Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Ninja Editor

Ninja Editor

Темите на детските игри, рисунки и разговори невинаги са весели и оптимистични. Има такива, от които ти настръхва кожата и ти се иска веднага да спреш мрачните развлечения.

Много родители правят точно това. Дори коментират: „Що за глупост? Няма ли по-приятни теми за игра? Децата не трябва да рисуват (говорят, мислят) за такива неща. Ето ти нормални играчки, ето ти книжка за оцветяване с цветя и пеперуди." Други се плашат, замислят се защо детето им рисува или играе точно на това, но накрая все пак стигат до същата реплика: „Що за глупава игра?“. При цялото ни увлечение по многостранното и ранното развитие на децата, едва ли ще се впуснем да онагледяваме и разиграваме тема като смъртта например. Да, хлапетата рано или късно ще се сблъскат с нея, но защо да привличаме интереса им предварително, има много по-весели занимания. А и ние сме решени да отглеждаме оптимисти, това не кореспондира с идеята за създаване на позитивна нагласа към живота у децата. Едва ли някой копнее да влезе в ролята на Мортиша Адамс и да поощрява рисуването на скелети.

Резултатът от опитите ни да пресечем подобни занимания, за да не се депресира и стресира детето, често е точно обратен.

Защото увлечението по мрачните теми не възниква просто така. Да открием причините за него е по-важно, отколкото да накараме детето да рисува слънца и цветя с ярки цветове.

Виж колко гробове направихме!

„Децата ми седят на масата и лепят нещо от клечки за зъби. Мисля си – много добре, развиват си фината моторика, много подходящо занимание в тази възраст, нали им предстои да тръгнат на училище. По някое време ме викат при тях и казват: „Виж колко гробове направихме! Сега ще ги оцветим и ще сложим в ковчезите мъртвите мухи да ги погребем.“ Направо се изумих. Събрах им гробището и го изхвърлих. Скарах се на по-големия, сигурно той го е измислил. Мъжът ми също беше възмутен и, разбира се, веднага ме обвини, че лошо ги възпитавам. Майка ми изобщо не се впечатли: „И какво толкова, каквото са видели, на това играят. Ти едно време играеше на „раждане“. Слагаше една кукла под роклята си и после я вадеше оттам с крясъци. Гледката не беше от най-приятните." Млъкнах, но все пак си мисля, че е по-добре да играеш на раждане, отколкото на гробище.“ Майка на двама сина, на 6 и 5 години

Коментарът на психолога

Интересът към мрачните теми възниква по-често при момчетата. Те са по-малко склонни да говорят за страховете си. Към петата година вече стават забележимо по-сдържани в емоциите си. Това, че някои родители все още внушават, че момчетата не трябва да плачат, има определящо значение. Затова много от тях пренасят в сферата на играта и творчеството това, което ги вълнува и плаши.

Темата за смъртта започва да привлича вниманието на децата около петата година. Тогава вече имат известен житейски опит и представа за някои абстрактни понятия, познавателният им интерес е силно развит. При това не е задължително да са се сблъскали с подобна ситуация, може да са видели нещо по телевизията или да са чули в някоя приказка. Въображението и логическото мислене им помагат да развият самостоятелно темата, да правят изводи, предположения в игра. Обикновено ние не анализираме задълбочено тези действия, а се съсредоточаваме върху емоционалния ефект от тях. „Добре, играйте на война, но да няма убити, само ранени.“, казва майката, която наблюдава детската игра и веднага я разваля с границите, които й поставя. Защото по време на конфликт има не само ранени и нейното изискване пречи на децата да реализират представата си за войната. Получава се неистинско и това пречи на разреждането на емоциите, на разтоварването, което децата търсят с играта си.

Освен това предизвиква ефектът „тъмната стая“, в която е забранено да се влиза, но много ти се иска да го направиш.

Често сами помагаме интересът към забранените теми да се запази задълго и да придобие особено значение. Най-добрият начин да предотвратим развитието му е като реагираме спокойно на всякакви действия, игри и рисунки; като даваме възможност на децата да се запознаят с всички страни на действителността; като отговаряме на неудобните или неприятните въпроси. Да, подобна тематика може да предизвика негативни емоции у нас, но не пречи да признаем съществуването й. Така игрите на гробище ще отшумят.

А Вълкът как е изял Червената шапчица – цялата наведнъж или на части?

„От цялата приказка за Червената шапчица, моята дъщеря обича най-много момента, в който Вълкът изяжда момиченцето, а след това идва Ловецът и го убива. Тези пасажи ги прочитам по няколко пъти. Когато приказката чете баба й винаги отказва да ги повтори и спира четенето. Тогава дъщеря ми започва да разсъждава на глас: „А той как я е изял – цялата наведнъж или на части? А нея след това зашивали ли са я? А тя, докато е била в корема му, мислела ли е, че е умряла? А имало ли е много кръв, когато са я извадили оттам? А Вълка погребали ли са го?“

В един момент бабата решава да „изгуби“ книжката, за да се занимава детето с нещо по-весело. Тогава момиченцето започва да рисува – Червената шапчица в устата на Вълка, Червената шапчица в корема на Вълка… Майката не може да си обясни откъде се е повил този интерес, казва, че детето не е било плашено, докато бабата предположила, че малката се страхува от нещо. В крайна сметка се оказва, че детето наистина е преживяло силна уплаха. Когато било на четири години, заседнало в асансьора с майка си и още три съседки. Жените извадили телефоните и започнали да крещят: „Елате веднага да отстраните повредата! Какъв половин час! Ние тук ще се задушим!“
Лесно може да бъде внушен страх на децата и нарочно, и съвсем непреднамерено. Това може да стане и с шега, и с разказ, и със собствената ни тревожност, дори с добронамерените ни предупреждения.

