Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

След раждането

Продължението на историята за бременността и раждането...

 

От родилното ме изписаха след два дни. Ако знаех какво чудо ме чака вкъщи, щях лично да си счупя ръка и крак и евентуално носа, само и само да ме оставят да полежа още малко там. В родилното всъщност ми хареса всичко, като започнем от храната и приключим с това, че редовно ме къпеха с една голяма гъба, все едно съм „Мерцедес”.

Вкъщи ме чакаха гладните рибки в аквариума, умерено ситите котки, несъбраната реколта от краставици във фермерската игра и двете врещящи вързопчета, които си донесох от родилното. Вероятно най-дългият сън, който имахме с мъжа ми, се случи през първата нощ след изписването, защото тогава настроихме бебефона, сложихме бебетата да спят в тяхната стая и си легнахме в спалнята. Е, оказа се, че батериите на бебефона са се изтощили, в резултат на което три часа по-късно се събудихме от адски писъци откъм детската стая.

След тази нощ с мъжа ми просто се преселихме в детската.

Децата се наспаха, аз кърмех първото, докато мъжът ми сменяше памперса на второто, след това си разменихме децата и накърмих второто, а после пак първото, защото се оказа, че не си е доял. През това време второто заспа, но се събуди точно когато приключвах с кърменето на първото, и се наложи да го кърмя отново.

През първите три месеца ми се струваше, че този адски кръговрат никога няма да свърши.

Освен това започнахме да си водим дневник, в който записвахме по часове кой колко е спал, кога е ял, пишкал и акал. Започнахме да водим дневника след като веднъж по погрешка объркахме децата и накърмих едно и също два пъти, а другото остана гладно. За да предотвратим друг такъв случай, лакирахме на единия едно от нокътчетата на крачето, но после забравихме кого от двамата точно сме лакирали. След това им лепнахме на гърдите лепенки с имената.

Предполагам, че съм късметлийка, защото мъжът ми много ми помагаше. Не виждам иначе как бих се справила сама вкъщи, дори и децата да не бяха две, а само едно.

Първите четири месеца помагаше и свекървата. Тя готвеше, защото на мен не ми оставаше време дори да отида до тоалетната. А вземането на душ си беше истински празник. И това – при уславие, че за през деня си наехме и бавачка, когато децата станаха на месец и половина.

Дори и когато отскачах за секунда до магазина, се страхувах, че ето сега ще ме прегази някой камион, в болницата няма да има кръв от моята кръвна група и децата ми ще останат гладни. Ако не отидех обаче, се лишавах от храна, което значеше, че лишавам и децата. Съответно много ми беше мъчно и много плачех.

Някъде към петия месец мъжът ми ме заведе при специалист и той ме диагностицира със следродилна депресия. Диагнозата много ми хареса и, честно казано, ми се искаше да я използвам като извинение да спра да кърмя и да минем на адаптирано мляко, но четенето из проклетите майчински групи ме убеди, че съм егоистка, така че продължих да кърмя.

Ако трябва да съм честна, с всеки изминал месец нещата малко по малко ставаха по-поносими и дори с недоспиването в крайна сметка свикваш.

Когато децата станаха на пет месеца, се върнах на работа. Продължих да ги кърмя нощем и сутрин, а на работа се изцеждах и носех вечер кърмата вкъщи, та бавачката да им го дава на следващия ден. Не знам защо, но кърма имах в изобилие. Това продължи до 7,5 месеца. След това те сами престанаха да се будят нощем за ядене, може би защото вечер започнахме да им даваме каша. Така постепенно приключихме с кърменето.

Наивно вярвах, че ето нá – сега най-после ще поспя. Друг път! Започнаха да им никнат зъбите. Нощем спяха на пресекулки, будейки се на всеки час, но никога едновременно. Налагаше се всеки път някой от нас да отиде в стаята им, да ги вземе на ръце, да ги люлее, да ги успокоява и отново да ги приспива. И така, по 24 пъти на нощ (средно по 12 пъти на човек).

Опитахме да ги вземем да спят при нас, но не се получи, защото през цялото време се страхувах, че ако заспя дълбоко, някое от децата ще падне на пода. Веднъж дори мъжът ми ме намери посреднощ да пълзя на четири крака по пода и да търся децата, при условие, че те и двете крокто си спяха в креватчетата.

Днес децата ми са на почти две години. Все още не спят като хората, защото не всички зъбки са им поникнали, но вече сме свикнали. Направили сме си система (по дете на човек), благодарение на която сме започнали да спим малко по-добре.

Децата са нещо прекрасно. Нищо не може да се сравни с усещането, когато детето ви тича в парка към вас, крещейки: „Татиииии!” (а вие всъщност сте мама), стискайки нещо в малкото си юмруче. Отваря юмруче, а в него – изсъхнало кучешко ако. А то се усмихва широко с редките си зъбчета и е гордо, че ви е донесло акото.

И точно това, да – това е щастието!

 

Прочетохте ли за бременността и раждането? Препоръчваме ви и тази забавна история.

 

 

Източник nedorazumenie.livejournal.com

 

Последно променена в Сряда, 04 Октомври 2017 14:37
Прочетена 7025 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Апелът на една майка

Апелът на една майка

09 Фев, 2018 Здраве

Моля ви, тръгнете си!

Моля ви, тръгнете си!

14 Фев, 2018 Отношения

Мамо, живей си живота!

Мамо, живей си живота!

27 Ян, 2018 Възпитание

Така, както всички мъже правят

Така, както всички мъже правят

03 Фев, 2018 Отношения

Мразя разходките

Мразя разходките

12 Фев, 2018 Забавно

Явашеви на почивка

Явашеви на почивка

25 Фев, 2018 Забавно

Гавраджии

Гавраджии

23 Фев, 2018 Забавно

Образова ли ни образованието?

Образова ли ни образованието?

23 Фев, 2018 Образование

Какво се чува в Космоса

Какво се чува в Космоса

23 Фев, 2018 Актуално

Ние, несръчните

Ние, несръчните

23 Фев, 2018 Истории

Facebook