Raspberry Pi, който след занятията могат да вземат в стаите си за упражнения.

UCDLake1 ok

Ваканция за амбициозните деца

Детето ви е от тези, които се отегчават от лятното безделие? За него няма нищо по-подходящо от езиковия курс на британското St. Mary School Ascot. Програмата е с фокус върху комуникационните умения, като стимулира децата да общуват с хора от различни култури и държави. Разположено в красивата английска провинция, училището е с отлична спортна база. Сред интересните възможности са курсът за академични открития със задълбочена работа по тематичен проект за децата на 11-12 год., както и занимания за по-малките (8-10 год.), които могат да се потопят в интересни за тях теми. Програмата предвижда и свободно време за екскурзии, за развлекателни игри, търсене на съкровища, посещения на музеи и партита.

Език със спорт или музика 

Предложенията „2 в 1“ на известната лятна академия Exsportise са в три от най-реномираните пансионни училища в Англия. Тук възможностите са програми с обучение по английски или без езиково обучение с акцент върху спорт или музика. За активно спортуващите деца е академията за спорт по избор, като може да се избира между тенис, голф, хокей на трева, езда, баскетбол и футбол. Сред прочутите курсове са заниманията с професионални треньори от детско-юношеската школа на Арсенал и посещение на „Емиратс Стейдиъм“.

Exportise ok

Изключително добро предложение със 750 британски лири отстъпка в момента е от езиков център Queenswood, на 30 минути от Централен Лондон. Курсът е подходящ за любознателни курсисти на възраст от 10 до 18 години, развива езикови умения у тях и навици за самоподготовка. Възможност за изучаване на избираем предмет – филмово изкуство, музика, театър, журналистика, здраве, дебати, бизнес английски, тенис, футбол с Арсенал, езда и др.

 

За кандидат-студенти

Колкото и добри да са летните забавления, идва възраст, в която всеки тийнейджър се замисля, че е време да се подготви за кандидатстудентски изпити. За него са предложенията на училища като Kings Oxford, които гарантират подготовката за IELTS. Подготовката тук може да е целогодишна с основен, интензивен курс или интензивна подготовка за езиковия тест.

Спестете до 435 британски лири за академичен курс

Това е хитова възможност на британското училище Earlscliffe, разположено в крайбрежното градче Фолкстоун, на 55 минути с влак от Лондон. Училището предлага интензивен курс, програма Мini-MBA или подготовка за университет в зависимост от възрастта на ученика, а програмата включва посещения на университети от ранга на Оксфорд, London School of Economics, University College London, Queen Mary University и др. Размерът на отстъпките зависи от продължителността на курса и от избраните дати за обучение.

QW group ok

Пътуване в група

За родителите, чиито деца се притесняват да пътуват сами, е опцията за пътуване в група с ръководител. Все още има свободни места в езиков център University College Dublin – модерен университет в Ирландия, чията програма е организирана така, че всеки курсист да извлече възможно най-голяма полза от обучението в приятна атмосфера с различни методи на обучение.

Едно свободно място има и в групата за Барселона – центърът предлага невероятна възможност за изучаване на английски език, а в спортната база на училището може да се практикува тенис на маса, бадминтон, футбол.

Повече за новите промоции и предложения вижте в каталога на Интеграл Лято 2018 на www.integral.bg/sp или в офисите на компанията в цялата страна.


Препоръчваме ви още:

5 начина детето да учи с удоволствие през лятото

 

или На какво играят децата ни в интернет

Вярвам, че темата, която ме провокира да напиша това, е актуална и за други родители.

Едно дете, първокласник, ходи на лятно училище (мястото спокойно може да бъде и лагер, занималня, гости при баба…). Програмата е волна - игри и закачки с децата, всеки си носи нещо, което да му е интересно.

Детето не е оборудвано с телефон и подобни устройства, тъй като желанието на родителите е да се разсрочи във времето неизбежното зяпане в една точка. Но друго дете си носи таблет, с който да се забавлява. Дотук нищо странно - има и от единия тип родители, поддръжници на телефоните за връзка с детето, винаги когато е нужно (и без нужда) и от другия тип - които считат, че реална нужда от мобилно устройство в тази ранна възраст няма.

На таблета има качени игри – логично, разбира се, иначе за какво ще да го носи детето. То играе, няколко зяпачи му се възхищават наоколо. Сред тях е и детето без телефон - все пак, това че няма собствено устройство, не означава че има капаци на очите. А и curiosity killed the cat… ( в конкретния случай 100% валидно). Дотук пак всичко е нормално, нали?

Как се живее с дете, което не играе на таблет?

igri4

Това дете, без устройството, е моето. Аз познавам детето си и идеално знам какво обича - обича да рисува и го прави с уникален размах, мечтае да си изобрети роботче-готвач с 4 ръце, за да държи вилица, черпак, нож и салфетка едновременно, обича да гледа “Играта на играчките” и “Отвътре навън”, обича да разглежда енциклопедии, а вече и да ги попрочита, както и да наблюдава фосфоресциращите звездички на тавана над себе си. Обича да играем на думи, докато пътуваме по-дълго. Има любима книга за Франклин и тайния клуб, забавлява се на Емил от Льонеберя и се дразни на Карлсон, защото лъже Дребосъчето.

Знае и че устройствата са колкото полезни, толкова и вредни -защото заради бързата смяна на картините карат мозъка да не иска вече да гледа бавна/статична информация, каквато са книгите и защото освен забавни неща, крият твърде много опасности. Въпреки това чака момента, в който все пак ще получи такова устройство, защото “всички имат”.

И още много неща знае, защото говорим за тях.

