Работещо мамче

Автор: Валентина Вълчева

Честно казано, чувствам се виновна. Виновна пред цялото майчинско войнство, пред себе си, пред децата и изобщо ВИНОВНА.

Прекратих си майчинството. Престолонаследник №2 навърши 1 (една) годинка през миналия юни и аз дезертирах. Прекратих си отпуска по майчинство тоест. Срам и позор значи! Ако съдя по преобладаващите настроения по отношение на и без това никаквото като време и пари майчинство (Две години!!! Какво са тук някакви си две мижави години?!?!?! Трябва да са поне седем. Минимум! Най-добре до пълнолетието… на внуците.) и започнах работа. И знаете ли кое е най-страшното признание? Направих го с радост. Окрилена от налудничава амбиция да покорявам върхове, които нямат нищо общо с ролята ми на българска майка юнашка.

М-не… Дори не мога да се оправдая, че го направих за пари. Ако ще преследвате доходоносна кариера, библиотеката е на светлинни години от точната дестинация. Просто… си обичам работата. Ето! Казах го! Признат грях – половин грях.

Упълномощих майка ми да поеме грижите по малкия, баща ми да прибира големия от детската градина, когато мъжът ми е на работа (засега само веднъж прецакахме организацията и го забравихме, та се наложи в 18:00 една от учителките много мило да ме подсети по телефона, че май имам липсващо дете), и аз почти спокойно се върнах към позабравените служебни ангажименти.

Още си спомням със смесени чувства моментът, в който шефката ме попита имам ли претенции някакви къде да ме зачисли, а аз, дори без да съм имала време да го обмисля, отсякох: „Само не в Детски отдел!” Срам – не срам, казах го. Разпънете ме!

И се започна!

Сутрин тичаш като кон, 1) за да не закъснееш, и 2) защото там някъде, на 15-20 минути път е избавлението от обичайната домашна лудница. Сещате се: „Мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо… ”, по има-няма хиляда триста четиридесет и осем пъти на час, baby tv, памперсите, Спондж Боб (не съм сигурна нито за правописа, нито за естеството на въпросното същество), редовните информационни сводки от градината, включващи екзотики като: „Днес Коко цял дообяд се търкаляше по пода и го БЛИЖЕШЕ!!!”, заради които вече по подразбиране включвам на оправдателен режим, ако се озова на по-малко от сто метра от детската градина (А може би трябва да поискам намаляване на месечната такса заради това, че де факто детето ми помага на леличките с хигиената на пода.), също толкова редовните оплаквания на майка ми, че днес същият този хубостник нищичко не е искал да яде – само три банички, две купи зърнена закуска, един кроасан, пица, кисело мляко, ма-а-алко супа (само една купа!) и три филии хляб (Ма то това ядене ли е?! Ще се разболее така това дете!), и прочее, и прочее.

Пристигам на работа, пльосвам се някъде по меката мебел и си викам: „Довечера няма да бързам, ще се разходя като бял човек, ще досаждам на някоя и друга продавачка из магазините и изобщо - ще се радвам на възможността да не съм укротител на личния зоопарк… ”

Обаче друг път!

Някъде към обяд обикновено не издържам и звъня вкъщи да чуя малкия. Той още не говори, обаче на мен ми стига и обичайното: „Гънга… къйе… буга…” - и задължителното - „А-а-а-айдЕ!” накрая.

Идва заветният момент да приключвам работа и… моя милост, вместо като нормалните жени да обиколи мола, спринтира към вкъщи с едничката цел да удуши децата. От гушкане, де. Моля ви се! Нищо че само час след като съм стъпила на домашна територия, вече тайничко копнея за сутрешното бягство и започвам с гузна съвест да си приготвям тоалета за утре.

Продължителният престой вкъщи с децата обаче, явно е нанесъл доста по-дълбоки поражения върху психиката ми, отколкото очаквах, защото поне първите три месеца на работа няколко пъти ми се случи, когато ме попита някой за тоалетна например, аха да му отговоря: „Там, в дъното. Извикай ме да ти избърша дупето, когато приключиш!”. А и досега, ако някой покрай мен кихне, инстинктивно започвам да се пребърквам за носна кърпичка, да му обърша носа. Това, че на почти всички под 18-19 години по инерция им говоря на „мамино”, не се брои предполагам. Поне не дават вид да са особено шокирани.

Вкъщи пък веднъж-два пъти виждам мъжът ми да си взема книга от рафта и по навик му разправям: „Дай да ти я запиша!”

И това – всеки ден. Общо-взето заприличала съм на онези хамстери, които безспир търчат в онова колело. Не че очаквам да ме съжалите – сигурно не го и заслужавам поради гореизброените причини… Ако правилно съм разбрала посланията, ширещи се из майчинските форуми и групи, да се откажеш от майчинство е равнозначно на това да убиеш еднорог например.

Грешна съм!


Препоръчваме ви още:

Аз и майчинските групи

Криворазбраното майчинство

Карма

Последно променена в Събота, 31 Март 2018 10:41
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Аз съм мечта

Аз съм мечта

18 Дек, 2018 Истории

Запали реката

Запали реката

18 Дек, 2018 Ревюта

Научете ме!

Научете ме!

18 Дек, 2018 Образование

Всички обичат Лего

Всички обичат Лего

17 Дек, 2018 Развлечения

С дете през зимата

С дете през зимата

16 Дек, 2018 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам