Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Стокхолмски синдром

Автор: Калоян Явашев

Понякога трябва да отсъствам от вкъщи с дни или седмици. Свързано е с работата ми, но има моменти, в които бих плувал с ядосани бели акули на стероиди, вместо да съм в апартамента с децата. Не че прилича на апартамент, по му приляга да се нарича леговище, Звездата на смъртта или Мордор.

Преди броени часове, жена ми ме изпраща на прага, а аз се чувствам като дезертьор от фронта. Успокоявам я, че времето ще мине бързо, а тя се съгласява кимайки, докато чифт ръчички се опитват да й свалят долнището, а друг чифт я дърпа към хладилника и крещи: "АМ, АМ, АМ". След минута, в асансьора, се чувствам свободен, силен, позитивен, непобедим. Оня дето избяга от Шоушенк, ряпа да яде.

Въпреки всичко, след само 48 часа, започвам да усещам липсата на децата. Слънцето и палмите не са достатъчни, за да ме разсеят. Прибирайки се в хотела, подредената стая ме дразни, а тишината е неестествена и ме напряга. Диагнозата е ясна. Стокхолмски синдром! Изпитвам любов към похитителите си, тоест близнаците. Започвам да тормозя Росито, да снима клипчета и да ми ги праща, гледам снимки в телефона, хиля се и изобщо се държа като един сериозно душевноболен човек. Не мога да повярвам, че съм искал да избягам от тези сладки, умнички, чаровни, усмихнати ангелчета. Броя дни и часове, докато накрая паркирам пред блока.

Усмихнат и нетърпелив, завирам куфарите и саковете в асансьора, редом до двама работници от санирането. Целият вход кънти от дрелки и чукове, но над тях се носи познат истеричен глас във високите тонове. Думите все още са неразбираеми, но прилича на слон с мегафон, раждащ комбайн. Единият работник си вдига учуден едната вежда:

- Брей, сериозен глас изкара тая жена. Като корабна сирена е!

Аз гордо се изпъчвам и отговарям:

- Мойта е. Към 55 кила, ама жилава и с голям дебит на белия дроб.

Вторият се включва:

- Да нямате куче или котка?

Аз, преброявайки електората наум, отговарям стегнато:

- Не, що?

- Абе май гони нещо из апартамента.

Тук гордостта ми изчезва и забивам поглед в пода. Знам какво гони аз, много добре знам. С наближаването на етажа, почваме да различаваме и виенето на два циркуляра, режещи едновременно метал, дърво и алуминий. Първият работник, плахо предполага:

- Нещо май пералнята, а? Да не е заминала центрофугата?

Вдигам очи и си признавам:

- Не, имаме близнаци!

Разглеждам с интерес безинтересните си обувки, а двамата ме гледат все едно съм фламинго с осем крака. Хем им е любопитно, хем ме съжаляват. Идва етажът и аз започвам да разтоварвам, докато единият ми държи вратата. Посочва полуизкъртената каса на вратата и пита дружелюбно:

- Ремонт, а?

Хладнокръвно отговарям:

- Не, синът ми!

Предвид объркването и уплахата, уточнявам:

- С една тротинетка се засилва от хола и... блъска цял ден, челно или странично, както му дойде. Айде, лека работа!

Съжалителните им погледи изобщо не ме трогват, щото съм свикнал. Броени секунди остават, докато ги видя, и отключвам вратата ухилен. Нека обичането, цункането и гушкането да започва, тати се прибра!

Първото, което виждам е, как срещу мен депресирано се влачи някакъв робот-кола-трансформър, за който определението "обезобразен" е комплимент. Горката машинка е видяла шанс да се измъкне и с упорито бръмчене и тракане, гледа да избяга през вратата. Убивам й оптимизма с мощен шут в обратна посока. Все пак окончателното й разфасоване някой ден ще ни осигури поне 5 минути почивка. След това търся с поглед най-скъпото ми, моето съкровище. Новата ни сушилня Бош. Имаме я от една седмица и за нас тя вече е най-важният член на семейството. Дори може да се каже, че аз и Росито я почитаме като божество, а ако поиска, всеки ден свещи ще й палим и курбан ще й правим. Даваме караул на смени, за да я опазим от набези, тъй като привлича децата както глиган бостан.