Детайлното пресъздаване на темата за смъртта чрез игра е начин детето да се защити от страха.

Подсъзнателно то използва познатия психологически прийом – анализирането, отиграването и повтарянето на проблема.

Коментарът на психолога

Различните, но винаги страшни тайни или преживявания, често свързваме със смъртта: говорим за „скелетите в гардероба“, за „смъртоносна обида“. Когато ги произнасяме обаче не си даваме сметка, че децата не ги възприемат метафорично.

Разбира се, желателно е бързо да открием източника, предизвикал страха или потиснатото състояние на детето. Това не е толкова сложно, колкото ни се струва. В действията на детето винаги има много жокери (повтарящи се моменти, фиксации, детайлизации) - просто трябва да сме внимателни. След това да намерим повод да припомним проблемната ситуация и да поговорим за нея. Не бива да изразяваме опасенията си директно: „Ти видя как колата удари котката. Затова ли сега толкова те е страх?“ По-добрият вариант е: „Спомняш ли си този случай? Ти се държа много смело, не заплака! Мислиш ли сега за това?“ - Дори детето да ни каже, че не мисли за това, можем да споделим, че и на нас, като деца, ни се е случвало да видим подобни неща и дълго не сме могли да забравим. Така ще му помогнем в опита да преживее уплахата си.

Дядо ви няма да се върне! Изчезна!

Ако семейството има тайна, това рано или късно рефлектира върху детето, точно под такава форма – появява се мотивът за смъртта и страданието в игрите и творческите му занимания. Дори ако възрастните не обсъждат това в присъствието на детето. Децата са много проницателни, те са в състояние да уловят какво се случва в семейството по настроението и отделни прояви в поведението на възрастните. Това ги тревожи, макар и често неосъзнато. В такива ситуации подсъзнанието се стреми да разреши ситуацията, подсказвайки различни варианти.

„Баща ми напусна семейството си след 35 години брак. Това беше огромен удар за мама, която му беше посветила целия си живот. Разболя се на нервна почва и дълго лежа в болница. Аз също го понесох тежко, чувствах се изоставена. А и децата ми през цялото време питаха къде е дядо им, дали ще се върне. Един ден ми писна и креснах: „Никога няма да се върне. Изчезна.“ Да, избухнах, бях рязка, но не можех да им кажа, че секретарката му го е откраднала от семейството ни и той е забравил близките си. Повече не ме попитаха, но започнаха да рисуват дядо си като мъртвец. Наложи се да потърся помощ от психолог.“ Майка на две момиченца на 6 и на 5 години

Повечето психолози твърдят, че децата трябва да знаят истината за всичко, което се случва в семейството – болест, смърт, проблеми между родителите, разбира се, обяснено достъпно, според възрастта на децата. Това им помага да преживеят момента, да го осмислят и да го проиграят дори, освобождавайки негативните си емоции.

 

Препоръчваме ви още: 

Мъдростта боли

Детските страхове

Три фрази, които не работят

"Странен" или "уникален" - зависи от нас 

 

Източник: Parents

Японските деца като че ли са от друга планета – организирани, възпитани, скромни. Разхождайки се по улиците на тази страна, едва ли ще видите дете, което се тръшка заради някакъв каприз или пък ще станете свидетели на истерична криза в супермаркета. Това е резултат от столетните традиции във възпитанието, които японските майки спазват и до днес. Да открехнем завесата към тайните на японските родители, за да разберем има ли нещо, което можем да прилагаме в собственото си ежедневие.

Тайна първа: амае
В тази страна не е прието децата да се дават на ясла до навършването на три години. Не се използват и услугите на баби и детегледачки. До тази възраст детето е едно цяло с майката – заедно спят, заедно са навсякъде - майката носи детето си в старинно приспособление подобно на слинга – онбухимо. Никой не се кара и не наказва децата в доучилищна възраст. За майката образът на детето й е идеален и тя понася с любов и търпение всичко, което то прави. В отношението към малките япончета няма строгост и назидателност, въздейства им се в много мека форма, оставаш с впечатлението, че сами се възпитават и че Япония е някакъв детски рай, в който няма „забранен плод“.

Този подход според японците формира у детето усещане, че е нужно, значимо, добро и красиво. Затова то не иска да разрушава тази представа и да разочарова майка си. „Амае“ в приблизителен превод означава „привързаност, зависимост от любовта на близките“. Амае е в основата на взаимоотношенията между родители и деца – малките могат напълно да разчитат на родителите си и не искат да ги разочароват, а възрастните хора се радват на грижите на наследниците си.

