Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Много ми се иска идеите ми винаги да са ужасно оригинални и нечувани, но подозирам, че не съм чак такъв корифей във възпитанието и всичко това други родители вече са го открили и въвели преди мен. Въпреки това със сигурност има и такива, за които ще е полезна идея. Лично аз бих се радвала, ако някой ми я беше казал по-рано, вместо да се налага да стигам до нея по трудния начин.

Ето за какво става въпрос. Предполагам, всички сме наясно, че децата ни послъгват. Не става дума за някакви грозни, опашати лъжи, а за дребни преувеличения, спестяване на информация, малко преиначаване на фактите, което би ни убедило да постъпим така, както те предпочитат. Ако ги уличите незабавно в лъжа, те ще се обидят ужасно и може би ще са прави, защото наистина виждат ситуацията от друга гледна точка и са убедени в това, което казват. Ето ви един пример.
- Мамо, колко джобни ще ми дадеш за лагера?
- 20 лв.
- Ами, добре. Макар че на всички други деца ще им дадат по 50…

На мама й става съвестно и макар че нищо не казва, в деня на лагера, когато изпраща детето, в портмоненцето се мъдрят 10 банкноти по 5 лв. В крайна сметка, ужасно е, когато детето се чувства ощетено спрямо връстниците си и никой от нас не би го искал за любимото си същество, нали?

Интересно е обаче, че детето всъщност дори не лъже. Наистина всички останали деца също носят по 50 лв, но не защото родителите им от самото начало са решили това, а защото са провели подобен разговор по някое време преди лагера. И не, децата не го правят, защото са малки лъжци и коварни манипулатори, а защото преди това в училище са имали следният диалог.

- Ти колко пари ще носиш на лагера?
- Не знам, колкото ми дадат, а ти?
- И аз не знам. Но Жоро каза, че сигурно ще му дадат 50 лв.

Всъщност на лагера децата имат храна и вода, и дали джобните им са 20, 50 или 100 лв няма толкова съществено значение, просто ще изхарчат повече или по-малко пари за глупости. Което наистина не е фатално, стига семейството да не разчита на тези средства. Но подобна ситуация се разиграва не само с джобните, а и по много други спорни теми.

- Мамо, ще ме пуснеш ли на наргиле-бар?
- Много си малка да ходиш на наргиле-бар.
- Хайде стига де, всичките ми приятелки ги пускат, даже Мила! А майка й е адски строга. Сега заради теб ще ме изхвърлят отвсякъде и ще се забавляват без мен.

Мама си спомня как нейните родители никъде не са я пускали и колко изолирана се е чувствала заради това. И ако е от по-либералните родители като мен, най-вероятно тийнейджърката ще отиде на наргиле-бар въпреки опасенията на родителите си. Мила със строгата майка също е провела този разговор у дома и пред заплахата детето й да се превърне в аутсайдер, строгата майка е предпочела да я пусне, може би с уговорката да отиде да си я прибере в определен час.

В подобна ситуация изпаднах наскоро с моите момчета. И тийнейджърът, и 10-годишният си имат любими игри - големият на компютъра, малкият на плейстейшъна. След като го приеха в желаното училище след сериозна едногодишна подготовка, големият действително имаше нужда да си почине, да прави каквото иска, и ние с баща му позволихме общо-взето сам да си прави режима. Макар че е много отговорно дете, в един момент го уловихме, че буквално лъже себе си, като се убеждава, че е играл само час, а всъщност са поне три. Решихме, че не е достатъчно голям сам да решава колко часа ще играе на компютър и наложихме ограничение, при което 14-годишният ни пубер ужасно се ядоса и ни обвини в нарушение на правата и личното му пространство и всички грехове на света. 10-годишният Коко не играе толкова много, но веднъж ми се обади обезпокоена приятелка, че синът й се разсърдил, че го ограничава, защото според него Коко играе “колкото си иска”. Междувременно в неделя излязохме с близко семейство, чийто син е съученик на тийнейджъра и се борят със същия проблем - твърде много време на компютъра и плейстейшъна и рязък отпор при опит за налагане на някакви разумни ограничения.

Ще ви кажа какво направихме поотделно за големия и за малкия. Свързахме се с родителите на децата, с които играят. Повечето “зарибяващи” игри са отборни, а докато децата са малки, отборите обикновено са съученици, съседи или от близки семейства, по простата причина, че на 10-12, а дори и на 14 години децата все още не са си създали приятелска среда извън класа, спортния клуб, съседските групички. Тоест, момчетата ни играят най-вече с деца, с чиито родители бе лесно да осъществим контакт. Оказа се, че всички сме притеснени от прекаляването с часовете на компютъра/плейстейшъна. При някои хлапета спада интересът към училище, други стават твърде изнервени или изоставят всичко извън игрите. Изобщо, като с всяко прекаляване, се създава пристрастяване, което е вредно. А всички деца, при опит за ограничение, изтъкваха като аргумент как приятелите им играят и родителите им не “правят проблем от това”.

Познайте какво направихме ние, родителите. Може да ви се стори малко прекалено, но така децата приеха много по-спокойно разумните ограничения. Обсъдихме заедно колко време е приемливо и в колко часа играта ще бъде прекратена и казахме на децата всеки поотделно, в дома си, какво сме решили. Без да се караме, без обвинения и въпроси защо са ни послъгали, просто им съобщихме, че занапред условията ще са такива за всички тях.

Честно казано, очаквах повече отпор от Косьо и Коко, но когато разбраха, че това важи и за приятелите им, го приеха много леко. Хубавото е, че пак играят и се забавляват, пак правят любимите си неща, но в определения час всичко приключва и устройствата биват изключени. Постоянните спорове за "още малко" приключиха. 

Мисля си, че този метод - родителското споразумение - може да се прилага за всякакви ситуации, не само за компютрите. Може да обсъдим заедно колко джобни ще носят на лагера, дали е редно да ги пуснем на наргиле-бар, дали наистина партито у Криси е с приспиване и ще има ли родители у дома. Поне докато децата са малки. От една възраст натам можем да ги оставяме сами да взимат за себе си подобни решения, но на 14 години не ми се струва редно да ходят на наргиле бар и мисля, че повечето родители са на същото мнение.

Не знам доколко децата са доволни, че ние, родителите, постоянно поддържаме връзка и толкова бързо разбираме всичко. Кой знае как се ядосват клетите ни хлапета, които всъщност са много добри деца и не искат нищо по-различно от това, което всички ние желаем - свобода. Но за да има пълна свобода, човек трябва първо да се научи да носи отговорността за нея, за което трябва малко повече време. Дотогава те ще правят това, което правят децата - ще пробват границите и ще бързат да пораснат. А ние ще правим това, което правят родителите - ще се грижим за здравето и щастието им, докато са способни да поемат тази отговорност. И няма да сме сами в тази грижа, а заедно с много други родители като нас. Едно от хубавите неща на социалните мрежи е, че отново превърнаха големия свят в селце, в което всеки всекиго познава.

Още няколко статии, които може би ще ви се сторят полезни:

Планът Х - една добра идея как детето да поиска помощ от нас, без да се "изложи" пред приятелите си.

В тази статия може да видите теста за пристрастеност към електронния екран.

За проблемите в пубертета споделям малко личен опит в Пубертета - неизбежното зло.

Разкажи на „Мама Нинджа“ как ти предложи твоят любим

и спечели 14% отстъпка от сватбена агенция „Кадифе“!

Честито на всички влюбени, които са си казали „да“ на 14 февруари! През следващите 14 дни можете да спечелите 14% отстъпка от услугите на  сватбена агенция „Кадифе“, публикация в mamaninja.bg и други награди, като участвате в конкурса за най-добър разказ „Каза ли „да“ на 14 февруари?“

За да участвате, изпратете ни кратък текст (до 3000 знака) на следния адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Можете да приложите и снимки, които искате да публикуваме, но това не е задължително.

За да изберат трите най-въздействащи творби, в морето от любов и романтика ще се потопят членовете на журито: Мария Пеева – Мама Нинджа, сватбеният агент Генка Беломачева и блогърът-журналист Мая Цанева.

Избраните от тях разкази ще бъдат публикувани на сайта на „Мама Нинджа“, а авторите им ще получат 14% отстъпка от услугите на  сватбена агенция „Кадифе“, валидна до края на 2018 г.

Победителят ще получи и безплатни услуги за подготовка на булката в сватбения ден, а класиралите се на второ и трето място ще спечелят предметни награди.

Условията на конкурса можете да прочетете тук.

Автор: Калоян Явашев

Днес е време за протест. Може да съм егоистичен темерут, но тази кауза решавам да не я подмина. Ще заведа децата и ще се опитам да ги възпитам да носят обществена отговорност. Да видят, че не може да се решават проблемите с бой, че агресията не е решение, че... ако трябва да съм искрен, просто ще ги изкарам на разходка за да изхабят енергия, та следобед да спят. Интернет бе взривен от мнения и дискусии, а хиляди хора заявиха желание да протестират и да променят системата. Любопитно ми беше какво щеше да се случи в 11:30ч. пред общината! 

На моите деца не им трябва да им казвам, че ще ходим на протест, за да се настроят предварително. Те всяка сутрин си изглеждат като анархисти, така че нямаше нужда да ги нахъсвам допълнително. Солидно подготвени за евентуални сблъсъци с полицията, жандармерията и армията, ние тръгваме към центъра. Арсеналът на сина ми включва всякакъв вид колички, камиончета и влакчета. Всичките 15-20 си имат връвчица и той ги дърпа едновременно, с глава обърната назад, за да ги гледа. Това го прави опасен за други хора, стълбове, задрямали котки, витрини и кошчета за боклук. Сестра му е помъкнала същата бройка бебета, натъпкана в една бебешка количка. Постоянно някое бебе пада и тя на всеки две крачки спира и го прибира. Малкият ни керван се движи бавно, неравномерно и често в противоположни посоки. 