След това поглеждам дали спалнята ни е заключена и дали ключът виси на пирона.
В нашата спалня сме събрали всичко ценно, което притежаваме и не искаме да се унищожи. Голямото огледало, лаптопа, летните гуми, дрехите, бебето... Нахлуването там, без оторизиран достъп от близнаците, предизвиква истерия и душевно разстройство у нас. Все едно джихадист да цъфне в тоалетната на Тръмп, докато той си мие зъбите. Събух се и ухилен влязох в обичайния им ловен район - хола. Ако има играчка, която издава дразнещ, безсмислен звук, тя трябва да работи нон-стоп. Това е един от законите при отглеждането на нашите деца. Така се оформя прилична анархистка какафония от мини-пералня, автобус, кола, пиано, няк`ва жаба с бутони, бебе с батерии в задника, мини-таблет и виеща линейка. Една от тези играчки да спре, те забелязват и посредством бързи, силни удари в стената, се опитват да я поправят.

Ако искате да взривите и без това крехкия мир в дом с близнаци, можете да се изтъпаните с два различни подаръка. Например автобус за момченцето, кукла за момиченцето. Разберете, че всичко трябва да е еднакво - 2 автобуса или 2 кукли. В еднакъв цвят, размер, материал и дата на производство. Нашите са готови за един празен буркан и Троянската война да възобновят, камо ли единият да притежава нещо, което другият няма. Всичко, абсолютно всичко, е двойно у нас. Дори ако единият пие антибиотик, другия се чувства жестоко ощетен, ако не му се даде, макар да е здрав. Не ни питайте как обяснихме на малката, че не може да има и тя чурка, но накрая миряса, като й обещахме, че Дядо Коледа ще й донесе. Той си няма друга работа и цял ден се занимава с транссексуални бебета. Дори когато някой отнесе шамар по дупето, другият вече е в позиция на ски-скачач и възмутено си сочи задника, засегнат, че е пренебрегнат при раздаването на "ласки".

Затова изобщо не ми обърнаха внимание като влязох в стаята, а всеки беше сграбчил левия чехъл на майка им и го дърпаше към себе си шумно. Явно десният вече беше заминал. Тя ме погледна и вместо да обяви със сълзи на очи колко съм й липсвал и как е страдала от моята липса, просто с равен глас промълви:

- Счупиха вратата на терасата. Не може да се затваря, обади се на някой да дойде, да я оправи.

Аз, проправяйки си внимателно път, през гробището за домашни играчки, попитах предпазливо:

- Здравей, всичко наред ли е?

Никога не бях разсмивал човек така. Потекоха й сълзи, взе да хълца като повреден бетоновоз, падна на земята и взе да мята крака и ръце като хлебарка. Докато чаках да й мине пристъпът, ми доскуча и взех да чистя едното ухо на дъщеря ми с пръст, от нещо дето приличаше на овесена каша, щото брат й почти я беше туширал и ми я държеше удобно. Най-после Росито се успокои и задъхана ме попита:

- Абе ти пиян ли се връщаш? Какво да е наред? Ти не виждаш ли, не чуваш ли?

Аз я хващам нежно за рамото и я успокоявам:

- Нищо де, виж ги колко са сладки!

Сега е убедена, че докато ме е нямало, съм се друсал яко и ефектът от наркотиците ме държи още. Погледът й се втвърдява и отсича:

- Добре, ти оставаш с тях, аз излизам да напазаря някои работи. Ще се върна след 2 часа.

След 2 часа, 13 минути и 27 секунди, жена ми се прибира, а аз съм готов да й се развикам, че е закъсняла, но ме е страх да не излезе пак и да остана сам с тях. Поосвежена, ме поглежда с насмешка и пита:

- Всичко наред ли е?

Мен с насмешка не може да ме гледат. Много ясно, че е наред, с две лапета ли не мога да си оправя. То и бебето, ама него все го забравям, горкото. Само за 2 часа съм им преинсталирал настройките и са спрели да чупят покъщнина. Научил съм щерката да рисува мяу (коте) и сина бау (куче) на тетрадка. И двете им творби приличат повече на Млечния път, но важното е, че събудих интереса им към изкуството.