Тайна втора - икудзи
Сигурно сте чували за японската система на възпитание икудзи. Да си припомним – детето до 5 години е Бог; до 15 години е слуга, след 15 години – равен. Много хора не разбират за какво всъщност става дума. До 5-та година във възпитанието на детето родителите се водят от традицията „амае“. В този първи етап то бива обгрижвано с безусловна любов и подкрепа. Това не се променя и във втория възрастов етап. Но когато стане по-голямо, започва неговата социализация, чиято главна цел е да осъзнае, че интересите на общността са над интересите на конкретния индивид. И родителите му помагат да намери мястото си в обществото. В японските училища, където значителна роля има не само образованието, но и възпитанието, конкуренцията е изключена. Децата не биват сравнявани едно с друго и никое от тях не се ползва с привилегии. Дух на съперничество няма дори в състезанията. В третия етап детето се възприема като напълно формирана личност. За възпитание вече е късно, време е да се берат плодовете му.

Тайна трета: традиционните семейни ценности
Макар във възпитанието на децата основна роля да има майката, голямо значение има общуването им с по-възрастните членове на семейството – баби, дядовци и други роднини. Кръвните връзки в Япония са много важни. Семейството е „амае“, затова детето винаги усеща подкрепата, защитата, грижата и любовта му. Отношенията между поколенията са много сърдечни и търсенето на съвет от по-възрастните е норма.

Тайна четвърта: личният пример
В книгата на Икено Осаму „Япония. Как да я разбереш“ е описан интересен експеримент. Японски и европейски майки били помолени да направят пирамида заедно с децата си. Японските майки показали на децата си как се прави това, а след това ги помолили да опитат сами. Ако детето не се справяло, му показвали още веднъж. А европейските майки подробно обяснявали на децата си какво трябва да направят. След това ги оставяли да построят пирамидата сами. Японските майки никога не изискват от децата да направят нещо, без да им покажат как става на практика. Така с личен пример ги подтикват към действие.

Тайна пета: възпитание на чувствата
За да живееш в общност, трябва да уважаваш чувствата и да цениш интересите на другите. Така учат децата си японските майки. И както обикновено правят това с личния си пример – ценят и уважават чувствата и интересите на децата си. Във възпитанието те много често задействат емоциите. Ако детето чупи играчките си, не му се карат, не го укоряват, че постъпва лошо, че е повредило скъпа вещ. Японската майка ще каже: „Виж, играчката я боли. Сега тя ще плаче.“

Може би японските методи на възпитание не са идеални, но има какво да научим от тях – подкрепата на семейството, търпението, с което се отглеждат децата, личният пример, това са неща, които не би било зле да възприемем в собственото си ежедневие на родители.

Статията преведе за вас Янка Петкова.

 

Препоръчваме ви още:

Как детето да заобича здравословната храна – 20 съвета от японските майки

Се ла ви, както казват французите

Кой как отглежда децата си по света

През изминалата 2017 година, специалистите от Център за обществена подкрепа „Св. София“ на фондация „За Нашите Деца“ подкрепиха 47 деца с трудности в развитието по програма „Ранна детска интервенция“. Целта на програмата е да въздейства върху развитието на децата от 0 до 3 години - най-интензивния период, в който те опознават света, формират уменията си за движение, игра, говорене, общуване с другите.

Специалистите по ранна детска интервенция на ЦОП „Св. София“ работят активно със семействата, за да научат родителите как сами да насърчават развитието на детето си. Освен експертната и професионална помощ, която оказват, стремежът им е да осигурят и допълнителни форми на подкрепа за децата с трудности в развитието, включително иновативни програми като хипо- и хидро- терапии, музикотерапия.  

Често тези програми са непосилни за голяма част от родителите, таксите за тях варират от 20 до 25 лв. на сесия, а за да има ефект, детето трябва да провежда между две и три сесии седмично продължително време.

Благодарение на подкрепата на редовни дарители, през миналата година, екипът успя да осигури по десет посещения на хипотерапия за 4 деца. Над 20 дечица посещаваха музикотерапия, с някои от тях специалистите работиха и индивидуално.

Какво споделят родители на деца, включени в програмите:

„Благодарение на хидро- и хипотерапията моят син се подобри, започна да пълзи, емоционално се чувства много по-добре“.

„ С хипотерапията детето ми преодоля страха си към животните, научи се да прескача високи препятствия.“

„Музикотерапията я научи по-уверено да разговаря с други деца на площадката, да играе, да споделя играчките си.“

Хидротерапията насърчава децата да се движат, наслаждавайки се и опознавайки ефекта от движението на собственото им тяло.

Хипотерапията е лечебна физкултура, при която основно средство е общуването с конете и ездата, която подобрява качеството на живот, емоционалното и физическо състояние на деца с проблеми в развитието.

Музикотерапията подпомага и насърчава общуването, взаимоотношенията, изразяването, организираността и др., чрез музика.


Препоръчваме ви още:

"Избери, за да помогнеш" - кампания за деца с трудности в развитието

Учим децата на благотворителност

Кой плете за българските деца?

Автор: Симона Николова

Много хора са оставили своя отпечатък върху това как възприемам света. Всички те са ме научили, че животът трябва да се живее по най-добрия начин. Но уроците, които получих от майка ми, кънтят всеки ден в главата ми като запомнящ се припев на любима песен. 

Урок 1: “Мисли си за нещо хубаво.”