Знае идеално как да дразни изтънко и полекичка по-малкото дете в семейството. Знае и как да мрънка, и как да се сърди, има и други кусурчета… абе с две думи не искам да излезе, че отглеждам дете-ангелче.

Детето е в мрежата? А ние къде сме?

igrijpg

И това дете днес упорито държи да си легне в родителското легло. 

Защото също днес, детето с таблета си е поиграло, а моето пък е погледало.

Само малък цитат от описанието на днешната игра:

“gameplay features a corpse-like granny who chases the player through a house with a bloody bat. Players who get caught are beaten, and blood spatter covers the screen.”- “Играта включва приличаща на труп “баба”, снабдена с кървава бухалка, която преследва играча в рамките на къща. Играчите, които успее да хване, биват бити и кървави пръски покриват екрана.”

П Е Р Ф Е К Т Н О! 

Опасните игри

igri2

... Гушкане, държане за ръка, разговори за нещата, които иска да нарисува, но още не е, други разговори за това как сме си прекарали времето заедно някъде… само за да спре да мисли и да се страхува от въпросното чучело и да успее да заспи тази вечер. А утре? А след няколко седмици, когато тази “баба” вече не е актуална и се появи следващото страховито изчадие на нечий друг телефон/таблет? 

Това че малките комуникират успешно с нас, не ги прави възрастни като мироглед. Та ние, самите възрастни, не можем понякога да “излезем от филма”- множеството зависимости на хората го доказват. А как дете да успее да се самоограничи и да оцени правилно попадналото му съдържание, ако най-близките му не го насочват в тези опасни води. Никак! Просто ще продължава още и още...

Кибер сигурност за деца

igri3

МОЛЯ ВИ, РОДИТЕЛИ, не позволявайте на малки деца да играят на непроверени неща - ще спечелите някоя минута спокойствие, но ще загубите много повече. Не им позволявайте да ровят безконтролно в ютуб и във всевъзможни други канали с неясно съдържание. Бъдете до тях, докато опознават този паралелен свят, както сте до тях, когато ги напада вирус и сваляте високата им температура.

Призовавано е много пъти от ангажирани с темата хора, за ползване на програми за родителски контрол, в случай че нямате възможност да контролирате директно. Явно трябва да се пише постоянно за това, за да напомня на родителите колко е важно! ВАЖНО Е!!! 

Моето дете ще се справи с това, ще му се наложи да се справя и с много други страхове, пречки и… с възпитани в различен мироглед деца. Вярвам, че ще се справи! Има нас за съюзници. 

Но какви деца ще отгледаме като общество? И искаме ли да видим резултата, ако той се формира чрез такива средства?


Авторът пожела да остане анонимен, защото целта му не е да засегне родителите на детето с таблета, а да ги накара да се замислят.

Препоръчваме ви още:

Какво е Синдром на електронния екран

Внимание! Интернет!

Имат ли децата право на лично "виртуално" пространство?

Автор: Джейн Димитрова

Някъде там, около втората годинка на детето, сигурно всеки родител се чувства на ръба - на ръба на търпението, на ръба на изчерпващата се креативност, на ръба на полудяването от съмнения и на непрестанните питания: "Кое точно не върша добре?", "Къде е най-голямата ми грешка?", "Кое можех да направя различно". Пита се дали е позволил прекалено много неща, прекалено много ли е гушкал и в моменти, в които не е трябвало, прекалено много споделено време ли е дал, за да получава непрекъснати тръшкания, неприемливост и постоянни "не-та" и "няма". Опитва се да лавира между непрестанните обяснения, твърдите правила и демонстративното сърдене. Ляга си с мисълта, че и това е период, който ще мине и си обещава, че ще бъде малко по-строг и по-малко разнежван. До сутринта, когато денят отново започва с рев и тръшкания - защото пижамата трябва да се съблече; защото ябълката е дадена нарязана на парченца, а не цяла с обелката, която да се изплюе на пода в хола; защото водата в чашата трябва първо да се хване с цяла шепа, преди да се отпие. Тогава си обещаваш, че ще си още по-обясняващ и изискващ.

До момента, в който за пореден път отивате в градинката при децата - малките приятели, с които се виждате постоянно, и чуваш как дете на две годинки и половина казва на сина ти, който няма и две: „Дай ми топката ти или ще те убия. Дай ми я или ще взема пистолет и ще те убия.“ Бабата на детето седи до него, засмива се и гордо повтаря: „ще вземеш пистолет, хахахах“.

Става ми страшно. Съзнанието ми прави проекции напред във времето. За пръв път, откакто се е родил Борис, след всичките му падания, хвърляния, зъби, настинки, изнервености, неясноти, изпитвам гняв, страх и сковаващо объркване.

Нищо не казвам, не знам какво да кажа, хващам Борис за ръката и го отвеждам да поиграем по-нататък.

Детето ми не е длъжно да дели с вашите

b76ee2 ok

 

Когато едно дете, което тепърва започва да осъзнава света, да разбира взаимоотношенията си с другите, което може да се смее, да тича, да е любопитно, да е гордо от себе си с постиженията си, изрича с лекота на друго дете: "Ще взема пистолет и ще те убия", искаш да си непрестанно онзи, защитаващия с прегръдка и с думи, родител. И осъзнаваш, че няма да е възможно. Осъзнаваш, че не зависи само от теб какво ще предстои във времето.

Цял ден след това мислиш, че това не са тийнейджъри, не са и 7-годишни деца, тръгнали на училище, това са деца, проходили преди година, деца, току-що махнали памперса, деца, които трябва да се смеят, да виждат цветното, да виждат малките неща, детайлите, мушиците, камъчетата, капките. Деца, които е напълно нормално да се тръшкат и да оревават целия свят, а след това да се засмиват и да се гушват все едно нищо не е станало. И продължаваш да чуваш същите думи. Тогава си обещаваш, че отново ще прегръщаш във всеки възможен момент, защото сега е времето, в което можем да даваме толкова любов, колкото искаме, а после не знаем какво ще има.