Отговарям самодоволно:

- Много ясно, че е наред. - един вид да се разбере, кой става за родител тука и кой не. - Отначало беше тихо, после покрещях малко, порисувахме, после нещо утихнаха, а аз се зазяпах в телефона и накрая ти се прибра. Виждаш ли, по-спокойно трябва с тях, малки са още! - тук вече бях готов наръчник за гледане на деца да пиша. Бащиният инстинкт му е майката, майчиният за нищо не става. Цяло ТВУ могат да ми поверят и сам самичък ще се справя. В тоя ред на мисли, въпросът й ми се стори съвсем незначителен:

- Къде са?

Аз вече се готвех да й разяснявам дълбоките тайни на детското възпитание, като същевременно снизходително да я поощря, че ако ме слуша внимателно и попива тази ценна информация, ще стане добра като мен някой ден, но щом няма да се възхищава на педагогическите ми умения, да си ги търси сама:

- Някъде тука са - отговарям небрежно и се отпускам на дивана с дистанционното.

След 5 секунди прозорците започват да вибрират, а миг по-късно ме връхлита и звуковата вълна:

- Вие какво правите бееее? Калоянееееее... майкооо, ела да видиш! Ела, бързоооо!

Аз обаче не искам да ходя. Не искам да гледам, не искам да съм в този апартамент, в този град. Тайно искам да мога да летя или да ставам невидим. Нещо лошо се е случило, за хубави работи жена ми не крещи така. Обмислям варианти да си чупя ръка, крак, гръбнак белким нещо й трепне в сърцето и ми прости това, което явно съм направил. Обаче нямам избор и се приближавам като котка към кучкарник.
На пръв поглед ми се набива необичайният нов нюанс на иначе зеленикавите ни плочки в банята. Фокусирам някаква кална диря, все едно изцапани катерици са се гонили там. Децата са необичайно тихи и статични, което ми привлича вниманието и започвам да ги оглеждам подозрително. Броя на ум крайниците им, сканирам за кървави петна, цицини и аркади. Всичко е уж наред, защо тогава крещи тая истерична жена, майка им? Очите ми подават някакъв алармен сигнал към мозъка, но той упорито не зацепва. Така изглеждам като бобър в аптека, а времето е спряло. Росито се предава пред кататонията, в която очевидно се намирам, и ми подсказва:

- Памперси нямат, не виждаш ли? И гащите са си свалили - спира и очаква, мозъкът ми да заработи сам. Обаче аз даже и не мигам, а от усилие да проумея причината за истеричните крясъци, почвам да чувам как ми растат косми в ушите.

Ето че облекчението идва. Ужасът бавно се намества в изпразнената ми глава. Тия деца кой ги е правил, раждал, възпитавал? Защо са го направили? Как да се отърва от тях? Жена ми започва да се забавлява с физиономията ми, която преминава през абсолютно неразбиране, постепенно осъзнаване на трагедията и непоколебимо желание за убийство накрая. Приличам на току-що снесъл петел, който се е обърнал и е видял шевна машина.
Децата също изглеждат озадачени, понеже никой не им е обяснявал състава на материалите за рисуване. Така те са допуснали, че акото е с приемлив цвят и гъстота, за да изобразят шедьоврите си. Като едни невръстни, полуголи абстракционисти, двамата стоят до творбите си гордо и малко надменно. Когато гласът ми достигна гърлото, изревах като магаре с люта чушка на задника:

- Какво е това, беееее? - от устата ми се разхвърчаха слюнка, пломби, мостове.
Двамата възпитано вдигнаха ръце, за да уточнят коя творба на кого е и много внимателно, сякаш съм с три лоботомии, ми отговориха.

Тя:

- Мяу.

Той:

- Бау.

 

Тъй като много читатели се интересуват дали Калоян наистина е дресьор на папагали, прилагам видео, на което можете да го видите на финала на "Турция търси талант" през 2015. 

 

Препоръчваме ви още: 

Преди и ние бяхме като вас

Тъмни сили

Млъкни и яж каквото ти дават!

Ужасен ужас 

Последно променена в Сряда, 06 Декември 2017 12:45
Прочетена 16864 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Отговорът на една учителка

Отговорът на една учителка

05 Дек, 2017 Образование

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Нейно Величество Майка му

Нейно Величество Майка му

27 Ное, 2017 Отношения

Facebook