Нали знаете онзи момент, в който депресията чука на вратата, а ти се опитваш да я изгониш, но е по-трудно отвсякога. Тогава да мислиш за нещо хубаво е идея, която дори те отвращава, защото е толкова далечна от сегашното ти състояние, че предпочиташ просто да спиш и да не мислиш за нищо. Е, да, но работи. Всеки път. Абсолютно всеки път.

Отклонявайки мисленето си в по-добра посока, се успокояваш, може би дори усмихваш или просто се разсейваш. И точно от това имаш нужда. Колкото по-често мислиш за хубави неща, толкова по-добре се чувстваш. А реалността е въпрос на възприятие. От нас зависи дали ще е приятна.

Урок 2: “И това ще мине.”

Може би сте чували тази притча за един цар, който носил пръстен на ръката си и всеки път, когато се случи нещо – дали хубаво, дали лошо – той го поглеждал и леко се усмихвал. На пръстена било написано „И това ще мине“.

Този израз е нещо като напомняне, че всичко рано или късно остава зад гърба ни. Нито добрите моменти, нито лошите продължават вечно. Повечето проблеми, за които сме се тормозили преди 5 години, сега нямат никакво значение. Минало – свършило.

„Цялата прелест на миналото е, че е минало.“ – Оскар Уайлд

young family on the street 1157 4583

Урок 3: “Все ще изскочи нещо.”

Всяка мечта, която изглежда непостижима и сме измислили хиляди причини, с които да подкрепим това твърдение, е на една позитивна мисъл разстояние.

Спомнете си за онзи момент, когато последно си мислехте, че няма как да се случи това или онова, че парите няма да стигнат, че няма да си вземете изпита или че няма да ви повишат. А всъщност нещото се случи, парите стигнаха, имате петица на изпита или черпите за повишението. Никога не се знае какво ни чака утре. Може да е нещо страхотно, може да е още по-добро от най-доброто в представите ни. Усмихни се, все ще изскочи нещо!

Урок 4: “Ела да те целуна, за да ти мине.”

Годините си минават, направо тичат все едно се състезават, а аз все се връщам мислено на детското ми легло, при розовия юрган с пеперуди, където мама лежи до мен и ме целува по-челото, за да ми мине. Универсалното лекарство срещу всяка болест.

След толкова години магическата целувка още работи. Може и да не “изгони” болката веднага, но определено има нещо вълшебно в нея. Усещане за закрила и грижа, за любов без условия. Усещане за топлина, много по-топла от юргана с пеперуди.

„Приятно е дори да боледуваш, когато знаеш, че има хора, които очакват твоето оздравяване като празник.“ – Антон Павлович Чехов

Урок 5: “Щом те прави щастлива, значи го харесвам.”

Имайки предвид колко тежко и драматично се приемат нещата и промените в периода на пубертета, неодобрението на родителите към някого предизвиква редица ужасни емоции – яд, злоба, ярост, агресия. Ситуацията е изключително деликатна, когато става въпрос за ново гадже.

Майка ми имаше много проста схема в такива случаи – ако се прибирам вкъщи щастлива, хвърчаща от радост и вълнение, значи тя го харесва. Без значение дали е добър ученик, дали е висок, нисък, кои са приятелите или родителите му. Тя ми вярваше. Вярваше, че съм разумен човек и че изборът си е мой, но ми напомняше, че целта е да бъда щастлива.

Този урок е един от най-важните за мен, защото несъзнателно започнах да търся хора, които ми носят усещането за уют и спокойствие; хора, които не създават излишна драма и които искат да съм добре. Не съдя човек по семейството или социалния му статус, а по това как ме кара да се чувствам. Точка. Приятел, партньор, колега – постъпките говорят повече от дрехите.

39486117 s

Урок 6: “Кое е най-лошото, което може да стане?”

Когато говорим за риск, хората се делят в две категории: тези, които намират причини защо нещо няма да проработи и тези, които намират причини КАК да проработи. Във втория случай е важно да си зададем следния въпрос: “Кое е най-лошото, което може да стане?”. Ако можем да преживеем най-лошия възможен сценарий, значи действаме!

Този въпрос движи живота ми от години. Поставям на кантар нещата и ако мога да живея с избора си, просто го правя. Имам мотивация и не се оставям на обстоятелствата. Ставам все по-оригинална в начините, по които достигам целите си. Имам хъс и амбиция да предизвиквам себе си и да се чувствам по-добре всеки ден.

“Животът е много по-забавен, ако казваш “да” вместо “не”.” – сър Ричард Брансън

Децата няма да си спомнят гурме вечерята всяка събота или идеално излъскания шкаф в хола.

Но ще запомнят уроците, които им даваме. Ще запомнят подкрепата в трудни моменти, вярата в способностите им и мотивацията, с която ги зареждаме. Ще запомнят смеха, уюта на прегръдките ни, времето, което им отделяме и вниманието, с което слушаме това, което искат да ни кажат.

Майка ми винаги е била мой приятел. С нея мога да споделям, да плача, да се забавлявам. Защото тя винаги избираше да остави всичко друго, за да поговори с мен. Държеше да знам, че имам нейната подкрепа и винаги има на кого да разчитам.

Благодаря ти, мамо!

PURA VIDA!

 

Препоръчваме ви още: 

Господи, колко си хубава, майко!