Все още искам да съм от онези, странните родители, които ги питат: "Ама защо не му позволяваш да гледа клипчета в Youtube?", "Защо не гледа телевизия?", "Защо не може да си вземе от захарните петлета?" Защото искам детето ми да расте здраво и да се впечатлява, защото все още мога да съм цедка за нещата, които достигат до него, макар и всеки ден все повече да ме доближава до времето, в което това няма да е така.

Защото Борис може да реагира на всяко детенце, което плаче, опитвайки се да му занесе някоя играчка или просто да ми покаже, че някой е тъжен. Защото искам да събираме всяко камъче по пътя, да строим постоянно едни и същи кули и да ги разваляме, да откриваме радостта от непрекъснато повтарящите се неща в ежедневието, да се изненадваме, подскачайки със смях, на онези, противоречащи на "нормалния" ден неща.

Защото предпочитам да ми е трудно, да ме преследва навсякъде; да ми носи да играем с топки в тоалетната; да ми се катери по краката, докато мия съдове; да нахълтва в банята, докато се къпя на отворена врата; да го убеждавам, че е по-добре да не спим с охлюви в леглото; да го преследвам повече от час, за да се преоблече; да ставам през нощта, защото се е събудил с рев, че спи бос и чорапите му ги няма; да се чудя какво да правя, когато сама съм го качила нависоко, а не иска нито да слезе, нито да го държа. Да местя купата с яйцата на пода, за да може да ги разбива с миксера; да спирам през 20 минути на магистралата и да пея 50 км рефрена от едната и съща коледна песен в жегата. Да заспивам все още до него; да разлиствам страниците на 5 книжки постоянно, без да успеем да зачетем нито една. Да четем една и съща приказка поне 10 пъти, а после да си я разказваме още толкова. Да събирам постоянно изсипвани подправки от пода в кухнята. Да тича около мен, настъпвайки постоянно килимите, докато се опитвам да ги събера. Да чистя 3 часа "нарисуваното" с перманентен маркер - с лакочистител, оцет, тоалетно мляко, дезодорант и мокри кърпи.

Кога става по-лесно

893c ok

Предпочитам го. Отколкото да му дам телефон в ръката или да включа телевизор с детско. Предпочитам да изследваме света такъв, какъвто е, с естествените му цветове и естествената му скорост. С естествените му тръшкания и естествените му нетърпения. Предпочитам да знам всяка негова реакция и да познавам всеки звук, отколкото да се изненадвам. Защото не е толкова важно колко правилно изговаряш думите, когато си на две, а кои са те. Защото светът в същността си е жив - извън онези двоични системи, и вярвам, че сега създаваме навици за активност, за съхраняване на любопитството си, за достигане на всеки следващ ъгъл, на всяка следваща локва, на всяка следваща люлка, на всяко друго дете с прегръдка.

Защото колкото е трудно, толкова е и лесно. Вие сте малки, чисти човечета, за които хвърлянето на всичко е като хвърлянето на топка; за които ухапването е като погалването. Не разбирате разликата, преди да се обясни... поне 10 000 пъти. А ние трябва да имаме търпение и да си позволяваме да имаме време да го обясняваме със спокойствието и любовта, с която сме ви очаквали. Защото в онези очички, в които присъстват мъглявините на вселената и блясъка на звездите, няма място за пистолети. И строежът на всеки свят е строеж на думи.

Препоръчваме ви още:

Не убивайте детските мечти

Къде сбъркахме?

Скучно ли е с малките деца?

  

Автор: Сева Николаева

Днес още е у дома. Слаб, тих, безпомощен, но още е вкъщи. Видяхме се вчера. Стискаше ръката ми и ми отговаряше с очи. Преди месец беше Нова година. Нямаше фойерверки. А месец по-рано имах рожден ден.

 - Честит рожден ден, дъще! - каза ми.

- Ще ти донеса страхотни книги, обещавам.

- Няма кой вече да чете книги - отговори ми.

Ден по-късно научих, че му остават по-малко от два месеца. След два дни излязохме на разходка. За последен път излезе сам.
Три месеца преди това се скара на внучките си, че не може да се спи до обяд, нищо че е ваканция. А на другия ден ние се скарахме малко, но от сърце. После се прегърнахме и както в края на всяко лято си казахме „довиждане“.
Два месеца по-рано празнува 49 години от първия си ден с майка ми. За златната сватба си намислих да им подаря звезда, наречена на тях. Брат ми каза, че ще ги прати на гръцки остров. Добре, може и двете. Преди това пак имаше Нова година. Не си звъним в полунощ. Чуваме се на 1-ви, като се наспим. Честит имен ден на Коледа...

Горчивината, която ни трови

2895 ok9

И така си връщам времето. Вървя си назад и се радвам, че той е с нас.
А утре, преди година, ще си отиде. След два дни няма да празнува рожден ден. Няма да има златна сватба през май, затова няма да поръчвам звезда, наречена на имената им. На гръцкия остров ще отидат някои други двама и ще са щастливи, че са заедно. На този ден няма да звъня по телефона, за да сипя пожелания за здраве и дълъг живот. Даже няма да се обадя на майка ми.
През ваканцията няма да има кой да се скара на внуците, че спят до обяд. Баба винаги позволява, а главният събуждач ще си е отишъл... утре. И люлката ще остане в гаража, негова беше грижата всяка година да я закача на лоста. Пък и малките са пораснали от миналото лято, и вече никой не иска да се люлее като бебе, нали? В края на август ще кажа само половин „довиждане“, защото няма за кого да бъде другата половина.

