Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

За веселата лудница на една мама преводач

Ирина Манушева е известен български преводач на художествена, хуманитарна и научнопопулярна литература, а освен това и мама на три деца. Представяме ви я в рубриката ни "Кариери", посветена на жените, които успешно съчетават кариерата с професионалната реализация.

 

Да започнем оттам, че не възприемам семейството си като голямо, но според обичайните разбирания минава за такова – мама, татко, три деца и куче (към момента едно, но опитът показва, че това няма да е за дълго). Лудницата обаче си е лудница отвсякъде, като се има предвид, че голяма част от времето си прекарваме всички вкупом у дома… или някъде другаде, но естествено, пак вкупом.

Аз съм от онези майки, дето преди да имат деца, влачат навсякъде кучетата си. По онова време бяха два добермана и трябва да призная, благодарение на тях много хора останаха с може би опасното впечатление, че колкото по-голямо е кучето, толкова е по-добро и безобидно. После почнахме да влачим навсякъде и децата, и кучетата. В краен случай – само децата. Те някак си се вляха така естествено в живота ни, сякаш винаги са си били с нас. А в множествено число говоря от самото начало, защото по това вълшебно време живеехме заедно с брат ми и двете ни семейства се увеличаваха успоредно (както и учудените погледи към забележителната ни групичка, като на онзи първи Великден с деца, когато се натъпкахме в джипа всички възрастни, деца и кучета и отпрашихме към Ковачевица. За жалост, малко след това се наложи да разпределим децата и кучетата в две отделни жилища, защото всяка дядова ръкавичка все пак има краен капацитет.)

Когато се роди първият ни син, аз бях учител – още обожавам тази професия! – но изведнъж ми се откри възможност да сбъдна друга своя мечта: да превеждам книги. Преведох една, възложиха ми втора и понеже, както вече стана ясно, съм си луда, напуснах сигурната си работа, при това в страхотно училище, с уникални колеги и прекрасни деца, и реших, че оттук нататък ще бъда само преводач. И то само на книги. (Между другото, единственото, което ме безпокоеше – ясно си го спомням – бе как, след като и професията на съпруга ми е такава, че в немалка част от времето също си е у дома, ще научим децата си, че хората по принцип ходят на работа всеки ден от 9 до 5, а не си висят вкъщи. Но на този въпрос ще се върнем отново след малко.)

Естествено, многократно чувах, че преводач къща не храни, но аз на такива приказки вяра не хващам. (Уточнихме, луда съм.) Оказа се, че храни и още как. Само трябва усилена работа. По 8-10 часа на ден, както с всяка друга работа впрочем. И да обичаш това, което правиш. Да играеш с него. Тогава страниците се прелистват с шеметна скорост и даже спираш да броиш преведените книги. Никое дете не брои колко къщи от кубчета е построило, нали?

И така, живеехме си весело заедно по 24 часа в денонощието (е, малкият ходеше чат-пат на градина). Когато се появи сестра му, от първия ден научи някои основни истини: 1) всички огромни същества около теб дават мляко – майка, баща, четиригодишен брат, важното е да им покажеш какво искаш, 2) когато няма голям зор от страна на храносмилателната система, независимо в кой неин край, можеш отлично да си играеш сама в леглото, кошарата и навсякъде другаде, защото т. нар. майка бездруго седи залепена пред едно странно устройство с екран и шумолящо нещо на масата до нея. Четиригодишният брат пък се научи бързо-бързо да прави сандвичи за себе си и кафе за майка си, воден вероятно от елементарен инстинкт за оцеляване. Бързо превъртане на лентата: на 6 и 10 и двамата успешно правят мъфини, сладкиши и прочее шедьоври, които все още са недостижим подвиг за майка им. Инстинкт, както казах.

И като сме тръгнали да превъртаме лентата, да не се бавим повече – с няколко думи, окончателно ни писна да живеем в София и се изнесохме на благоприлично разстояние от големия град. Таткото постави нов рекорд по скоростно превръщане на полуобитаема къща в уютен дом. Сменихме амбициозното частно училище с държавно, защото баткото се справяше отлично, но време за детство не му оставаше, и пратихме сестра му в предучилищна в същото държавно училище, където я приеха с отворени обятия, въпреки че беше само на четири, пък тя взе, че се оказа единствената, която от първия ден може да отиде сама до тоалетна. Инстинкти, ви казвам. Какво да прави детето, като майка му все го оставя само да се оправя. Пък и можеше да чете все пак, бива ли до тоалетна да не може да иде. И в края на краткия обзор, тази майка, дето уж само си седеше пред компютъра, се оказа отново бременна.

Следват седем месеца в пълна мъгла. Когато леко се разсейваше, отварях лаптопа, за да наваксам с работата. В останалото време две невероятни деца и един страхотен мъж (признавам, сама си завиждам понякога) ми прислужваха и даже ме водеха на разходки и екскурзии, при които беше много по-лесно да се помни къде още не съм повръщала, отколкото къде съм.

И това приключи – с третото прекрасно вързопче. И четири дни в болницата, в които то спеше гушнато в мама, а тя, по-щастлива от всякога, се опитваше да довърши една книга, която беше обещала за същия месец. Добре се получи въпросната книга между другото. Е, не точно същия месец.

И ето, събрахме се вкъщи петима, без да става дума за кучето.

Междувременно стана пределно ясно, че децата си „научават уроците“ много по-бързо, когато си останат за седмица вкъщи, отколкото когато ходят на училище, и в моята глава започна да се прокрадва пъклен план. Отдавна се бяхме убедили, че тази работа с родната образователна система отива все пó на зле, и си рекохме: защо пък трябва непременно да се ходи на училище? И да се чудим как да отидем на екскурзия, точно когато ни се прииска? Да не говорим , че въпросът „Как ще научим децата си, че се ходи на работа от 9 до 5?“ отдавна се беше преформулирал в: „Как ще научим децата си, че важното е не да се седи някъде от 9 до 5, а да се свърши работа, след като в училище упорито ги привикват тъкмо на обратното?“ Няма да ви досаждам с всичките си аргументи по темата (само ще ви уверя, че не опират единствено до лекомислени желания за екскурзии), но ето че дойде лятото и бе окончателно решено: следващата учебна година един петокласник, една първокласничка и едно бебе остават вкъщи.

Та така стигнахме до сегашното състояние на нещата. Мама работи вкъщи, две деца учат вкъщи, едно бебе пълзи с мълниеносна скорост из къщи и един баща от време на време си почива, като избягва на работа извън къщи. Е, отне ни известно време да нагласим графика с извънкласни занимания, така че да можем да бъдем навсякъде, където е нужно, без да сме усъвършенствали квантовомеханичните си умения до степен, че да бъдем на две места едновременно, но и това стана. Въобще, прекрасна ни е лудницата. Само не знам – като спре да ни е достатъчно луда и тя, какво ли още ще измислим?

 

Повече за Ирина можете да прочетете в сайта й.

Препоръчваме ви интервюто ни с Доника Ризова.

Прочетена 3622 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

"Непоносимите" майки и успешни…

07 Ное, 2017 Възпитание

Откритото писмо на една майка

Откритото писмо на една майка

24 Ное, 2017 Образование

Иван ще да е

Иван ще да е

24 Ное, 2017 Блог

Ако детето се изгуби

Ако детето се изгуби

24 Ное, 2017 Възпитание

Невярната болест

Невярната болест

23 Ное, 2017 Добра форма

Майстор Джепето гостува в LIDL

Майстор Джепето гостува в LIDL

23 Ное, 2017 Актуално

Преди и ние бяхме като вас

Преди и ние бяхме като вас

23 Ное, 2017 Истории

Facebook