Не се извинявай, не се страхувай, не крий сълзите си

Майките също сънуват

 

Стефан Бакалов работи повече от 28 години в митниците, 22 от тях – срещу наркотрафика. Началник е на отдел "Борба с наркотрафика“ в митница Аерогара София. Завършил е „Международни отношения и дипломация“. Обучавал се е в службите на Италия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Великобритания, в Световната митническа организация и академията на ДЕА в Куантико, САЩ. Носител е на наградата „Джовани Фалконе". През последните 16 години, Стефан Бакалов, заедно с неговия екип, реализира срещи с ученици в българските училища, чрез инициативата на Агенция „Митници“, насочена срещу употребата и трафика на наркотични вещества. На тези срещи учениците се запознават с вредата от различните видове наркотици, участват в полеви наркотестове за хероин и кокаин, наблюдават демонстрация на задържане на наркотрафиканти и откриване на наркотици от специално обучени кучета. Задават и много въпроси.

Синтетичните наркотици ли са най-страшната епидемия в момента? Какви са разновидностите, действието им върху организма и какви са мерките срещу тях?

Синтетичните наркотици са бичът на настоящето и бъдещето и това се дължи на много фактори. Първо, този вид наркотични вещества са много разнообразни като действие, задоволяват нуждите на всякакви потребители, тъй като наподобяват и имитират всички познати наркотици. Второ, тъй като са синтетични и не се произвеждат от натурални продукти (мак, кока храст, канабис), те са и много по-евтини. Трето, синтетичните наркотици се продават предимно чрез интернет сайтове, което игнорира уличните дилъри, което от своя страна ги прави по-леснодостъпни. Четвърто, тези покупки в сайтовете за наркотици, се извършват през криптирани браузъри, които правят проследяването до крайния получател от правоохрантелните органи невъзможно и покупката остава анонимна. И накрая, новите синтетични наркотици са с по-висока концентрация и чистота, което дава възможност от един грам да се направят от 10 до 100 готови за употреба дози. Всичко това аз го наричам – Перфектната буря. Синтетичните наркотици се разделят на две – Нови психоактивни субстанции и Амфетаминоподобни наркотици. Новите психоактивни субстанции от своя страна се делят на няколко групи, като най-употребяваните са синтетичните канабиноиди, синтетичните катинони и синтетичните опиоиди. Като това са близо 2000 вида различни вещества. Мерките, които се взимат, са комплексни и включват конкретни стратегии, които водят до намаляване на предлагането на синтетичните наркотици, както чрез контрол по границите и вътрешността на страната, така и към намаляване на търсенето и то най-вече сред учениците.

Какво можем да направим вкъщи? Кога да започнем разговорите с децата на тази тема? Каква трябва да е превенцията в рамките на семейството?

Няма рецепта, която да ни гарантира 100% успех, но от опита, който имам с деца, мога да кажа, че разговорите с децата на темата наркотици, могат да започнат и на 7-8-годишна възраст. Днешните деца на много ранна възраст чуват думата „наркотици“. Затова е важно ние първи да започнем този разговор, а не да го започнат те, на улицата.

Казвате, че: "Колкото и наркотици да хванем, ако децата имат желание да употребяват наркотици, каузата е загубена. Битката е загубена“. Кой и как може да се противопостави на това желание?

Тук съм категоричен, само единна, категорична и осъзната ангажираност на всички институции и всеки един от нас, могат да доведат до обрат в ситуацията. Инвазията на синтетичните наркотици е довела до срив на обществата в много държави и лично аз смятам, че тази заплаха е основен и фундаментален проблем за националната сигурност. В САЩ, през 2016 г., от свръхдози са загинали 71 000 души, много повече, отколкото загиналите във военни конфликти американци от Втората световна война насам.

Вие инициирате срещи с ученици в различни училища. Какви са наблюденията Ви – кои са най-честите причини децата да не разбират сериозността на заплахата и все повече от тях да се поддават на влияние, а възрастовата граница ужасяващо да намалява?

Много са причините, но едни от най-важните са, че децата се влияят много от това да са модерни, да не изостават от другите, модерните и атрактивните. Лесни са за манипулиране и са любопитни, обичат предизвикателствата, както и да експериментират, което е нормално. Би било чудесно, ако им се насочат интересът и свободното време, към спорт, танци, рисуване, забавления и други приятни за тях неща. Това намалява съществено риска от залитане към наркотиците.

По последни данни, ученици стават дилъри за хонорари от по 20, 30 лв. Родителите често ограничават бюджета, именно с цел да не дават пари за „глупости“, но могат ли всъщност така да предизвикат точно обратното?

Да, в момента дилърите на дрога са ученици, които разпространяват сред съучениците си. Що се отнася до бюджета, с който разполагат децата, смятам, че е добре родителите да не дават джобни на децата повече отколкото е необходимо за закуска и вода. Разбира се, децата знаят, че този, който разполага с повече пари изглежда в по-добра социална позиция, а това кара някои от тях, още от ранна възраст, да търсят други възможности. Продажбата на дрога им дава такава възможност и това е сериозен проблем.

Има ли конкретни училища и райони, в които предлагането на наркотици е по-засилено?

Не бих казал, че има огромна разлика между училищата, но да, има някои училища, в които проблемът е по-сериозен от други. Но истината е, че няма училище, което да е застраховано.

Учителите имат ли експертността да разпознаят употребяващи или разпространяващи наркотични вещества ученици? Имат ли работещи инструменти за действие в подобна ситуация?