Предвид естеството на разходката днес, аз твърдо се опълчвам на броя бебета и камиони. Започваме ожесточен спор до колата, като те прилагат обичайните "аргументи"- реване, тръшкане и въргаляне, а аз контрирам с апатично бъркане в носа и търсене на летящи чинии в небето. Най-накрая се споразумяваме за един камион и едно бебе на човек. Тръгваме, дрънчейки надолу към общината и аз се настройвам на режим диспечер въздухоплаване. Предвиждам, насочвам и най-вече гледам да не изгубя двата обекта от зрителен контакт. Преди ги бях научил като свирнех по определен начин да идват при мен. Нещо като наш сигнал. Вече не го използвам, защото освен децата идват и много кучета. Аз обичам животните и не ме притеснява, но веднъж нахраних една булонка вместо дъщеря ни и жена ми се ядоса. Ми с тия рунтави зимни шапки се обърках, пък и издаваше същите звуци като нея. 

Наближавайки уговореното място, нетърпеливо очаквах да чуя някаква реч, аплодисменти или освирквания. Пред общината видях около 50 човека, които просто си седяха, а журналистите с камерата чакаха за прякото си включване. Естествено беше пълно с малки деца и аз зачаках някакво развитие, придобивайки обичайната си физиономия на стреснат бухал. Не ходя на протести, но незнайно защо очаквах някой нещо да каже или да прочете. Нищо подобно не се случи и просто си стояхме. Чуждите деца искаха да пипнат играчките на моите, моите им ръмжаха злобно и това заприличваше на рутинна разходка. 

Тръгвайки си нагоре по улицата, аз си закрещях заплашвайки двете диванета, а те се стараеха с всички сили да се загубят. Повишената концентрация на майки ми донесе няколко злобни и настоятелни погледа в началото, но веднъж преценили ситуацията правилно, очаквано взеха да ме съжаляват. Не протестирахме много усърдно, но поне вдигнахме подобаваща гюрултия. С цената на съществен разход на нервните ми клетки стигнахме до колата. С резерва от нервните ми клетки ги натоварих и с кървясал поглед подкарах към дома. На един светофар Росито изкрещя панически, поглеждайки към задната седалка:
- Да не сте посмели да заспивате! 

След тази реплика, се сетих, че единственото нещо, което ще ги държи будни, е любимата им песен и си прочистих гърлото. Погледнах Росито и двамата, като Братя Аргирови запяхме:
- Влакът бърза трака трак, 
бързат колелата пак... 

Така протестира нашето семейство. Независимо от каузата, ние винаги сме готови да се включим, но стане ли 13:30 отпътуваме с тракащия влак.

За снимката благодарим на един друг татко бургазлия - Тодор Атанасов.

Още от татко Калоян: Стокхолмски синдром

Автор: Мария Пеева

Наблюдавам татко, седнал срещу мен, как примлясква доволно, и бавно, с наслада облизва пръстите си. Сепвам се, все пак сме в ресторант. Хвърлям поглед към съседната маса и засичам възмутения взор на девойче с грижливо изправена коса, изписани вежди и ярко червило. Смутено подавам на татко салфетка.

- Остави го да си яде спокойно. - сръчква ме Иван. - Виж как се радва на тортата. Като малко дете е.

Оставям го. Няма как да сложа на родителите си табела, че имат заболяване и при все че са облечени чистичко и хубаво, през повечето време поведението им е като на шестгодишни, като това включва и обноските на масата. При татко най-вече. Мама и досега използва нож и вилица правилно и държи кутрето встрани, докато фината й ръчица повдига порцелановата чашка към устните. Татко, за разлика от нея, вече трудно си връзва и обувките. При него фината моторика е по-засегната. Но ето, той например, почти никога не забравя коя съм и помни имената на децата.

- Бебето се казва Борис, нали? - пита ме той. Дори това помни.

Показвам им снимките на първото им правнуче на телефона. Бобчо в родилното, Бобчо в огромните ръце на баща си, Бобчо с блажена муцунка, гушнат у майка си. Радват му се от сърце. Те са щастливи баба и дядо, ми казват. Всъщност са прабаба и прадядо, само че това не го помнят и аз си спестявам излишните приказки. Мама на моменти е твърдо убедена, че Теди е сираче, което тя е отгледала. Или все още е малко момченце. Бързо забравя, че той вече има бебе.

