След раждането

Продължението на историята за бременността и раждането...

 

От родилното ме изписаха след два дни. Ако знаех какво чудо ме чака вкъщи, щях лично да си счупя ръка и крак и евентуално носа, само и само да ме оставят да полежа още малко там. В родилното всъщност ми хареса всичко, като започнем от храната и приключим с това, че редовно ме къпеха с една голяма гъба, все едно съм „Мерцедес”.

Вкъщи ме чакаха гладните рибки в аквариума, умерено ситите котки, несъбраната реколта от краставици във фермерската игра и двете врещящи вързопчета, които си донесох от родилното. Вероятно най-дългият сън, който имахме с мъжа ми, се случи през първата нощ след изписването, защото тогава настроихме бебефона, сложихме бебетата да спят в тяхната стая и си легнахме в спалнята. Е, оказа се, че батериите на бебефона са се изтощили, в резултат на което три часа по-късно се събудихме от адски писъци откъм детската стая.

След тази нощ с мъжа ми просто се преселихме в детската.

Децата се наспаха, аз кърмех първото, докато мъжът ми сменяше памперса на второто, след това си разменихме децата и накърмих второто, а после пак първото, защото се оказа, че не си е доял. През това време второто заспа, но се събуди точно когато приключвах с кърменето на първото, и се наложи да го кърмя отново.

През първите три месеца ми се струваше, че този адски кръговрат никога няма да свърши.

Освен това започнахме да си водим дневник, в който записвахме по часове кой колко е спал, кога е ял, пишкал и акал. Започнахме да водим дневника след като веднъж по погрешка объркахме децата и накърмих едно и също два пъти, а другото остана гладно. За да предотвратим друг такъв случай, лакирахме на единия едно от нокътчетата на крачето, но после забравихме кого от двамата точно сме лакирали. След това им лепнахме на гърдите лепенки с имената.

Предполагам, че съм късметлийка, защото мъжът ми много ми помагаше. Не виждам иначе как бих се справила сама вкъщи, дори и децата да не бяха две, а само едно.

Първите четири месеца помагаше и свекървата. Тя готвеше, защото на мен не ми оставаше време дори да отида до тоалетната. А вземането на душ си беше истински празник. И това – при уславие, че за през деня си наехме и бавачка, когато децата станаха на месец и половина.

Дори и когато отскачах за секунда до магазина, се страхувах, че ето сега ще ме прегази някой камион, в болницата няма да има кръв от моята кръвна група и децата ми ще останат гладни. Ако не отидех обаче, се лишавах от храна, което значеше, че лишавам и децата. Съответно много ми беше мъчно и много плачех.

Някъде към петия месец мъжът ми ме заведе при специалист и той ме диагностицира със следродилна депресия. Диагнозата много ми хареса и, честно казано, ми се искаше да я използвам като извинение да спра да кърмя и да минем на адаптирано мляко, но четенето из проклетите майчински групи ме убеди, че съм егоистка, така че продължих да кърмя.

Ако трябва да съм честна, с всеки изминал месец нещата малко по малко ставаха по-поносими и дори с недоспиването в крайна сметка свикваш.

Когато децата станаха на пет месеца, се върнах на работа. Продължих да ги кърмя нощем и сутрин, а на работа се изцеждах и носех вечер кърмата вкъщи, та бавачката да им го дава на следващия ден. Не знам защо, но кърма имах в изобилие. Това продължи до 7,5 месеца. След това те сами престанаха да се будят нощем за ядене, може би защото вечер започнахме да им даваме каша. Така постепенно приключихме с кърменето.

Наивно вярвах, че ето нá – сега най-после ще поспя. Друг път! Започнаха да им никнат зъбите. Нощем спяха на пресекулки, будейки се на всеки час, но никога едновременно. Налагаше се всеки път някой от нас да отиде в стаята им, да ги вземе на ръце, да ги люлее, да ги успокоява и отново да ги приспива. И така, по 24 пъти на нощ (средно по 12 пъти на човек).

Опитахме да ги вземем да спят при нас, но не се получи, защото през цялото време се страхувах, че ако заспя дълбоко, някое от децата ще падне на пода. Веднъж дори мъжът ми ме намери посреднощ да пълзя на четири крака по пода и да търся децата, при условие, че те и двете крокто си спяха в креватчетата.

Днес децата ми са на почти две години. Все още не спят като хората, защото не всички зъбки са им поникнали, но вече сме свикнали. Направили сме си система (по дете на човек), благодарение на която сме започнали да спим малко по-добре.

Децата са нещо прекрасно. Нищо не може да се сравни с усещането, когато детето ви тича в парка към вас, крещейки: „Татиииии!” (а вие всъщност сте мама), стискайки нещо в малкото си юмруче. Отваря юмруче, а в него – изсъхнало кучешко ако. А то се усмихва широко с редките си зъбчета и е гордо, че ви е донесло акото.

И точно това, да – това е щастието!

 

Прочетохте ли за бременността и раждането? Препоръчваме ви и тази забавна история.

 

 

Източник nedorazumenie.livejournal.com

 

Последно променена в Сряда, 04 Октомври 2017 14:37
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Добра домакиня или добра майка

Добра домакиня или добра майка

13 Авг, 2018 Възпитание

Мама е сухарка

Мама е сухарка

13 Авг, 2018 Блог

Много „трябва“

Много „трябва“

12 Авг, 2018 Възпитание

Епидемията на разглезването

Епидемията на разглезването

11 Авг, 2018 Възпитание

Ако баба не обича внучето

Ако баба не обича внучето

10 Авг, 2018 Отношения

Вуйчото и двете му сестри

Вуйчото и двете му сестри

09 Авг, 2018 Истории

ИИИИХХХ!

ИИИИХХХ!

08 Авг, 2018 Забавно

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on