Трябва да свиквам. Имах цяла година да се уча, като звъня по телефона да не говоря в множествено число, а просто да питам: „Как си, майко?“
На рождения ми ден поздравленията ще намалеят с едно. И на Коледа именниците в семейството ще са с един по-малко. Нова година ще дойде и ще отмине. Няма да има фойерверки на двора.
После ще дойде утре. Той ще си отиде. Утре. Днес още е у дома. Цялата изминала година се учех как да посрещна утрето на миналата година. Когато татко ще си отиде...


Препоръчваме ви още:

"Подлярски" номер

"Мамнезията" е масово разпространена сред майките диагноза. С мащабите на епидемия. Убедихме се в това, когато прочетохме коментарате под текста "Със сигурност си млада майка, ако…Събрахме най-интересните от тях, да се посмеем заедно.

Как се казваше…

Малката госпожица беше на седмица-две. Излизаме на разходка с нея и 3-годишния батко. Една съседка ме пита как сме кръстили бебето и аз няколко минути клепах на парцали и, по дяволите, не мога да се сетя!

Аз дълго време не можех да запомня коя година е родена дъщеря ми. Като ми зададяха тоя въпрос направо оглупявах.

Мъжът ми редовно забравяше, че изобщо имаме бебе и се уговаряше за разни готини купони, на които впоследствие не отивахме.

Имам две деца с разлика от две години и в точната 90-та няма нито едно! Логично едното е в 89-та, а другото в 91-ва. Поглеждаме го от веселата страна.

Най-много ме дразнеше, че моите баби и дядовци едно име не могат да запомнят, а имаха само 4 внука. Сега имам само 2 деца и не само че ги бъркам, ами понякога се обръщам към тях на фамилията на баща им, а тяхната все пак е в женски род с А накрая.

До последно се чудехме как да кръстим малкия. Буквално в последния момент сякаш някой ми прошепна името му. Адриан! Това беше. Мъжът ми и комшията идваха към болницата, за да го запишем. Звъннах му и му казах, той го повтори няколко пъти и му хареса. Понеже те бяха в задръстване, а мен ме юркаха да побързам, отидох и го записах. След малко идват мъжът ми и съседът, гледат бебето и му казват: „Андрейчоо, Андии!“, аз (?!): „Абе не е Андрей!“ Питат ме как беше името, а аз седя и цикля, по дяволите, та аз току-що го записах, как беше? След около две минутки чудене, и може би също толкова продължително "аааа" от моя страна, се сетих.

Ние направихме грешката да кръстим децата си Даниел и Деян. Да... мисля останалото е ясно.

Отивам на детски кът с двете деца и една приятелка с нейните две. Искат да запишат датата на раждане на децата. Едното го казвам, а на другото тотално зацепвам и почвам да мънкам нещо, когато моята приятелка ми помага и казва точната дата. Голям срам брах, а интересното е, че веднъж сънувах нещо, събуждам се и казвам на мъжа ми - "Сега, имаме две деца, родени на 10-то число." А всъщност само малкият беше на 10-то, а каката на 12-то. А той... "Да бе, верно!" Хахахаха и 2,5 години по-късно най-малката се роди на 10-то число.

Ние кръстихме двете деца Ивайло и Йована. И като почна кой е Иво и кой Йови... голямо мазало. За ЕГН-тата няма и да коментирам. Мигам на парцали и ровя в телефона всеки път като ми потрябват.

Аз на децата имената почти ги запомних. Но почнах моите да забравям. Пример: Отивам в спешното с много пъпки. И като всеки зает човек, сама си бях поставила диагноза - варицела. Обяснявам, отговарям на въпросите на лекаря и той ми поставя диагноза „остра алергична реакция“. Поспорих, че имам пъпки в устата, главата и къде ли не, но все пак той е лекар. Една инжекция и много лекарства. Стигаме до записване в книгата. Три имена (тях ги знаех) и години. Смятах, смятах … е не можах и излъгах (даже е било в моя полза :)). Е, оказа се варицела. После и децата я караха, та си забравих и името.

Аз по принцип имам много добра памет - помня с години дребни детайли (ненужни даже). Като родих обаче, още от родилния дом се започна - за пет дни в болницата не успях да запомня номерчето на гривничката на бебето... После вкъщи си записвах за деня всяко хранене, капки за колики и т.н., защото като задремех през деня и нищо не помнех като се събудя. Бях шокирана - все едно не бях аз...

Отивам да взема акта за раждане от общината. Жената ми подава акта и пита: “Георги нали?” Аз гледам в точка и се чудя кой е тоя Георги...
P.S. Синът ми е Георги...

Забравям често ключовете на входната врата от външната страна на вратата, излязла съм и съм заключила, но ключът си стърчи от... (боже как беше думата!?). Пътувала съм и Пловдив-София и някъде на магистралата забелязах, че съм обута с домашните чехли.

Най-редовното при мен е: "Подай ми онова...." - и мъжът ми: ".... Кое? – „Онова...?" А аз просто не мога да се сетя думата... най-често това е лигавникът. Вече първо него ми подава.

Звънят ми от училището на дъщеря ми (аз си друсам бебето) за родителска среща. Всичко точно. Затварям и... забравих кой ден беше. А сега де...

Имаме 2 дъщери и 2 женски кучета. Викам кучето, а идва едната ми дъщеря и се чудя защо. И още след първото си раждане казвам на оранжевото - лилаво.