- Очичките му са сини, също като твоите - радва се майка ми. Днес е в по-добра форма от обичайната. Само веднъж се поизнервя и се скарва на сервитьорката, че й донесла салата от листа, сякаш не знае, че тя изобщо не обича салата. Момичето се притеснява и започва нещо да обяснява. Спирам я. Салатата е отнесена и мама тутакси забравя за нея. Сега е дама и нейният джентълмен я е завел на ресторант.
- Много ми е добър той - гали го по косата. - Цял живот една лоша дума не ми е казал. Голям късмет извадих с този мъж.

Татко мига смутено и не знае какво да отвърне. Имат 55 години брак с мама, а тя никога не е била човек, който умее да изразява чувствата си. Той просто не е свикнал да го хвалят и да му се радват така. Обикновено мама го захапва и дъвче дълго и напоително за някое дребно прегрешение преди трийсет-четирийсет години. О, не че не го обича, дори напротив. Но това си е нейният начин. И с мен така беше, все назидателна, все критична, все готова да ти припомни с какво точно си я ядосал на този ден преди три или тринайсет години. По едно време подозирах, че си записва някъде, да не повярва човек как успяваше да запомни всичките ни простъпки. Болестта изтри и това, наред с повечето спомени. Нещо изплува от време на време, но погледът обикновено е мътен и несигурен - точно както гледаме човек, когото бегло познаваме и се опитваме да си спомним откъде, без да се изложим.

- Искате ли да ви заведа в един почивен дом, мамо? - най-после задавам трудния въпрос. Живея на 150 км, не е чак толкова далеч, но не е и като да мога да скоча в колата и да реагирам на момента. През деня една добра жена се грижи за тях - компания, бавачка и настойник - три в едно. Но когато си тръгне, мракът се спуска и те остават сами. И аз започвам да звъня, понякога часове наред, докато ми вдигнат и се успокоя, че са вкъщи, не са излезли навън сами, не са се изгубили някъде из тъмните улици, без да помнят адреса или дори името си. Защото когато са тревожни, дори това забравят. Вече няколко пъти се случва да звъня по телефона и никой да не ми вдига. Можете да си представите какви мисли ми минават през главата.

След дълги разговори с приятели в подобно положение, съм се решила. Нещо повече, разучила съм за хубав “почивен дом”. Не мога да го нарека "старчески", защото за тях старчески дом означава страшно място, където се отърваваш от ненужните си роднини. Така е било по тяхното време и друго не могат да си представят. А това си е точно почивен дом. Резиденция за възрастни хора. В планината, защото майка ми обича чист въздух. Близо до София, за да можем да ги виждаме по-често. С хубава просторна стая за семейство и отделна тоалетна и баня, да им е спокойно. Със занимания за хора с деменция, лекар два пъти седмично и медицинско лице денонощно. С огромен двор, където старите хора се припичат на слънчице (мама обича), отглеждат зеленчуци (татко обожава). С гимнастика и занимания по ръкоделие. Сред хора в тяхното състояние, с които могат да общуват, по техния си начин - всеки в паралелния си свят. По всички показания изглежда по-добре от затворения им живот в малкия апартамент. Но няма да ги притискам. Решението ще бъде тяхно. Доколкото все още могат да решават. И най-после се престрашавам да ги питам.

Майка мълчи. Винаги тя взима решенията за двамата, затова първо се обръщам към нея. Погледът й отново е мътен. Дали го обмисля или просто не е разбрала? Не знам. Тъй като не получавам отговор, поглеждам татко.

- Ти какво ще кажеш, тате?
- Ааааа, аз нямам проблеми. - усмихва се татко. Говорът му е все по-бавен, но все още е съвсем ясен. Само понякога запъва на някоя думичка и едва издържам на порива да я довърша вместо него. - Каквото каже Еленка.
- Маме, ти как мислиш? Искате ли да ви заведем в един почивен дом? За известно време, да видите дали ще ви хареса? Близо е до София, ще водим децата по-често, и аз ще мога да идвам по-често да ви видя. И по-спокойно ще ми е. Там има сестри, хора да се грижат за вас постоянно.

Вместо да ми отговори, мама се взира през прозореца на ресторанта към красивата червена сграда с бели прозорци и грижливо поддържан двор.

- Виждаш ли това училище? Търговската гимназия. Някога учих там. Къщата ни беше на тази улица, на петдесет метра от нея, после я бутнаха… Нито веднъж не закъснях за училище.

Поглеждам мама с изумление. Една от постоянните й натрапчиви мисли е, че старата, отдавна отчуждена и съборена къща на “Руски” все още си е на мястото, а баба е жива и я чака да се прибере. Но точно в този миг по неведом начин връзките са се наместили и мама отпреди болестта отново е тук. Дори погледът й сякаш се е избистрил и виждам тези добре познати, пронизващи пъстри очи със зелени точици.

