Автор: Валентина Вълчева

Откакто се родиха Престолонаследниците, една от темите, които ме вълнуват, е да направя от тях хора, които няма да ме тероризират музикално вкъщи. Абе да си го кажем направо, не искам да чупя скъпоструваща техника вкъщи, за да се спасявам от долнопробни трели, които днес чувам, че наричали „орнаментика”.

Чалга, де. За чалгата говоря.

То вярно, за всеки, и за всичко, има място под слънцето, но хайде въпросното място да не е точно моята скромна обител в случая!

Извадила съм късмет, че когато аз съм била на такава крехка възраст, на каквато са сега моите синове, просто не е имало чалга. Вярно, оттук-оттам се промъкваха някакви сръбски опити за фолк, после отнякъде за малко изгря и Хисарския поп, но като цяло израснах в сравнително чиста музикална среда.

Започнала съм с „Шар планина”, благодарение на едната ми баба, която в продължение на половин година ме е приспивала с нея. Майка ми сигурно затова и до днес, като чуе въпросната песен, се изприщва от ужас. После, на по-осъзнати години, минах през The Beatles, Майкъл Джексън (разбира се), с леки залитания по една-две бой-банди не толкова заради музиката, колкото заради музикантите, та докато не се сблъсках челно на един купон с Pantera и Guns’N’Roses. И си останаха доживотни последици.

Проблем беше, че брат ми се оказа фен на отявлено балканските ритми, от което произлязоха впоследствие и едни от най-епичните ни домашни битки.

Та когато се зададоха децата на хоризонта, музикалното възпитание излезе на дневен ред, наравно с други жизненоважни проблеми, като например този да отуча навреме мъжа ми да псува като каруцар (с което все още се боря).

С Престолонаследник №1 започнахме култивирането на музикалния вкус още от раждането. С други думи започнах да му пея за заспиване. Е, не съм Лайза Минели, но и не дрънча като празна тенджера, изтървана по стълбите. Навремето даже за известен период се подвизавах в пионерски хор, от който трайно са ми жигосани в паметта песни като „Партизан за бой се стяга” и „Имала майка едно ми чедо”. Понякога се хващам, че си ги тананикам дори след толкова години. С детето обаче започнах по-традиционно – със „Зайченцето бяло”. Хареса му. Затова придобих кураж да разширя репертоара на принципа „проба-грешка”.

Грешка се оказа „Вятър ечи, Балкан стене”. Не че не я хареса – точно обратното. Поради което един месец набивах крак на възрожденски маршове посред нощ, щото само с пеене не става – искаше се и съответната стъпка.

За сметка на това с „Лудо младо сън засънило” направо се родих. Действаше му като куршум. В момента, в който зина да запея, той беше откъртил. Няма колики, няма зъби, няма гладен съм, жаден съм – заспиваше като посечен. Оттогава тази песен е носител на личното ми „Грами” за КПД. Обожавам я!

При Престолонаследник №2 обаче не проработи с желания ефект. Всъщност при него нито една не проработи. В мига, в който си отворя устата, той се изцъкля и започва да ми се радва и да пляска за бис. Което ме хвърля в сериозна дилема. От една страна, адски ме радва, че така ми се кефи на пеенето, но от друга не това е идеята, нали?

Доста по-нататък с Престолонаследник №1 отработихме страхотен дует, който най-често се изявяваше, крещейки с пълно гърло „Детски спомен” на Кристина Димитрова и Орлин Горанов. И като стигнем до „Лети, лети, летииииии!...”, котките изчезват със скоростта на светлината, а папагалчетата в клетката изпадат в истерия, добавяйки финалния щрих на врявата.

Дуетът ни сигурно неведнъж и два пъти е ставал обект на интерес по улиците сутрин, докато го водя към градината, защото тогава се забавляваме с песента за кокошката. Аз пея куплета на кокошката, после той този на пиленцата. В листата влизат също така „Чело коте книжки”, песничката за гъбките, за калинките под дъжда и още няколко, които сме научили и двамата от детската градина.

Към днешна дата вкъщи YouTube ме спасява от принудителни певчески изяви. Откакто си взехме телевизор с wi-fi, сайтът стана основният източник на забавление за децата и на няколко минутки спокойствие за мен. Вярно, налага се да съм в ролята на гласовото командване, но цената е приемлива.

- Мамо, искам Златната жена!

Пуска се „Zombie” на Cranberries във варианта, който направиха Bad Wolves.

- Мамо, искам войниците!

Пуска се „Wrong Side Of Heaven” на Five Finger Death Punch.

- Мамо, искам жабата!

Пуска се „Crazy Frog”.

- Мамо, искам трактора!

Пуска се „Едет трактор”. Една много готина детска песньовка на руски.

И като стана дума за руски…

- Мамо, искам водка!...

Добре, де. Малък пропуск от моя страна, макар че песничката, напук на отявлено пиянския си характер, е силно заразна. Та значи… пуска се „Водка-пиво”. Една руска гениална простотия, която всъщност и мен някакси ме радва. Само стискам палци, когато идем някъде на заведение с телевизор, синчето да не се изцепи, че иска водка, защото тогава ще стане забавно. Дето се вика, после иди обяснявай, че нямаш сестра, ако ме разбирате.

Във всеки случай „Водка-пиво” определено е на по-високо място в класацията ми от „Gangnam Style” например, която също го кефи максимално.

Малкият все още не може да предявява претенции, но покрай батко си вярвам, че ще бъде вкаран в релсите. Във всеки случай „Водка-пиво” буквално го кара да избухва в дива веселба, така че може би няма за какво да се тревожа засега. В крайна сметка „Водка-пиво” може да мине за истинско класическо произведение, поставено до онази песничка за майките от албума „Алкохолен делириум” на Хиподил например, на която дори ме е срам да напиша името. За „Черно фередже” да отварям ли дума?

Препоръчваме ви още: 

Стихчета и песнички за най-малките

Песничка за буквите

10 родителски постижения, които трябва да отпразнувате