Седмица след изписването отидох до аптеката, за да купя витамин С. Уж лесна задача, нооо забравих това сложно съчетание: "витамин С". Стоя на касата, аптекарката ме пита как може да ми помогне, аз се чудя къде попаднах, сетих се, че съм тук за някакви витамини. Казвам си, че ми трябват витамини. Жената пита какви. При мен мъгла, мъча се да се сетя кои бяха и просто й казах, че искам от онези оранжевите, популярните, които ги има в лимоните, тя ме разбра.

На преглед при личната докторка:
Тя: Коя година беше Х?
Аз: 92-ра
Тя: (повдигане на вежди)
Аз: 99-а
Тя: (пак така)
Аз: Ъъъ май... 2006-а...
Тя: Да!

Тази сутрин ставам и установявам, че вчера съм забравила колата отключена с отворени прозорци...

Пък аз цял живот си забравям. Като родих поне имах оправдание. Хората вече се примириха.

Карма

5dfd7c7 ok

За дундуркането

Подрусвах бебето и говорех по телефона. По някое време малката заспала, аз съм я сложила в креватчето, но продължих да се подрусвам на леглото отстрани още доста време.

Редовно приспивам картофите в магазина...

Дундурках една диня на касата в Лидл, а мъжът ми, разбира се, седи с количката и ми гледа сеира отстрани. Усетих се, когато вече прекалено много хора едновременно ме гледаха и някак си настана тишина.

Дундуркате ли си телефона?

Майчинството води до сериозни деформации

cdbfda30a ok

За мамосването

При мене най-забавното е как "мамосвам" всички. Примерно казвам на малкия "недей, бе мамо" същото казвам на детето на приятелката ми, на майка ми, брат ми, сестра ми, кучето, баща ми... Изобщо е по-лесно да кажа, че не го правя само с непознати. Днес за пореден път се хванах как вадя детето от количката, сядам на пейката и бутам с крак празната количка. Само ключовете никога не губя - винаги са на вратата, а майка ми ще ме пита защо всички, включително и на колата, са на една връзка.

Мамосвам и аз всички хора. Големи, малки, всичко наред. И се карам на децата сякаш съм им майка, и когато видя някое да падне, бягам да го видя, после осъзнавам, че то има майка, която ще го погледне. Когато плаче някое дете, питам какво има. Станала съм много чувствителна. Даже един ден стоях под прозореца на един блок, защото едно дете плачеше и не можех да мръдна, докато не го успокоиха. Направо още малко щях да звънна да питам защо плаче това дете така.

Стокхолмски синдром

537eafaab okjpg

За уединението

Ако затворя вратата на тоалетната настава някаква галимация… Тази сутрин даже така се случи, че като тръгваха с баща си за детска градина и работа, мен ме свариха вътре. И понеже у дома няма „чао“ без целувка… нахълтаха и двамата.

Задължително оставям врата на тоалетната отворена, ако не искам да сменям врата после. Едно усмихнато личице и две премигващи на парцалки очички, почти на нивото на прага, и една друга личност, която точно в тоя момент спира да си намира нещата и се започва: "Мамооооо, да си ми виждала това... сестра ми пак ми е разместила онова... "

Като вляза в банята и все ми се струва, че посинява от рев. Излизам веднага, естествено, кротува си детето. Та, попълвам някаква декларация за майчинството и колежката ми чете: „Деца на възраст под 18 години?“ Аз по-уверена отвсякога, отговарям: „Не!“ А малкият щъка наоколо. ЕГН-то сигурно, докато съм жива, няма да го запомня.

Някога си бях съвсем наред

bf57a30 ok

Това аз ли съм?

Винаги съм била много организирана, точна и стриктна. Не помня да съм забравяла или губила нещо. Помнех разговори с приятелки и случки достатъчно добре, за да ги цитирам. Знаех рождените дни дори на далечни познати. Родих и всичко се обърна наопаки. Бърках думите, забравям имената на децата на приятелките ми, редовно държа телефона в ръката ми и го търся къде е. Помня вече 4-5 празника и то на наааай-близките. Мисля си за палачинки, казвам понички; гледам табуретката, казвам фотьойл. Акълът ми е на вълна кърмене, памперси и захранване, макар че се върнах на работа преди 7 месеца. Не помня първата година от майчинството и често се шегувам, че затова майките се “лъжат” и раждат отново. Вечно закъснявам, дори когато съм без детето, всичко си записвам, защото иначе забравям. Положението е плачевно. Дори сега се сетих, че съм забравила да честитя рождения ден на един колега вчера и му писах със закъснение.

Често се мразя за това, в което съм се превърнала, чак не мога да се позная. Аз, онази организираната, не само навреме на всяка среща, ами дори 5-10 минути по-рано, сега винаги съм с няколко минути закъсняла. Гордеех се със себе си, че дори да загубя нещо се връщах назад в спомените си къде съм минала, какво съм правила с най-малката подробност и така се сещах къде съм го оставила и си го намирах. Сега зациклям още в началото, директно стигам в края и средата ми се губи. А това, дето винаги съм с вързана коса, от нямане на време да си изсуша косата като хората или че на двете ръце съм с различна дължина на ноктите (едната са изрязани късо, а другата е с маникюр), дори не искам да го коментирам. С хубаво чувство се сещам как една колежка ми се радваше как така успявам винаги да съм с перфектен маникюр и винаги с червен лак, който е перфектно направен от мен самата. Сега не мога да опазя блузата си без петна.

Самата истина. И аз не мога да се позная. Превърнах се в непознат за мен човек в много отношения. Надявам се след няколко години, когато започна да си почивам и спя повече, да върна поне част от старото си Аз. Макар че в името на детето, бих свикнала дори с тази промяна :))

От всичко най-често ми се случва да подскоча, когато заплаче някое дете. Мога да се закълна, че е моето.

Значи гледам си baby tv и хич не ми пука, нищо че бебето е навън с баща си, а каката вече е над тези бебешки неща…, а това за песничките и най-вече за бонбоните и сладкото хиииич няма да го коментирам.

Струваше ми се безкрайно трудно да взема всичко най-необходимо за най-дребното излизане: ключа, телефона, портмонето (това с парите и документите, не някое друго), ключа за колата, раницата на бебето (няма да изреждам всичко жизненоважно в нея), детето със столчето за колата, другите деца с техните багажи, техните телефони... и обувките, и дрехите ми за излизане, по възможност не лекьосани... Но този момент минава и идват други. Сега мъкна лаптоп и куфар за командировка, папки с документи (жизненоважни) и дори си гладя дрехите, но не е толкова забавно, както с бебоците. Дано да успеем да се насладим на всеки момент.

Една моя позната хванала сина си в ръце и снове в къщата с него чисти, шета и в един момент вика на каката: "Бягай, изчезна Дидо, няма го, иди да го търсиш!". Всички имаме такива моменти. Когато купувахме къщата с мъжа ми, нотариусът ме пита кога сме се венчали, а аз отговарям с датата на раждане на детето...

След 12 години престой в къщи (мой, не на детето), най- после номер 3 е прието в ДГ. Кандидатствам за работа и... ме взимат. През деня работя, вечер съм на площадката, да изхабим каквото може още от енергията. На другия ден обличам каквото сваря и пак на работа. В случая дънките от вчера. В магазина, където работя, влиза майка с няколко месечно бебе със СОПОЛИ. Минавайки покрай него вадя "дежурната" салфетка от задния джоб и забърсвам. Усетих се, когато видях колко странно ме гледат всички - шефът, майката, клиенти... абе, всички!

Редовно ми се случваше по погрешка да напъхам биберона на малкия в устата на 8-годишната ми дъщеря и срещах ужасения й поглед или да се пробвам да нахлузя бебешката шапка на главата на мъжа ми.

Приспивам голямата (тогава на 5) и й чертая по гръбчето маршрута на прибиране от училище: „Тук завой, тук спираме, отстрани - езеро, тук кръгово... бая път... аз старателно рисувам и говоря напевно. Стигам до финала: „Вкарваме колата в гаража и пристигнахме! Лека нощ!“
Тя вече трябва да е заспала. Обръщам се тихичко да излизам и чувам зад гърба си: „Мамо, ти забрави "да прибереш" сестра ми от детската градина!“

Храня си аз бебето с плодово пюре и по едно време установявам, че му давам от моя сладолед. Тогава дъщеря ми беше на 8 месеца. Повече не поиска пюрето.

Мразя разходките

9d87a06948 okjpg

Третото око

Докато бях бременна с третото в първите месеци, още не знаехме пола на бебока. Та, лягаме си с мъжа ми и децата, и по някое време (беше 03:05 ч. сутринта) се събуждам от течение, надигам се от леглото и гледам, че вратата на спалнята е широко отворена. Там седи момченце на около 7-8 годинки, много красиво и русичко. Гледам момичетата си спят, поглеждам пак към него, а той ми се усмихва. Почнах да бутам мъж ми да го будя да види детето, събужда се той, а аз му казвам: ”Виж, на вратата има някакво момченце.“, погледнахме натам, но него вече го нямаше, а вратата си стоеше широко отворена. Тогава разбрах, че бебето, което очаквахме, ще бъде момче. Роди се със светло-кестенява косичка и сиви очички. След като го подстригах преди три месеца горе-долу, косичката му стана русолява, точно като на детето от съня ми :) С каките не ми се е случвало такова нещо.

След всичко прочетено, съвсем основателно, една от читателките е задала следния въпрос:

„Кога отшумяват симптомите?“

Може би верният отговор се крие в споделеното от една майка:

Синът ми е на 30 години, а аз все още го хващам за ръката и го побутвам зад мен, когато пресичаме заедно зебрата, а за забравянето... уф... още ме държи в много точки.


Препоръчваме ви още: 

30 признака, че имате мамешки мозък

 

Автор: Мария Пеева

Големият ми син беше на 18, когато реши да си купи някакъв супер скъп телефон, при положение, че имаше предния модел, който му върши същата работа. Баща му отказа. Синът ми излезе с аргумента, че може да си го вземе на лизинг и да си го плаща с джобните. Баща му се съгласи. Искахме да видим какво ще се получи от този лизинг. И познайте. Отказаха му, разбира се. Та той нямаше никакви доходи освен джобните си. Смяхме се с глас, когато Теди ни разказа тази история - как влязъл в офиса, докаран в най-хубавите си дрехи, самоуверен, обяснил за какво идва. Човекът отсреща почнал да си пише нещо на компютъра, кимал с глава. И после дошъл този момент, в който го запитал какви са основните му приходи и Теди отговорил:

- Татко ми дава джобни.

А човекът му отвърнал:

- Може би не е лоша идея тогава баща ви да дойде и да поиска лизинг. На него има далеч по-голяма вероятност да му отпуснем.

Да, всички се смяхме, но си направихме и съответния извод. Бяхме допуснали огромен пропуск в неговото възпитание - Теди изобщо не беше научен да цени парите и да борави с тях.