- А натам е Альоша, паметникът. - посочва тя. - Някога ходехме на Бунарджика с баща ти на разходка. Напролет, като дойдеш пак, да ни заведеш. И децата ще заведеш, да видят колко е хубаво там горе. Когато можеш. Ти много деца имаш, тях гледай, за нас когато успееш.

Не знам какво да кажа и хващам ръката й върху масата.

- Тях гледай, а за нас - каквото решиш. - повтаря мама и добавя с някак притихнал глас - Ние бяхме и вече не сме.

Онази добре позната буца ми запира на гърлото и се опитвам да я преглътна, но в този момент, за щастие, татко бута вилицата си на земята и се опитва несръчно да я вземе, от масата падат прибори и салфетки, в суматохата се разсейвам и дори се засмивам.

Другия път ще заведем правнучето да го видят. А "почивният дом" ще го отложим.
Мама сбърка. Те все още са.

****************

Осъзнавам, че темата за деменцията и възрастните родители е тежка и мрачна, затова и дълго време я избягвах. Но старостта е част от живота и е безсмислено да се правим, че не съществува. Вече не се страхувам от заболяването на мама и татко. Единственото, което си пожелавам е, ако дойде и при мен, да имам хора, които да ме обичат. Те ще знаят какво да правят.

Може да прочетете и Сънувах мама или Мъдростта боли, ако тази тема ви интересува.

Автор: Елица Сиракова

Уважаеми родители на деца без диабет,

Уважаемо общество, това писмо е специално за вас. 

Първо искам да Ви кажа, никой не е застрахован! 

В моето и в още около 4000 семейства (процентът на близки с диабет тип 1 е под 10%), децата са били здрави, кърмени, раждани по един или друг начин, не са преживели стрес, не са преяли със сладкиши, и въпреки това, при нас идва ДИАБЕТ тип 1 – идва за 2-3-5 седмици, незабележим в началото, после започват разни признаци: Жажда! Пият много вода! Пишкат още повече! Големи деца се напикават нощем! И ако сте пропуснали това, един ден детето спи, заспива на масата, на пода, на стола. Изморява се! Ако и това сте пропуснали идва денят, в който детето заспива и не се събужда, докато не му се сложи система и инсулин в интензивното на някоя болница…

Ако и това пропуснете, детето не се събужда никога повече!

Това е. Децата умират. Умират, ако са дълго време с висока кръвна захар и не се вземат мерки. 

След диагнозата следва шокиращата и жестока истина. Вашият живот никога няма да бъде същият. Никога повече няма да сте спокойни, никога повече няма да има минута, в която главата ви да не е заета със сметки, въглехидрати, захар, стойности, и тн. 

Всичко това вие неизбежно научавате, по лесния или по трудния начин. 

Идва моментът на адаптация, на това детето да се върне в средата си. Да тръгне на училище. 

И тук сте вие, уважаемо общество!

Тук вие сте длъжни да сте съпричастни, да се информирате, да сте добронамерени, да преглътнете егото си и да си признаете, че нищо не разбирате, защото никой не е застрахован!

Тук сте вие драги учители, да разберете, детето е същото, но трябва да прави някои неща за да оживее, и тези неща не са прищявка на разглезено хлапе. 

Тук сте вие, мили родители – да говорите с децата си, да им разкажете за диабета, да ги помолите да са внимателни, да не режат маркучите (200 лв на месец) на помпата (която струва хиляди евро), която спасява живот! Да не крадат храната на детето, без която то реално може да умре за минути. Да помагат на децата с диабет тип 1, като играят с тях, като не ги обиждат, като се държат нормално.

При висока кръвна захар, детето изпитва силна жажда, това е физиологична потребност - чрез оводняване, тялото се стреми да смъкне кръвната захар. Това води до често уриниране. Децата трябва да бъдат пускани до тоалетна.

При ниска кръвна захар децата усещат и знаят, че трябва да хапнат нещо, често те знаят какво трябва да направят.

МОЛЯ ВИ, УМОЛЯВАМ ВИ, уважаеми УЧИТЕЛИ, не пречете на децата да ядат, понякога няма време да излизат или да обясняват, понякога кръвната захар пада рязко. Понякога 5 минути са решаващи!

5 минути и пакетче захар делят децата от кома. 

Ако не желаете на съвестта ви да тежи един съсипан детски живот, не пречете – прочетете, питайте, научете. 

Някои деца с диабет носят сензори, едно нещо, което се „забожда“ в тялото им и стои там постоянно, това нещо мери постоянно кръвната захар, и чрез него, ние –родителите виждаме какво се случва, и успяваме да предотвратим по-голямата част от страхотиите. За тази цел, децата имат нужда техните телефони да са постоянно с тях, глюкомерите също. На контролни и изпити не им ги прибирайте! Нека стоят върху чиновете, на видно място. НЕКА родителите да виждаме кръвната им захар, за да можем да реагираме. Нека не се налага да идват линейки!

Това писмо е в резултат на тежък инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за яденето, детето е ниска кръвна захар, и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне на време, преди детето да изпадне в КОМА. 

Това писмо е в резултат на серия инциденти в софийски училища, при което деца режат маркучите на помпа на съученик, учители го гонят от час, да не преписва от глюкомера!!!

Това писмо е в резултат на лошо отношение на учители по физическо към много деца с диабет 1, които принуждават родителите да подписват декларации за отказ от час по физическо. 

Това писмо е в резултат на неразбирането и нежеланието на медицинските лица в училища и детски градини да се образоват, да преглътнат егото си и да помагат, да си вършат работата. 

Това писмо е в резултат на неразбирането от страна на родителите на „здравите деца“, който разказват, че диабет 1 е заразен, че децата са глупави, че са преяли със сладко и тн. 

За тези родители, които лицемерно се съгласяват да са съпричастни, и при първа възможност удобно забравят за наредбите в училища и детски градини, в които е забранено да се носи торта в училище.

И въпреки всички тези примери, има и много положителни! Има родители, които питат и се съобразяват, има учители, които следят и се грижат за децата, има медицински лица, който дават всичко от себе си и се справят отлично!

БЛАГОДАРЯ ВИ ОТ СЪРЦЕ МИЛИ ХОРА, без вас няма да се справим!

Това е. Има още много да се каже и направи, има още много да се свърши. 
За тази цел трябва да не сме сами. Имаме нужда от разбиране и подкрепа. 

В БЪЛГАРИЯ НЯМА ТОЧНА СТАТИСТИКА НА ДЕЦАТА С ДИАБЕТ!
ФАКТ е, че бройката се увеличава бързо. 

БЛАГОДАРЯ! СПОДЕЛЯЙТЕ!

И още нещо! Всеки, кото си позволи да обяснява на детето ми, че не е нормално или ще умре в мъки, ще се разправя лично с мен, ще ме види в цялата ми прелест, и дано да е добре подготвен!

Елица Сиракова – майка.

***********

 

Прочетете повече за захарния диабет тип 1 ето тук - симптоми, протичане, лечение, хранителен режим.

Много е важна статията Как да разпознаем автоимунно заболяване при децата.

 

Галя Горанова ми прати тази разтърсваща статия и след като се извиних, че не владея добре езика и не я разбирам на сто процента, беше така добра да я преведе за всички вас. Публикувам я с благодарност към Галя и с надежда да помогне поне на една жена, която в този момент събира сили за трудно решение. В оригинал може да прочетете текста на сайта uspjesnazena.com.

 
 
На днешния ден всяка година споделям малка част от нашата история с надеждата, че тя ще даде смелост и на някой друг.
 
На 01.02.1994 г. избягах от дома и от нашия брак. Тази снимка е направена през нощта, преди да избягам. Не знам как преживях тази нощ.
 
Мъжът ми ни снима, казвайки, че това е последната нощ в живота ми, а той иска синовете му да имат някакъв спомен за майка си.
 
Големият беше на 4 годинки, малкият - на 2. Честно казано, не се тревожех за себе си... прекалено бях измъчена и уморена от всичко, през което съм преминала. Избягах заради синовете си. Не вярвах, че имаме каквото и да е бъдеще и не вярвах, че изобщо мога да го направя. Но трябваше да опитам заради тях. Трябваше да дам всичко от себе си, за да ги опазя и скрия от злото!
 
Отначало живеехме ден зa ден и държах сметка само за най-необходимото, а именно храна и вода. Освен това Тим е с аутизъм и всеки ден опитвах да намеря лъч надежда за него.
 
Измислих няколко правила, които следвам и до днес.
 
1. Винаги първо плащай сметките.
 
2. Колкото и да е тежко да помолиш за нещо, има добри хора, които биха помогнали. Но те не четат мисли, трябва да помолиш.
 
3. Винаги бъди благодарен и за най-малкия знак на внимание.
 
4. Едно е най-самотното число, но ти си и единственият капитан на своя кораб.
 
5. Всеки ден записвах по едно добро нещо, което ни се е случило. Понякога трудно се сещах какво да запиша, но нито един ден листът не остана празен.
 
6. Без значение какви са доходите, всяко семейство трябва да има куче. Никой друг няма да ви разсмива и радва така несебично и да ви кара поне за миг да забравите всичко.
 
7. Открай време самотните майки показват невероятна сила. Всеки ден си повтарях "Аз съм непобедима, аз съм жена, аз съм майка!"
 
8. Решавай проблемите един по един, колкото и да са много.
 
9. Единственото важно нещо е семейството, само за него си заслужава да се бориш. А когато имаш дете с аутизъм, борбата е още по-тежка.
 
10. Каквото и да се е случило, животът тече нататък. Може да стоиш и да гледаш, или да влезеш в крачка. Опитай - стъпка по СТЪПКА.
 