Доколкото ми е известно, учителите сами се опитват да предпазят децата, но това не е по силите им. Както казах и преди, това трябва да е ангажимент на всички институции и на цялото ни общество.

Кои са първите индикации, че детето ни има влечение или вече е пробвало? Как да постъпим, ако имаме подозрения за собственото си дете или негов приятел?

Различни са, но най-общо казано трябва да следим за сериозни промени в поведението на децата, не толкова на настроенията им, колкото на навиците им и на средата им. Трябва да си имаме доверие, да ни усещат близки и така по-лесно ще разпознаем проблема.

Какво казвате винаги на децата при срещите си с тях?

Казвам им, че не трябва да позволяват на дилърите и на наркотиците да ги направят техни роби и да им унищожат бъдещето. Казвам им още, че животът им ще е по-добър и успешен, когато се борят за него, когато са на страната на доброто!

А на собствените си деца?

О, те са изложени на моето “облъчване“ денонощно! Много неща им казвам, както всеки родител, но най-често им казвам винаги да бъдат на страната на доброто и да не се доверяват на чужди хора!

Интервюто взе Ина Зарева

 

Един добър начин да обсъдите подобни теми с децата си е като гледате заедно филм по такава тема. Ето препоръките ни за подходящи заглавия.

Прочетохте ли Мълчанието е златото на злото

Препоръчваме ви още: 

Пропуснатите моменти

Опасните игри

Защо холандските тийнейджъри не пушат трева

Децата са изобретателни и прекрасни в своята способност да се адаптират и да търсят лек за състоянията си, а възрастните са много изобретателни в своите реакции и опити да я „изкоренят“. Това прави преодоляването на вредните навици много трудно. За съжаление, няма универсална рецепта, която би ни помогнала да го направим безболезнено. Все пак имаме опции, от които можем да се възползваме. 

Смученето на палеца (края на дрехата или одеялото), гризането и беленето (чупенето) на ноктите или кожичките, на пръв поглед са сходни симптоми, но причините за появата им са различни. Това не са просто вредни навици, това е невротично действие, често несъзнателно, неконтролирано (особено при най-малките деца, при които волевите центрове още не са сформирани).

Детето не прави това с цел да подразни или ядоса родителя си.

За всяко подобно действие има причина. Понякога родителите се тревожат дори не толкова от самото действие, колкото от факта, че се прави неконтролирано, неосъзнато.

Всеки навик е резултат от вече установени механизми – това е навик на нашите невронни връзки. За да се промени, е нужно време. Необходимо е да предложим и изградим алтернативно действие или реакция. Нищо не можем да вземем, без да предоставим друго в замяна. Това е базово правило на възпитанието. Ако трябва да лишим детето от присъствието си – му оставяме баба или бавачка в замяна. Ако го лишим от компютъра му – предлагаме солидна алтернатива – своето емоционално присъствие, съвместни занимания. Ако няма замяна, в образувалата се празнина ще се появи нов, възможно е дори по-сериозен, и вече телесно-соматичен симптом.

Колкото по-голямо е собственото ни напрежение, колкото повече се стремим да изкореним вредния навик и акцентираме върху него, толкова повече детето се чувства "не като другите", потиснато, "повредено". Нараства и вероятността за укрепване на симптома или трансформирането му в нещо друго.

Много показателен е случай, цитиран от психотерапевт. Момче, което мастурбира, е заплашено от родителите си, че ще му „отрежат“ ръката и пениса. След тази заплаха, то започва да смуче палеца си. Последва закана, че ще му „отрежат“ палеца. Вследствие на това то започва да се напикава.

Смученето на палеца

Повечето родители са чували за оралната фаза на развитие на детето. Това е времето, когато новороденото получава удоволствие при сукане и развива сетивата си, получава опит в близостта, формират се усещането му за безопасност и доверието. Всичко това се случва благодарение на кърменето – колкото и когато му е нужно. Всяко дете има индивидуални потребности и възможности. Този орален период е времето, когато у детето се залага усещането „аз съществувам и моите потребности могат да бъдат удовлетворени от света“. Това е време на формиране на привързаността, възможността да бъдеш в близки отношения, да приемаш и откликваш на близостта. Това е периодът на формиране на базово доверие или недоверие към света.

Всеки човек има свои потребности, свои уроци и свой опит. Ако потребностите на детето, по различни причини, не са била удовлетворена, ако в този период се е случило нещо травмиращо, то може да засити своята потребност със заместител – палец, биберон, играчка…

Най-малките

Децата, които са на смесено хранене, при прорязването на зъбите смучат палеца си, за да компенсират това, което не им достига, или за да обезболят процеса. Това е норма, можем нищо да не правим, но трябва да имаме едно наум, че може да прерасне във вреден навик. В тази възраст дефицитът на контакт с майката при кърмене се компенсира с емоционална близост, телесен контакт.

След тригодишна възраст

С този вреден навик по-големите деца си връщат усещането за присъствието на някой значим в живота им човек (той запълва празнината, в която би трябвало да са мама и татко); усещането за безопасност; снижават емоционалното си напрежение. Така те  регресират, връщат се в миналото, когато настоящето е твърде напрегнато. Създават си усещането за безопасни граници. Компенсират недостига на нежност. Успокояват се преди сън. Запълват пространството от скука. За децата, които са единствени в семейството, това може да е начин да си „починат“ от твърде многото контакти (в училище, в градината, вкъщи).

Каква потребност задоволява този вреден навик:

- липсата на усещане за безопасност;

- отсъствието на мама;

- излишното напрежение;

- връщат си близостта и нежността.

- усещането си за значимост, когато в семейството се появи друго дете.

При по-големите това е начин да снижиш собствената си критичност, да установиш контрол, да се измъкнеш от натиска на околните, да реагираш на перфекционизма – своя и на родителите си.

Какво да предприемем

Да открием причината за тази невротична реакция.

Да занижим изискванията и склонността си да даваме оценки на детето.

Да осигурим по-голям телесен контакт – масажи, игри, които изискват такъв контакт, прегръдки и всичко, което напомня за прегръдка.

Да насърчим детето да оцветява мандала, да рисува къщички, да строи – всякакви занимания, които биха му създали усещане за граници.

Да играем на криеница под одеялото.

Да научим детето да пие от сламка.

Да приготвяме заедно храната.

Понякога работи и парадоксалния метод – да направим смукането на палеца задължително. Например в определен ден, час, за определено време, да си смуче палеца „задължително“. При някои деца парадоксалната психотерапия прави чудеса.

Да предложим игри с вода и във вода.

Да рисуваме с пръсти.

Гризането на ноктите

Това е форма на агресия и автоагресия – детето гризе ноктите си, вместо да ухапе някого или да се нарани. Децата с такъв симптом често са хиперотговорни и чувствителни, страхуват се да не наранят околните, да не кажат нещо неправилно, да не обидят, срамежливи са и са твърде самокритични. Често поемат отговорността за чувствата на родителите си. Боят се да не ги разстроят, да не сгрешат, да не оправдаят очакванията. Понякога говорят тихо и неразбираемо. Имат нужда да кажат НЕ. Потискат естествените си агресивни импулси. Често не знаят какво искат или не искат да кажат. Не си позволяват да грешат. Трудно се отпускат. Възможно е дори да ходят прегърбени, като че ли имат някакъв товар на гърба си. Често изпитват страх и чувство за вина. В гризането на ноктите се проявяват потиснатите, неказани думи, нуждата от контрол и склонността към самонараняване.

Какво да предприемем

Да намалим напрежението.

Да свалим от детето отговорността за собствените ни емоции и нереализирани амбиции.

Да го учим и да му позволяваме да казва НЕ.

Да го стимулираме да прави избори и да ги поощряваме.

Да разказваме за своите грешки с усмивка.

Самите ние да се отпускаме по-често, да се веселим и радваме.

Да играем псевдо-агресивни игри (в които има разрушение). Да дърпаме кърпа със зъби (като кученца); да „ръмжим и лаем“ един към друг; да играем на „борене“; да целим мишени с тръбичка.

Да насърчим детето да пее, да се занимава с някакъв вид творчество.

Да моделира с глина, пластилин, с кинетичен пясък, с тесто, да прелива течности.

Да правим масаж на тялото и ръцете.

Да играем ролеви игри, да посещава театрална студия.

Да му позволяваме да казва „това е мое“ и да засищаме нуждата му от емоционална и телесна близост с нас.

Да му даваме по-често храни, които се гризат - сухари, ябълка, морков и др.

Беленето (чупенето) на ноктите

Този навик често е реакция на телесно наказание; вина за причинена физическа болка; усещане за ощетеност; невъзможност да защитиш физически границите си, територията си; страх от телесно наказание; потребност от нежност и физическа близост; самонаказване за извършване на „забранени“ физически действия.

Особености на характера:

- перфекционизъм;

- мания за контрол;

- тревожност;

- напрежение, натиск;

- потребност от емоционална и телесна близост;

- необходимост от приемане.

Какво да предприемем

Да учим детето да казва НЕ.

Да го учим да отстоява границите си на телесно ниво, да защитава територията си.

Да си даде право на думата „мое“.

Да му позволяваме да се хвали.

Да къса хартия, да играе с пясък, да рисува с тебешир, да играе с джаги, да плете шнурчета и др..


Вредните навици са особено постоянни в проявите си и преодоляването им изисква хладнокръвие, упоритост и съпричастност от страна на родителите. Разбира се, по-лесно е да креснем, да ударим през ръцете или да намажем пръстите с люто. Но си струва да опитаме по-другия начин.

Източник: Creu

Предлагаме ви и тази интересна статия за детските страхове.

Препоръчваме ви още: 

12 признака на токсичните родители

Мамо, не прави така

Детето-трофей

 

 

В свят, който се променя с все по-бързи темпове, една човешка институция - традиционното училище - остава почти същата, както при създаването си преди повече от 100 години. Създава се впечатление за промяна с промяна на повърхностни негови елементи. В досегашната си работа, Общност за Демократично образование са установили, че голяма част от хората дори не осъзнават, че образованието може да се случва по друг начин; в общественото пространство. Темата често се изчерпва със скандални негативни новини и постижения на олимпиади. Същевременно именно чрез подходящо образование се създават предпоставки за решаване на всички останали проблеми. Не трябва да забравяме, че решенията и действията се предприемат от грамотни, активни и мислещи хора.

