Едно безкофеиново утро

Автор: Неда Дойчинова

5.50ч. Онзи нечовешки звук…  алармата. Такъв е, не само защото идва от НЕчовешко същество, каквото е телефонът. А и защото и най-коравосърдечният представител на биологичния  ни видщеше да изпита поне няколко грама съчувствие и съпричастност към състоянието ми на блаженство, в което се намирам в момента.

Пресягам се с точно, добре тренирано и отработено през годините движение, за да хвана телефона и да спра звука.

Сигурно, ако бях прекалено религиозна, това щеше да е най-подходящото време за първата молитва – „Господи, дай ми сили! Да повдигна първо клепачите, след това…“. Но понеже силата ми хич не е в съставянето и отправянето на молитви, ще се възползвам от магията на една  дума.

КАФЕ.

Повтарям  си я няколко пъти, опитвайки се да си представя и да усетя със всички възможни сетива магичната течност, която ми е жизнено необходима в момента. Почти я подушвам и се надигам.

Влизайки във всекидневната, първата ми цел е да включа кафемашината да загрява. Мисълта, че след малко ще държа в ръка ободряващата и ароматна напитка, е единственото, което ми помага да не взема решениеда си доспя ей така, както съм справа.По пътя към машината няколко пъти се опитвам да не падна, прескачайки и стараейки се всячески да не стъпча някой от хартиените хотели, наредени върху килима. Коя ли умна глава е нареклатези игри настолни? Вкъщи никога на тях не се е играло на стол, нито на маса. Най-подходящото им място винаги е било на земята.

Заричам се:„Дотук с добрата майка! От тази вечер никой  няма да си ляга, докато не са прибрани всички джунджурии по местата им! Хич не ме интересува, че ще стане 23ч. Повече аргументи от типа „ама не може да ги приберем, не сме довършили играта,  утре ще продължим“ няма да приемам.  Да си рисуват схеми кой до къде е стигнал (ако са по-умни може и да се сетят да снимат) и да си ги нареждат отново на сутринта. Ама-ха…“

Специфичен звук, идващ от кафемашината ме разсейва, загряла е. Отварям шкафчето, където стои ОНЗИ продукт, с който се приготвя жизненоважната напитка. Спокойно можех да пропусна банята преди малко – чувствам се като залята с душ. Все тая дали е студен или горещ, това, което установявам,действа по-разсънващо отистинската вода. Кутията е празна! 

НЯМА  КАФЕ!

Разравям хубаво шкафа. НЯМА! Намирам някакъв плик, в който има зелено (сурово) кафе. Вярно, че преди време беше модерно схващането, че от него се отслабва. Може и да е вярно, де. Особено, ако отидеш в някоя от  плантациите да го береш…

Опитвам се да мисля. Ако изобщо дейността, която извършва мозъкът ми в момента може да се нарече мислене. Започвам да мечтая за уред за сканиране на съседните апартаменти – дали някоя от любезните ми комшийки вече е будна, за да ми услужи… Напрягам слуха си близо  до стената и чувам шум от течаща вода – знаех си, че Ани вече е будна. Ето, тя няма да ми откаже! Тъкмо си представям как с най-голямата усмивка ще й се изтъпанча на вратата, сякаш звъненето в 6 сутринта на съседите е най-нормалното нещо, и се сещам, че Ани не пие кафе! Последния път, когато се видяхме „на кафе“ тя си приготви от онези разтворими напитки няколко-си-неща-в-едно. А, не…

После се сещам за Ина. Няма как един лекар в Пирогов да спи в 6, нали? Излизам на терасата, с идеята да „надникна над нас“ дали свети. В този момент я виждам как пресича улицата, тръгвайки за работа. Ако умеех да псувам, това щеше да е емнайстата псувня за днес.

Заслушвам се в птичия хор, който се чува навън. Тъкмо да се отпусна и да си помисля колко е прекрасен животът, (я виж на птичките как не им трябва кафе, за да са бодри) и пред  очите ми изниква последното обявление от таблото на входа. Пейте, милички, съвсем скоро ще се наложи да емигрирате. А ние, вместо веселото ви чуруликане, ще слушаме звука от багери, бетон-помпи и всякакви строителни машини. А на мястото на дърветата, дето си живеете в момента щастливо, ще се издигат поредните грандиозни кооперации… Разтърсвам глава, нямам сили сега да се ядосвам за това.

Трябва ми кафе!

Няма кафе! Много ясно, откъде да има кафе вкъщи?!? Точно пък у нас! Нали последните 7-8 години прекарвам по около 9 часа (с почивките) всеки работен ден във фирма, където…  се произвежда кафе! Само на няколко стъпала от бюрото ми  е фабриката, в която се пече и пакетира.  А на няколко метра - склада.  Сещам се за поговорката за децата на обущаря и се успокоявам, че ехеее, колко много преди мен някой също е преживял  това. Замислям се дали пък не е удачно да помисля да потърся работа във фирма, която произвежда захарни изделия – така в „шкафа за боклуци“ (както го наричат децата) има шанс да няма нито един бонбон или бисквитка.

Като казах склад… ама аз май само преди няколко дни си купих кафе, не може да сме го изпили! 

Със сигурност обаче го няма в кутията в шкафа, значи ми е още в чантата. Това добре, но с коя чанта бях на работа тогава? Следва трескаво пребъркване на 4-5 различни чанти, които стоят на закачалката. В едната откривам десетина камъка, грижливо събрани в паркаи поименно приготвени за подаръци на целия род от малкия. В другата… абе, няма значение. Колко пъти вече се заричам, че ще изхвърля всички чанти и ще остана само с една. Така ще намаля вероятността нещо да се окаже в другата чанта, точно когато ми трябва. Намирам пакетчето. Ура!

Ще има кафе!

Докато ароматната напитка изтича в чашата, си представям как ще изляза на терасата и ще гледам изгрева. Даже ще го снимам. За да покажа на мъжа ми, който казва, че „няма как изток да се мести“, че слънцето преди няколко дни излезе от друго място. И колкото и да ми обяснява за някаква линия на хоризонта, за мен изток е там, откъдето изгрява слънцето. И си имам доказателства (снимки), че се мести!

Натискам копчето за спиране на машината. И в този момент чувам зад гърба си тупуркащи по пода крачета. „Мамо, нали каза, че ще има награда за този, който стане пръв? Къде е? Виж аз съм победител, тате и батко още спят!“

Прощавам се с мечтаните 30 минути само за мен си, с чаша ароматно кафе на терасата, заради които алармата звъни толкова рано…

Добро утро! 

Казвам се Неда и съм пристрастена към кафето… 

 

Изглежда кафето е спасителната напитка на всички ни. Особено ако имаме деца тийнейджъри :) Прочетохте лиОцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе.

Още от същия автор: 

Искам по-често 

Стигмата

Последно променена в Събота, 26 Май 2018 12:41
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Кога да го пратиш при майка му

Кога да го пратиш при майка му

16 Авг, 2018 Отношения

Не ни дават внучето

Не ни дават внучето

16 Авг, 2018 Отношения

Тийнейджърът днес

Тийнейджърът днес

15 Авг, 2018 Възпитание

Добра домакиня или добра майка

Добра домакиня или добра майка

13 Авг, 2018 Възпитание

Мама е сухарка

Мама е сухарка

13 Авг, 2018 Блог

Много „трябва“

Много „трябва“

12 Авг, 2018 Възпитание

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on