11. Много време ми трябваше да повярвам в това. Не съм виновна и не го заслужавах... никой не го заслужава! Заслужавам нещо по-добро и от мен зависи да си го осигуря.
 
Ако сте в такава ситуация, в каквато бях аз преди години, направете крачката, кажете на някого през какво преминавате, помолете за помощ!!! Ако не заради себе си, направете го заради децата си. Семейното насилие е неприемливо и не чакайте да престане, защото никога няма да престане.
 
По онова време не смеех и да помисля, че някога ще имам такъв прекрасен живот, две здрави и щастливи деца, две кучета, добри приятели, къща, и че ще съм така истински щастлива. Белезите никога няма да си отидат, но не трябва да мислиш за тях всеки ден. Пожелавам ви същото щастие като моето и, повярвайте ми, всички около вас ви го желаят!
 
 
Само направете първата крачка!
 
 
******************
 
 
Прочетете още: 
 

Автор: Мария Пеева

Каза ми го една силна жена. Някога не е била толкова силна. Била е нежна и слаба принцеса, която са носили на ръце. Докато принцът изведнъж не се оказал звяр. Точно наопаки на приказката, нали? За жалост, в реалния живот повечето приказки завършват така.

В подобно положение се оказа и моя позната. Жената има две деца и е абсолютно зависима финансово от съпруг-насилник. Към страха от него се прибавя и страха от неизвестността, която ще се стовари на главата й, ако все пак събере смелост да го напусне. Няма при кого да отиде, няма професия, която да й позволи да издържа децата си и да плаща квартира. Виждам я как се люлее от ужаса от поредния му запой към ужаса от глада и мизерията. Какво мога да й кажа и как да я окуража? Такова решение човек трябва да вземе сам. А за да го вземе, е нужна увереност. На нея увереност й липсва. Тя не вярва, че ще се справи сама и предпочита да я бият, но да издържат децата й. 

Питам се колко такива принцеси има навсякъде около нас. Красиви, млади момичета, които са отраснали с мисълта, че е достатъчно да са добре поддържани, мили и чаровни, за да бъдат щастливи. Да намерят финансово стабилен мъж, който да се грижи за нуждите и децата им, а те да му носят радост, и така да живеят “дълго и щастливо”. Но повечето приказки завършват с “три дни яли, пили и се веселили”. А после? Какво следва? Какво правим, ако принцът смени жанра?

А дали наистина момичетата си мечтаят да са принцеси? Или ние, майките, съвсем неволно и с най-добри намерения, им пъхаме тези идеи в главата? Дали не им вменяваме нашите несбъднати мечти за съпруг, който те носи на ръце? Който ти осигурява пълен комфорт и финансово спокойствие, без да се налага да работиш?

Баща ми едно време ме учеше да си плащам сметките сама. И доста време го правех. Вече десетина години за сметките се грижи съпругът ми, но аз не си позволих да спра да работя. Мислех си, че причината е, че твърде много си обичам работата. Но има още една по-дълбока и по-важна причина. Не съм научена да съм принцеса и не ми се удава. Харесва ми да работя и да имам чувство за независимост. Да съм с мъжа си, защото го обичам, не защото ме издържа. Не искам да си представя що за живот би било, ако просто го понасям по единствената причина, че не виждам друг избор. А ако е и насилник отгоре на всичко... Как изобщо допускаме това? 

Образованието и професията ти дават свободата да решаваш живота си.

И ако не насърчим момичето да учи, да придобие различни умения и самостоятелност, ако го научим единствено да се гримира, да флиртува и да бъде добра домакиня, ние му отнемаме всякакъв шанс да взима решенията си само. Вместо принцеса ние възпитаваме робиня. Странно ми е, че се налага да пиша подобен текст в нашето съвремие, когато жените толкова често са обвинявани в краен феминизъм. Но срещу всяка крайна феминистка има поне едно момиче, чиято мечта е да намери съпруг, който да я издържа и обгрижва. А зад всяко такова момиче седи една мила майка с добри намерения, която вярва, че красотата ще спаси света. Докато красотата не съсипе собствената й дъщеря.

Виждам около мен много млади момичета, образовани и добре реализирани, и това ме радва. Но виждам също толкова, ако не и повече, от другия тип - с нацупените устнички, силикона, предизвикателните парцалки и търсещия поглед. Не ги съдя. Във всяко от тях се крие просто една несбъдната принцеса.

Дано не попаднат на жаба, от която принц не става.

**************

 

Прочетете още:

Киселото грозде

Тя, дъщеря ми

Мъжете се раждат с бодли

Истинска жена

Автор: Неда Дойчинова

Едва ли има човек, пропуснал новините, повтарящи се в медиите последните седмици, в чиито заглавие присъстват думичките “Детска Градина”.

“Директорката на ХХ ДГ записала УУ деца неправомерно”.