23333935 336018420140379 1368841239276265757 o

Кинофестивалът за документални филми на тема образование (НЕ)ВЪЗМОЖНОТО ОБРАЗОВАНИЕ, който ще се проведе през февруари, предвижда провеждане на прожекции на филми за образованието, дискусии с участниците след всяка прожекция и работилници за учители за предаване на практически умения в областта на алтернативното и иновативно образование. Кинофестивалът има за цел да адресира дефицита в медийното и обществено пространство на достатъчна като обем и достъпност информация за разнообразните форми, по които образованието може да се случва. Той има амбицията да предизвика дискусии за образованието, насочени към корените на наблюдаваните проблеми, както и да обедини основните субекти в учебния процес: учители, ученици и родители. Търсената промяна е да се повиши разбирането на обществото за това, че има повече от един начин за образоване, че тези разнообразни възможности се практикуват от много години и имат доказани положителни резултати или най-малкото да бъдат предизвикани участниците да мислят за образование и да припознаят темата като изключително важна за бъдещето на всички ни.


Препоръчваме ви още:

Какво искат родителите?

10 причини да не обичаме училището

Часът на Музейко

Автор: Бени Хюбнер

Кучка съм, и овца, и свиня, и пеперуда съм – от онези редките, с огнените криле, които като замахнат и преобръщат живота ти, но преди това съм преобърнала своя… няколко пъти… по няколко начина… всичките неуспешни, абсурдни, катастрофални, но мои си. Женски.

Значи…

съм

нормална!

Ей така се чувствам – нормална, изключителна, съвършена, завършена, жена. Защото „Жената е странно животно“ и защото вчера гледах изумителната Яна, която е безапелационно, шизофренично убедителна. Само едно не можах да разбера – как съм допуснала жестоката грешка толкоз сезона да го пропусна това представление? Може би съдбата е имала план, специален план за женската ми същност и неслучайно стартира културната ми програма’2018 именно с този моноспектакъл. Няма нищо случайно в тоя живот, в тая съдба, в тая Вселена, в:

„Жената е странно животно“

текст и режисура: Здрава Каменова

в главната роля: Яна Огнянова

в поддържащите роли(към 35): Яна Огнянова

в спонтанните роли: Яна Огнянова

в ролята на умиращия от смях, възкръсващия от заблудите, намиращия себе си: публиката, всеки един от нея по своя си начин.

Това не е просто един изкусно написан драматургичен текст, превъплътен перфектно от изящно добра актриса. И това е, да, но далеч не само. Това е едно откровение, което, докато умираш от смях, тропайки с крака, хълцайки неудържимо, влиза дълбоко в теб, разчовърква всичките ти срамни тайни, позорни провали, неспазени обещания, загрозяващи комплекси, излишни килограми, кътани надежди, нереализирани планове, излишни килограми, неслучени очаквания, невзети решения, излишни килограми, счупени огледала… Човърка ги, събужда ги, изважда ги наяве, за да разбереш, че нито са толкова срамни, нито толкова страшни, нито толкова безнадеждни. Да, смешни са. И слава Богу, защото да погледнеш на себе си и на проблемите си с чувство на хумор, е най-здравословното нещо, което можеш да направиш, по-здравословно от салата от киноа и паниран джинджифил, взети заедно. Значи си напълно нормална жена. С цялата си лудост, с всичкото си там… абе с трите банички на екс и тумбата ненормални приятелки барабар.

И какво правиш, когато го осъзнаеш?! Ами много ясно – звъниш на онези ненормалните, шантавите, приятелките за добро и лошо, и им казваш :

скъпи, кучки, овце, кокошки,

стига сте се крили в бърлогите, вили срещу луната по зърнена диета, стригали жална козина, прелитали от трън на глог… и прочее нормалности. Елате да гледаме „Жената е странно животно“ с щурата Яна Огнянова и после ш’съ напием кат свине, пардон – кат японски прасета!

iana

Кога и къде?

5 февруари 2018 г. от 18:30 в Studio 5 на НДК - перфектното място за среща с „кучките“, чаша вино и всичко, както си му е редът. Забравих да спомена, че в спектакъла звучи и една китара, и един глас – Яна е толкова добра в пеенето, колкото и в играенето.

14 февруари, камерна сцена „Сълза и смях“ – там вино няма, но пак има китара, смях и всичко, както си му е редът.

Снимки: artcvartal


Препоръчваме ви още:

Да ходим или да не ходим с тийнейджър на “Хамлет”?

Възвишението на българското кино

Силвия - майката на Сива

 

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Чат с малолетна

Чат с малолетна

02 Ян, 2018 Възпитание

Алфа мъжкар

Алфа мъжкар

04 Ян, 2018 Забавно

Късметът на Явашеви

Късметът на Явашеви

26 Дек, 2017 Забавно

Първо да възпитаме бащите

Първо да възпитаме бащите

08 Ян, 2018 Възпитание

За бабите с любов!

За бабите с любов!

16 Ян, 2018 Забавно

Никой не обича гейове

Никой не обича гейове

16 Ян, 2018 Истории

Братята

Братята

20 Ян, 2018 Блог

Тъмната стая

Тъмната стая

20 Ян, 2018 Възпитание

Жената, която не съм

Жената, която не съм

19 Ян, 2018 Отношения

Facebook