Не искам да оставате с лъжливото впечатление, че това е, защото сме някакво богато семейство, което си глези децата и им осигурява всичко, което пожелаят. Всъщност причината е съвсем друга. В годините, когато Теди беше малък, ние работехме ужасно много и парите вечно не стигаха. Но въпреки това, от чувство за вина, че не му отделяме достатъчно внимание, ние с баща му полагахме неистови усилия по никакъв начин да не се чувства ощетен. С други думи свръхкомпенсирахме с всякакви вещи и подаръци, от които той нямаше нужда. Той имаше нужда от най-обикновена топка, която да порита с баща си, който работеше и през уикенда. Имаше нужда от майка, която не работи по 12 часа на ден, ами го води на кино или на разходка след училище. Имаше нужда от куче, с което заедно да поиграем или от редовни семейни почивки. Всичко това не успяхме да му го осигурим. Раздавахме се на макс, скъсвахме се от работа, за да постигнем финансова сигурност. Така сме мислели, че е редно, не се обвиняваме за всички пропуснати мигове, но… ни липсват. Прости ни, Теди. Хубавото е, че сега всъщност прекарваме много повече време заедно, отколкото в детството му. И то не за да поправим грешката си, а защото ни е приятно. И още нещо… С по-малките му братя не правим това. Намерихме някакъв баланс между работата и семейството, и ако се налага да се прави компромис, той не е за сметка на семейството. Струва ми се, че това е правилното решение.

Втората грешка, която осъзнахме, е, че не сме му създали реална представа за финансите на домакинството. Впоследствие коригирахме и този пропуск с по-малките си момчета. Погрижихме се да са наясно с това как се печелят парите и за какво се харчат. Повярвайте ми, никога не е прекалено рано да обясним на децата си елементарните финансови правила. Това дори ще им е интересно, а освен това ще ви спести безкрайните обяснения защо не може постоянно да се купува всичко, което си пожелаем. Може дори заедно да си направите таблица, в която да вписвате приходи и разходи.

Защо му е на тийнейджъра карта?

64618111 ok

На най-малките обясняваме семейните финанси ето така:

1. Татко и мама работят и получават пари за това. Парите отиват в банката, където ни ги пазят. С карта теглим, ако ни трябват в брой, или плащаме за всичко необходимо. Много е важно в края на месеца парите, които сме похарчили, да не са повече от тези, които сме изкарали. Най-добре е, ако са по-малко, защото тогава парите, които не сме похарчили, са спестени - както вие спестявате в касичката. Човек може да спестява за нещо специално, с някаква цел. А може и да спестява за всеки случай, да има резерва, ако някога се наложи.

2. Парите, които са необходими за домакинството, не са само тези, които харчим в магазина за храна и дрешки. Всъщност храната и дрешките са малка част от разходите. Ето за какво се харчат пари в едно семейство:

  • Кредит - когато ни трябваше по-голяма къща и не ни стигаха парите, банката ни даде назаем, а всеки месец ние й връщаме по малко.
  • Битови разходи - всеки месец плащаме за тока, водата, интернет и всичко останало, което използваме като услуги.
  • Храна
  • Транспорт
  • Образование - тук са всички такси за училища, курсове и обучения, материали и пособия.
  • Развлечения - това са разходите за забавления, рождени дни, празници, културни и спортни събития и хобита.
  • Почивки и пътувания
  • Облекло и грижи за външния вид
  • Лекарства и здравеопазване
  • Подаръци, играчки и джаджи

Мамо, ние бедни ли сме?

35284268 10214744241013379 286824598995992576 n

На тази снимка Алекс организира гаражна разпродажба, след като му казах, че Феята на зъбките няма да дойде скоро при него.

После им предлагам да подредим в правилната последователност всички тези разходи - според важността им за семейството. В разговора става ясно, че има неща, без които не можем и те отиват на предна позиция. Накрая те сами слагат играчките и джаджите на последно място. Тогава заедно определяме бюджета за тях. Никой не се сърди. Децата обичат да са наясно с картинката. И независимо, че сега имаме по-големи финансови възможности от времето, когато Теди беше дете, реално харчим доста по-малко за излишни предмети. Като пиша това, в никакъв случай нямам предвид, че децата нямат нужда от играчки, напротив. Но те нямат нужда да бъдат затрупвани с тях или непременно да получават всички играчки, които поискат. Дори нещо, което сме решили да им купим, ще стане още по-желано, ако им дадем възможност да почакат известно време и да предвкусват удоволствието да го притежават.

Само да ви предупредя, че след тези разговори понякога има забавни периоди, когато децата изпадат в крайности и много държат да демонстрират финансовата си компетентност и отговорност. Може и да ви се случи нещо подобно на тази история:

- Мамо, ще ми купиш ли шоколадово яйце?

- Мисля, че моментът не е подходящ. (имам предвид, че е точно преди обяд).

При което Коко се обръща към продавачката:

- Може ли да ни запазите едно яйце за следващия месец, когато ще можем да си го позволим?

Но като цяло мисля, че по-добре е да рискуваме децата ни да са малко по-скромни, отколкото да ги възпитаме в другата крайност. Може би някой ден Теди ще ви разкаже как се сблъска със суровия живот в Англия и в крайна сметка се научи, че най-добре е човек да си вади парите сам, а да не чака на джобни от татко.

Финансовите приключения на нашето семейство достигат до вас с подкрепата на Visa. На сайта им може да прочетете повече за промоциите им и да спечелите страхотни награди.


Препоръчваме ви още:

Децата и парите

Автор: Валентина Вълчева

Благодарение на един мистериозно налегнал ме пансинуит, съм си вкъщи. Децата – също. Престолонаследник №2 е заспал блажено в кошарката си, а аз дежуря покрай него да подсещам Престолонаследник №1, че трябва да пази тишина. Прескачам по навик от група в група из Facebook и, разбира се, въпрос на време е да попадна на поредния пост, състоящ се от точно три изречения, в които откривам на първо четене 12 (подчертавам: дванадесет!!!) правописни грешки.

