Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Най обичам

Автор: Траяна Кайракова

 

Обичам семейството си.

Обичам да ходя на почивка няколко пъти.

Обичам да ям, пък нищо да не качвам/ не ми се получава/.

Обичам да съм слаба / виж предното/.

Обичам да пея, че и успявам/поне аз тъй си мисля, за комшиите не знам/.

Обичам да танцувам.

Обичам цветя/ хеле, ако не трябва аз да ги копая/.

Обичам да чета.

Обичам да ми е чисто.

Обичам да ми правят ремонт всяка година и после някой да изчисти.

Обичам морето.

Обичам да живея в къща/ама без много за копаене и обръщане на буци/.

Обичам да готвя.

Обичам работата си, приятелите, купоните, шоколада, мента със спрайт, селски домати, люти чушки, мазни баници, да люпя семки, да се карам на децата, че хора да станат, да командвам и още 8672 неща.

 

Но най обичам да се смея. Ама не само да се усмихнеш някак си тъй скромно, да присвиеш устни и да си прикриеш зъбите с ръка, че да не ти излизат бръчки, ами с пълна сила. Никакво лекичко „ хаха“, а направо „ Мухахахахаха, бухахахаха, охахаха и т.н.“ Само дето „Иху“ не викам и бяла кърпичка не размахвам. Пропускам и „Хо, хо, хо“, щото още на килограми не съм достигнала добрия старец, но натам отивам май. Тук ви говоря за нещо, което аз наричам смехавица. Удари ли ме един път – край! Човек да умира покрай мене, нямам озаптване. И мене ме е срам, ама туй си е природа, а върви го спри. Който ме познава, почва веднагически да се хили с мен. Знае, че не го правя нарочно и не влагам зла умисъл. Който не ме познава обаче, смята , че се подигравам с хората, и не ме харесва особено, но такъв и аз не го харесвам особено, тъй че сме квит. Да знаете, че и като умра, ще повдигна капака и пак ще се хиля като ярешка глава на фурна, ако не дай си, Боже, някой припадне или падне отгоре ми в дупката.

Обажда ми се една дружка от село, че ще дойде до града, да ми донесе разни зарзавати. Да ида да я чакам на спирката в центъра, че ще е бая натоварена. Няма грижи – в уречения час съм там. Иде селският рейс и какво мислите става. Изнизва се половината народ и подир мойта дружка. Ударила едно червило, опънала едни ролки/ нали ще е в градска днеска/, даже мустака обръснала и с модерна пола се путеперчила. То хубаво, ама полата до средата на прасеца, тясна, едвам си мърда краката и на едни кокили покачена. Дорде ме види и се ухили, хич не гледа де стъпя. Автобусното стъпало високо, тротоарът нисък и стана едно мазало, в рамка да го сложиш, не е за разправяне. Като се запетлаха тия крака в тез модерни чепици, като се усука тая ми ти пола, Минка моменталически се озова по гръб на земята в поза пергел. Хвръкнаха домати и чушки, паприкаши, гулаши, гювечи и прочее. На коленете две дупки, оттам се видят космите по краката/ виж тях ги беше забравила/ тъй наболи, че пармезан да рендосваш на тях, пък полата на кръста й тъй се увила модерно, че разкрива розови кюлоти. Че като ме удари смехавицата. Умрял да беше някой, щеше да стане и той с мене да се хили. Треса се аз като малеби, стискам зъби някой да не ме чуе, ама няма, братче. Скрих се зад едно дърво, стискам си устата да излиза само лекичко „кис, кис“, ама не би. Накрая влязох във входа на един блок, че като пуснах бурията, двайсет минути хълцах и със сълзи се смях. Всички паткани по дупките си се скриха. Излизам оттам, хората вече я бяха повдигнали душата златна, беше се понаместила що-годе и ме търси с поглед. Явявам се аз, запотена и зачервена, с подпухнали очи и Минчето ми вика:

Злато, недей плака, ти за мене ли се уплаши? Няма ми нищо, малко се понатъртих, ама язък за доматите.

За тебе викам ревах, мога ли й каза що са ми червени комбалите. Жива ще ме одере.

Ако някога ви се случи такова нещо, немедленно се ухапете, ритнете или поне си счупете някой пръст без значение на крак или ръка, за да млъкнете. Иначе рискувате да ви застрелят на място.

 

 

Жега, жега един ден, та се не трае. Спим си вечерта с мъжа и децата и към четири сутринта чувам аз подозрителен шум и стържене по външната врата. Брех! Туй да не е смъртта? Ей сега ще се яви на вратата, стиснала косата и ще рече:“ Идвам за душата ти!“. Ама аз съм се подготвила психически. Ще ръгна мъжо и ще му кажа :“ Ставай! Тебе търсят!“ Аз и без туй тъй му викам - „душа“. Ама сетне се сетих, че ако е смъртта, хич няма да ме предупреди, ами направо ще дойде и ще избере по-красивия у нас. Аз и без туй съм си грозничка и понакуцвам, пък и мъжът ми кога ли е бил късметлия, че жена му да умре преди него. Абсурд! Сръчквам го аз да става, щото акъла си изкарах. Изморморва сънено нещо той, спира дъскорезницата и става. Става, ама гол до кръста, само по едни боксерки, рошав и страшен. Лангъъъъър! С такъв ряз отвори вратата, че в целия блок прозорците издрънчаха. Че като се люсна едно течение, че като му се развяха гащите като два бели парашута в тъмното, стой, та гледай! „ Стой! Кой там?“ – като изрева тоя ми ти стокилограмов мъж, който беше в коридора, трябва да се е одрискал. „А-а-аааз съм, ба-ба...“- чува се заекващ глас в тъмницата. „Ми ко прайш там посреднощ, ма?“ „О-о-о-тивам на погре-бе-ние, че чи-чо ти Пеньо у-у-у-умрял зарана.“ „Ааа, добре, гледай да заключиш.“ Че като ме удари смехавицата, като ми мина страхът, че като не мога да спра, ужас ви казвам. Все тез бели гащи са ми пред очите и страшният глас на мечка стръвница. Стисках, стисках, че като се разхилих, няма спиране. Леглото се тресе, щото е от ония с таблите и пружини, дето като легнеш, задните ти части в земята опират. Ядоса се накрая мъжът ми, сто пъти ме кара да спра, че му се спи, и накрая избухна: „ Другия път, като чуеш нещо, ти ставай! Ай ще му се не знай!“. Изнизах се в кухнята и цял час с глас се смях и не със сълзи, ами с реки ревах. Спрях чак когато комшиите взеха да святкат лампи и заблъскаха по пода. Пък баба му как не получи удар не знам. Ей го, скоро ще удари стотака и нищо й няма. Страшно сърце ей!

Не знам да има бременна жена, коята да е нямала газове. Най-вероятно не си признават, за да минават за по-изискани. С първата бременност бях добре. Дъщерята ме пожали и нищо не разбрах ни от много газове, ни от раждане. Шест години по-късно обаче синковецът ми разказа играта. Напъни ужасни ви казвам и то от третия месец. Бебето щяло да е с голяма коса, затуй съм имала газове, хубаво щяло да е, не знам какво си, направо врели - некипели. В едно бях сигурна – или ще ме удуши, или ще излезе вмирисано. Направо ме беше страх да изляза на кафе. Не знам къде и кога ще ме свари. Вече в почти десетия месец не се траех. Не излиза туй дете и не излиза. Ми в тая жега и аз да съм, ще се опъна да се плацикам в корема на някой и ще си правя кефа, докато захладнее. Лежа си като кит и пъшкам в най-големите жеги в спалнята към 21 часа. До мене съпругът, в кошарата каката. Усещам аз поредния залп и го изтрелвам с пълна мощ. Двамата до мен първо се засмяха, сетне работата стана „дорде се ухилили, се озъбили“. „Жена, пак почваш, ще се караме“. Ми хубаво, ама аз каква вина имам? Син нали искаше, наследник, сега ще търпиш, без туй не остана.

Пък и в крайна сметка хубав човек лошо нещо в себе си държи ли? Аз явно съм бая лошотия, щото много лоши неща пуснах да си хвърчат по живо и здраво, но миризливо.

Втория път по терлици пуснах леко и фино, обаче обгазяването ме предава веднага. „Жена, бягай до магазина за противогази, че с детето няма да доживеем да видим второто“. Тъй ли, викам? Ще се подиграваш, а? Ей ся ще видиш как империята отвръща на удара! Че като заредих оръдието, че като застрелях едни откоси равномерни и силни, чак аз се не траех. Ама пуста човещинка, можеш ли я спря!

Детето се уплаши и ревна, пък баща му пак бърника радиото: „Ей на, на детето му залютя на очите, да знаеш, от малко ще ослепее. Татеееее, да знаеш майка ти или умира, или нещо гние в нея. Милост няма тая жена, милост няма, ееееей! Жена, я се погледни, да не би вместо да си пуснала газове, направо да си се одрискала“ и все в тоя ред. „ Дъще, сутринта да дойдеш, да ме провериш жив ли съм, или съм се озъбил и посинял от задушаване“. Подхилквам се аз под мустак, търпя, щото съм без вина виновна, ама карай, туй да е. След поредната серия мъжът ми не се стърпя. Стана от леглото, почна да се кръсти и да нарежда: „ Господи, помилуй, Господи, помилуй!“. Ей тука вече казвам ви не издържах. Не смехавица, ами смехавище ме задави. Вече бяхме на матрак. Тъй се тресеше, че входът го усети като земетресение силна степен по Рихтер. Бе ха хълцане, бе ха сополи, бе ха сълзи – няма спиране. Само се притеснявах да не ме хванат контракции, че както беше бесен и замаен от газове и до родилното нямаше да ме закара. Смях се и хълцах като разпрана около час и на сутринта родих. Ако случайно преносвате, не слушайте какво ви разправят – да се киснете в гореща вода, да пиете мента с мастика, да поскачате на ластик. Ударете му един смях, ама поне час, коремът да ви заболи, устата ви да се разчекне, да се разхълцате яката и до сутринта или вечерта, както там ви се пада, сте готови. Изпитано е, няма да ви подведа.

Дано не раждам трето, че и пак мъжко, че ако не ме застрелят вкъщи, ще се наложи да се самообеся или да изчезна безкрайно!

 

Прочетете още:

До сина ми

Децата мълчат, значи ядат тебешир 

Ужасен ужас

 

Последно променена в Четвъртък, 28 Септември 2017 20:26
Прочетена 9973 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

Facebook