О, нима? Нима всички родители на деца в градинска възраст през последните 10-тина години са учудени от надплановия прием? Колко пъти погледнахте коледната снимка на групата на детето ви, за да видите, че децата са доста повече от 20? Колко пъти се подписахте в списъка за театъра в ДГ, за да видите че номерата са 30 +?

Нима всички журналисти смятат за новина нещо, което е обществена тайна толкова дълго време? Нима се изненадахте, че у нас нещо може да се случи с фалшив документ или с един смс?
Хайде, моля ви се… 
“Да уволнят директорката – тя е виновна за всичко!”

Сблъсках се със ситемата на ДГ преди около 9 години, когато кандидаствах за място за големия ми син. Сблъсках се, ей така - челно, дето се казва. Като в бетонна стена. В продължение на повече от 4 години получавах един и същи имейл:

“Вашето дете НЕ е прието…”

И знаете ли, странно, но през всичките тези НИТО ЕДНА директорка на ДГ не дойде да ме моли да запише детето ми по втория начин. За сметка на това получавах десетки приятелски съвети как да запиша детето си.

Близки и не толкова близки познати ме “осветляваха” каква точно диагноза ни е нужна, какво дарение да отидем и да предложим, на кой познат от общината да се обадим…

Никога няма да забравя един разговор в кабинета на педиатъра на детето. Бяхме и двамата с мъжът ми. Попитах “Много ли са страшни диагнозите в онзи документ, за ДГ?”. Д-р Шаркова стана от бюрото си, дойде при нас, погали детето по главичката и гледайки ме в очите каза “Виж сега… Аз искам да спя спокойно. Да напиша фалшива диагноза на здраво дете, обаче, със сигурност би ми попречило. Това, че АЗ ще ви откажа, не означава, че не можете да намерите лекар, който ще ви даде такъв документ. Преди това, обаче, искам хубаво да си помислите – можете ли да понесете подобен товар? Ще можете ли да си простите, ако “не дай Боже” детето наистина се разболее? Как ще преживеете факта, ако някога се окаже, че сте дърпали дявола за опашката?”

Е, не посмяхме. Записахме детето в родителски кооператив, после на частна градина. Плащахме таксите с цената на многобройни лишения, но спяхме спокойно. Приеха го в държавна детска градина на 5 навършени години, когато вече проучвахме училищата, предлагащи предучилищна подготовка. 

Когато поставиха на малкия ни син диагнозата “атопичен дерматит” (все още не беше кандидатствал за ДГ), нямаше как да не се върна в онзи момент в кабинета на педиатъра... И да си дам сметка колко силно са се запечатали думите, които чух тогава. Имаше момент, в който дори се чувствах виновна. Дали не съм предизвикала дявола, тогава, когато си помислих да потърся фалшив документ за голямото дете? Въпреки реално съществуващия атопичен дерматит, и този път не взехме медицински документ. Отново ме достраша. Решихме, че детето не е по-различно от останалите, здравите деца, и ще кандидатства по общия ред. За щастие, този път късметът беше на наша страна и синът ни беше приет през системата.

Колко са педиатрите като нашият? Колко са страхливите родители като нас?

На всички ни е ясно, че колкото по-дефицитна е една стока, толкова повече процъфтява контрабадата с нея. И обичайно, това няма как да се случи без изключителната подкрепа и под опеката на управляващите.

Няма значение кой е най-облагодетелстван от поголовното нарушаване (или неспазване) на законовите и нормативни уредби от страна на директорките. Няма значение кой има най-голяма полза от масовия надпланов прием. Изглежда, обаче, през всичките тези години, през които това се е случвало, от нарушенията са били доволни всички. И отговорните лица, и конкретните директорки, и стотиците родители, които са успели да се сдобият с така мечтаното място…

Виновни сме всички!

За това, че мълчахме толкова дълго. За това, че допуснахме това да се случи. Да уволним директорките, означава за пореден път да заметем боклука под килима. Защото на тяхно място ще дойдат други. Защото с тяхното отстраняване няма да свършат лекарите, даващи фалшиви документи. Няма да свършат родителите, предлагащи дарение. Няма да свършат и смс-ите от по-висшестоящите в системата.
Проблемът може да се реши по един-единствен начин. Когато управляващите, вместо да правят показни проверки, поработят върху необходимостта от нови ДГ. Когато намерят начин предлагането да отговаря на търсенето.
Докато това не се случи, ще продължим да плюем системата. Която е прогнила и сбъркана изначално. Ще продължим да обвиняваме някой друг и да търсим изкупителна жертва в лицето на някоя директорка.

Но нека не забравяме, че системата сме всички ние.

И тя няма да се промени, докато ние сме същите.

************************

Още по темата за детските градини: 

Детската градина - ползи и странични ефекти

Какво искат родителите

Така можем да си караме още сто години

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook