Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

За бременността и раждането

Да съм бременна не ми хареса. През първите месеци непрекъснато ми се искаше или да спя, или да повръщам, а в последните коремът ми беше толкова огромен, че мъжът ми се принуди да ме разкарва из вкъщи в инвалидна количка. Веднъж, докато го нямаше вкъщи, ми се прияде ябълка и тръгнах към хладилника. Отворих го и приседнах, за да достигна долните рафтове, където съхраняваме ябълките. Взех си една, обаче да се изправя на крака в изходна позиция не ми се получи, поради което натъпках ябълката в устата си и пропълзях към дивана, за да се подпра на него и да се вдигна. Котките ужасено се разбягаха от мен.

Постоянно бях в гадно настроение. Освен това непрекъснато ме сърбеше стомахът, а пред 30-те ми килограма отгоре никой не оставаше равнодушен. Познатите ми щом ме погледнеха, мърмореха: „Ега си!” Особено забавен им се струваше фактът, че всъщност изобщо не се бях разширила настрани – просто коремът ми изхвръкна напред и заприличах на гондола. Беше ми много трудно да седя на масата за хранене, всичко, което се опитвах да хапна, падаше от устата ми върху корема. Спането също беше неприятно. По гръб не става, настрани – също. Нощем ходех до тоалетната на всеки 40 минути, поради което спането всъщност не беше спане, а дяволска борба със собствения ми корем. Понякога си поплаквах, мечтаейки за момента, в който ще родя и ще се наспя. Друг път! Но за това – по-нататък.

И досега побеснявам, когато чуя, че – видите ли – бременността е щастлив период.

Гледайте си работата! Красиво в този период им е само на жени, които не са с всичкия си. На нормалния човек никога няма да му стане приятно да е в постоянен дискомфорт и наред с това да е с далеч не привлекателна външност (и не ми говорете, че бременните са красиви – това си е най-нагла лъжа, измислена за да повдига духа на нещастните дебели жени, които толкова си падат по фотосесиите на бременни).

От раждането се страхувах, още откакто бях дете. Растейки сред голям брой бременни, аз от рано бях разбрала, че съществена част от раждането е прословутата клизма. Именно от нея се боях. Без значение, че ми предстоеше планово секцио в 38-та седмица, непрекъснато се страхувах да не родя преждевременно. През последните две седмици преди раждането на два пъти будих мъжа ми и през глава тичахме в родилното, защото си мислех, че раждам. Странно, но никой не ми се развика заради лъжливите тревоги. Само дето мъжът ми след втория фалшив сигнал престана да ми се връзва. Затова и когато на 15 октомври станах и му казах, че днес със сигурност ще родя, той просто махна: „Да, бе, да!” И тръгнахме за поредната консултация при гинеколога. За всеки случай обаче си взех чантата с необходимите неща.

На прегледа ми казаха: „О-ле-ле! Ами че вие вече имате разкритие. Нима не усещате контракции?” Зачудих се дали да им кажа, че контракции усещам вече осем месеца. Но знаех, че така или иначе никой няма да ми повярва, та – не, да приемем, че не усещах.

Попитаха ме дали съм яла нещо сутринта и казах, че само леко съм закусила преди прегледа – две варени яйца, чаша мляко, четири наденички с кашкавал, половин купичка орехи, сушени плодове и два домата. И чай. И малко кисело мляко. Казаха ми да се кача на 3 етаж – там била моята стая. Раждането – в 16:00 часа.

Попитах кога ще е клизмата. Погледнаха ме леко тревожно.

Стаята ми хареса, защото беше достатъчно голяма и вече бяха постлали допълнително легло за мъжа ми. Сложиха ми някаква странна шапчица, казаха ми да не ям и да не пия нищо повече и ми пратиха някаква лелка, която ме преоблече в смешна нощница с връзчици. Аз търпеливо си чаках клизмата. И започнах да пращам на всичките си познати съобщение, че ето – най-накрая днес ще раждам. Ох, по-добре да не го бях правила, но кой да знае, че така ще стане!

Някъде към 15:00 ми донесоха да подпиша документ, в който пишеше, че ако случайно взема, та умра по време на раждането, сама съм си виновна. С радост се подписах и попитах кога все пак ще ми направят клизмата.

Петнайсет минути по-късно се появи една сестра, която заяви, че е тук, защото изрично съм била помолила да ми се направи клизма. Казах ѝ, че хич никак не държа даже, но ако ще се случва, искам да се подготвя психически. Тогава тя ми обясни, че те обикновено не правят клизма преди раждане, но ако наистина много държа, ще направят изключение. „Не, в такъв случай не”, отвърнах.

И наистина се зарадвах. Вярвайте ми, това беше първият път, когато се зарадвах на нещо, откакто бях бременна.

След няколко минути ме поведоха към операционната, а мъжа ми го изпратиха в друга стая да се преоблече в престилка на хирург. В операционната ми сложиха епидурална упойка в гърба и престанах да си чувствам краката. Така и така не си бях виждала стъпалата от два-три месеца, така че не ми беше чак такъв проблем да спра и да ги усещам.