Не се стърпявам и промърморвам нещо нецензурно. Малко неща на този свят могат да ме изкарат от релси и да ме накарат да предпочета да НЕ съм добре възпитана. Неграмотността е едно от тях. Твърдо!

Ама естествено, че Престолоноследник №1 моментално регистрира новата думичка и очичките му светват:

- Мамо, на мен ли?

- Не, маме. На една тука леличка…

- Защо ѝ казваш така?

Вместо да му обяснявам, питам:

- Маме, ти знаеш ли как се пише „съм”?

- Да.

- Кажи ми го!

- СЪ… Ъ… МЪ…

- С „ъ” по средата, така ли?

- Мхм!

- Сигурен ли си? Не е ли с „а”?

- Ами… - замисля се той - … не. „Сам” си е „сам”. Аз не съм „сам”, а съм „съм”.

Да, той е „съм”. И е на пет години. А жената, пуснала поста в групата, е на поне четиридесет. Според твърденията ѝ – с висше икономическо образУвание.

Честно! Ако в зората на социалните мрежи беше дразнещо, а после – смехотворно, вече е обезпокоително. Неграмотността имам предвид. И не просто неграмотността, а откровеното нежелание на неграмотните да се борят с недъга си. Защото да, неграмотността е недъг. Недъг, но лечим. Недъг, с който би трябвало да се борим със същата жар и настървение, с които днес майките на деца с увреждания се борят за правата на децата си.

Какво научих от фейсбук

fase

Според статистиката България се е подредила на 43-то място от възможните 44 по грамотност според международния тест за грамотност на 15-годишните PISA. Първенци сме по неграмотност в Европейския съюз според анализите на Европейската комисия, а в света сме на 53-то място, изпреварени от Тонга, Тринидад и Тобаго и разни други държави, които иначе броим за десети свят. От 113 държави сме на 47-мо място по интелигентност.

Тоест статистиката сочи, че нацията ни е НЕграмотна. (Да, една дума е, точно както „ЗдравейТЕ”, за разлика от НЕ знам, НЕ мога, НЕ искам и т.н.) И проблемът не е само при децата, ако съдим по наличните примери из Facebook. Особено из групите, профилирани за майчинство и бременност.

Да, знам – tova ne e grupa po pravopis, а аз съм „комплексирана усойница”, защото НОЙ ми бърка в очите, когато дойде време да раздава „деЦките”. И явно никоя от новоизпечените майки там, която очевидно има проблем дори с изписването на името на собственото си дете понякога (мога да приложа и скрийншот, за да го онагледя, но правилата на групата, от която съм го свалила, ми забранява, а аз се старая да спазвам правилата)… та никоя от тези жени не проумява, че всъщност един ден, след някоя и друга година, тя ще трябва да държи ръката на детето си, докато то се учи да пише собственото си име. Същото онова име, което дори родната му майка не умее да изпише. И ако децата са нашето бъдеще… Прощавайте, но… що за бъдеще ще създадете вие, момичета?

Не, уважаеми. Статистиката не лъже и не е резултат от поредния таен световен заговор на рептилите, соросоидите, лекарите, фармацевтите и/или извънземните. Неграмотни сме. И ставаме все по-зле. Което за мен е странно (и страшно, разбира се). Редактирам си постове и коментари дори заради една изпусната запетайка или интервал, а в същото време попадам на такива, за които ми трябва помощ от научен сътрудник в БАН, за да разшифровам какво е искала да каже „авторката” („Luskate li si bebetata vecer?” Както искате, така го разбирайте!)

Детето ми недоучено

100d07 ok

За „шльокавицата” дори не знам има ли смисъл да отварям дума. Само ще кажа, че видя ли повече от четири думи, изписани на това странно писмо, просто си правя пас. Така че, съжалявам! Може да е нещо много ЕнтелЕгентно, но достатъчно проблеми ми докара проклетият пансинуит – не ми трябват допълнителни причинители на главоболие.

Ако ще ме питате защо продължавам да членувам във въпросните групи обаче, длъжна съм да направя „най-страшното признание”: за забавление. Ето, казах си го! Не, не за да се подигравам на хората там – то се е видяло, че ни „со кратце, со благо”, ни „со малко кютек” ще се оправят нещата (Андрей Ляпчев има авторство върху този израз, ако някой проявява интерес), но понякога имам нужда да се убедя, точно когато силно съм се усъмнила в себе си, че има и по-зле от мен. Човещинка, дето е рекъл литературният герой!

35509517 10209898265213387 4628246067996000256 n 1

Та понякога ми се иска просто така… между другото… да напомня на тези войнстващи защитнички на свободата на „свободното” слово (да, НЕграмотността имам предвид), че всъщност ограмотяването е част от майчинството, при това съществена. Защото утре никой няма да се сети да пита детето ви дали като бебе е захранвано с домашни манджи или е кърмено до тригодишна възраст, нито ще го питат защо е или не е ваксинирано, но ще го скъсват от подигравки, защото майка му е написала в профила му за рождения ден „Chestit prazDnik, slUncO!” И не дай си Боже, то да е отговорило на същото ниво!

Така че да, прави сте – маЕчЕнските групи във Facebook са за „vzaimopomosh” и част от помощта, която ви се предлага/оказва, е да ви се показват пропуските в правописа, които понякога са дребни, но в голяма част от случаите са безумно потресаващи за времето, в което имаме възможност да живеем. Ако за вас това са досадни подробности, имайте предвид, че понякога от една пропусната запетайка се умира. Питайте някое „педи”, ако не ми вярвате!


Препоръчваме ви още:

Аз и майчинските групи

Синдромът "Мили мами"

За какво й е на госпожата книга?

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на