Много интересно усещане! Оставате с едно такова чувство, че краката ви са два масивни отпуснати каменни стълба, които нямат нищо общо с туловището ви, а освен това са и в странно положение – сякаш ще танцувате балет.

Стаята изведнъж се напълни с някакви хора с маски и изведнъж един от тях се наведе над мен и ме целуна. Минаха сигурно пет минути преди да схвана, че това трябва да е мъжът ми. Преди това бях готова да повярвам, че предлагат и такава услуга в родилното – целуни нещастницата.

Мъжът ми беше много добър. Непрекъснато тичаше из операционната с фотоапарат в ръце и снимаше от всеки възможен ъгъл, при това не спираше да напомня на хората с медицинските маски да се усмихват.

Отначало не разбирах защо се е натъпкала цялата тая навалица в стаята, но после ми обясниха, че за всяко от децата е предвиден по един педиатър и две медицински сестри, та затова.

След малко пред очите ми опънаха някакво платно.

Появи се моят лекар и ме попита как се чувствам. Казах, че се чувствам отвратително. Да лежа в някаква стая, претъпкана с хора, в пижама с връзчици и в балетна позиция, с оголени корем и дявол знае какво още – това ми е сбъдната мечта.

Докторът помоли да му пуснат музика, но вместо това някой му подаде скалпел и започнаха да ме режат. Не усещах нищо и точно това ме безпокоеше. А докторът го безпокоеше това, че мъжът ми продължаваше да снима всичко. Накрая го помолиха да седне до главата на жена си и да не мърда повече от там.

Пет минути по-късно извадиха от мен първия ми син и той каза: „Ааааааа!”

Увериха ме, че това е добре, и го изнесоха да го почистят.

След още една минута извадиха и втория, който каза абсолютно същото. Изнесоха го и него и три минути по-късно ми ги донесоха и двамата повити и накипрени в смешни шапчици. А аз ги гледах и си мислех: „Ах, ето значи какво толкова мърдаше в корема ми!”

И не усещах абсолютно нищо.

Семейна снимка на нас четиримата ни направи една от сестрите, след което откараха децата нанякъде, а мен ме увериха, че и на двамата апгар-тестът бил с резултат 10/10, което било изключителна рядкост при близнаци. После ме подкараха обратно и всички започнаха да ръкопляскат така, сякаш току-що всички сме се отървали на косъм, приземявайки се със самолет само с един двигател, управляван от пияна стюардеса.

Не разбирах защо, така че започнах и аз да ръкопляскам, но мъжът ми ме плесна през ръцете: „Недей! Аплодират теб, покажи поне малко скромност!”

За кратко ме оставиха в реанимацията, където ми сложиха под завивката някаква тръба с топъл въздух. Да ме постоплят. А после ме откараха в стаята, където цялата рода, ухилени до уши, вече се беше насъбрала около креватчетата на двамата малчовци.

Малчовците тъкмо ги преглеждаше педиатър.

Мен всички ме забравиха напълно. После обаче все пак се сетиха за мен и пак започнаха да ме аплодират. Честно казано, това адски ме подразни, защото нито бях облечена както подобава, нито си усещах краката все още. Допълнително ме напрягаше фактът, че бях с катетър и плик за урина.

После започнаха да пристигат още хора. Онези, които са присъствали на сватбата ми, помнят каква тълпа беше там. Е, сега всички те дойдоха до един. В родилното няма определени часове за свиждане, така че който иска, може да дойде когато поиска. Ако знаете как ми писна от народ за двата дни, в които бях там!

В ръката си винаги държах въженце, с което можех да позвъня, ако усетех болки в шевовете. Дърпах го на всеки 15 минути и винаги идваха уж да ми поставят обезболяващо, докато не ме светнаха, че всъщност ми слагат плацебо – нямало такива обезболяващи, които да могат да ми слагат толкова начесто.

И това не ми хареса.

Нощем, през два часа и половина ми докарваха децата да ги накърмя. Когато чуех по коридора колелцата на количките им, се опитвах да се преструвам на умряла, но сестрата не се върза нито веднъж. Всеки път настойчиво ме разтърсваше и казваше: „Децата ви са гладни!”

Идеше ми да ѝ кресна нещо от рода на: „Ами нахрани ги тогава! Вече ме болят гърдите от това кърмене!”

Разбира се, не го направих нито веднъж – не исках да си помислят нещо лошо за мен. И да, наистина болеше зверски, докато ги кърмех. Предполагам, че има жени, при които не е така болезнено, но всички мои познати казват, а и аз се убедих лично, че първите месеци си боли яко.

Освен това постоянно бях уморена, защото за сън почти не ми оставаше време. За тези два часа не успявах дори да се унеса като хората.

После ни изписаха и дойде ред за онова, за което никой не пише в книгите. Ще разказвам по-нататък на онези, които проявяват интерес.

 

Източник nedorazumenie.livejournal.com

 

Може би ще ви е интересна и тази история за раждането в домашни условия. А тук вижте женските тайни, които научаваме твърде късно.

Последно променена в Неделя, 01 Октомври 2017 21:04
Прочетена 9049 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook