Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Яна Пеева

Вчера бе поставено началото на една много хубава и нужна кампания, инициирана от Мрежа за съвременна родилна грижа - Да превърнем раждането в позитивно преживяване!

Моето беше точно такова и помня с хубаво всеки един момент от него, като удобно не мога да си спомня единствено болката от контракциите. Помня, че се чувствах сигурна, чувствах се в безопасност, чувствах се сякаш за мен ще бъдат положени най-добрите възможни грижи, каквото и да стане. Помня, че търсех Теодор с очи всеки път, когато за кратко се отдалечеше от мен и не висях на врата му. Помня как ме успокояваше Илона, как стисках ръката й, как ме окуражаваше да викам, колкото си искам, как внимателно обясняваше и на мен, и на Теди всяко нещо. Знаехме много добре какво ще се случи, как протича едно неусложнено раждане, бяхме насърчени да си изготвим план за раждане, да сме наясно какво искаме и какво не искаме. Да зададем всички въпроси, които ни тормозят, да преговорим всички неща, които са ни неясни. Да се чувстваме сигурни в това, което ще последва. Бях спокойна, защото знаех, че към мен ще се отнесат с уважение и грижа, че ще имам нужната подкрепа.

Много жени нямат този късмет. Хората като цяло смятат, че това е късмет. А то всъщност е просто едно раждане, по време на което бяха уважени препоръките на СЗО. Раждане, каквото би следвало да преживее всяка жена. За съжаление обаче в България нещата не стоят точно така. Ужасяващите истории, разказани от раждали жени, изстрадали кошмарни преживявания, са хиляди. А масовото разбиране е, че раждания, подобни на моето, са глезотия. Кампанията на Съвременна мрежа за родилна грижа цели да промени точно това - закостенелите, архаични разбирания и методи, за да може всяка жена, без значение от финансови възможности, образование, история и т.н да може да роди, обградена от грижи и уважение, да има положително преживяване без значение дали раждането й е естествено или секцио. Да не тръгва със страх към болницата, а с нетърпение. И понеже мен ме бива да говоря за емоционалните неща, но с фактите не съм никак добра, следва и официална информация от сайта на организацията:

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

zx780 3377463В продължение на два месеца на фейсбук страницата на организацията   ще бъдат публикувани визуални материали и текстове за популяризиране на препоръки на СЗО, които доказано подобряват както клиничния, така и емоционалния резултат от раждането. На страницата на Мрежа за съвременна родилна грижа в интернет пък ще бъдат публикувани пълните 56 препоръки на български език, както и връзка към аналитичния доклад на СЗО на английски език. 

artboard9-те препоръки, които са основен фокус на кампанията, акцентират върху физическите нужди на жената и начините, по които медицинските екипи биха могли да направят така, че раждането да бъде по-щастливо и положително. 

- Уважение към раждащата жена

- Емоционална подкрепа от придружител

- Ефективна комуникация от страна на медицинския екип

- Различни методи за правяне с болката

- Редовно и прецизно следене на родилния процес и документиране на хода му 

0OnURPaT

- Приемане на подходяща храна и течности от жената по време на раждането

- Движение и възможност за избор на позицията по време на раждането

- Акушерски модел на грижа - преди, по време и след раждането

- Предварителен план и информация, ако изникнат усложнения

Пресконференцията за началото на кампанията можете да видите тук - в нея членове на Мрежа за съвременна родилна грижа дават повече информация както за препоръките, така и за самата кампания. Можете да чуете любимите ми акушерки Илона и Йоана, адвоката по мединско право Мария Шаркова, психолога Доротея Панова, както и Мирослава Филипова от Асоциация на българските дули.

За финал оставям любимата ми снимка от раждане. Аз самата нямах нито фотограф (нищо, че Ивето каза, че с кеф ще снима още едно раждане), нито дула (нищо, че Йоана и Илона няколко пъти ме окуражиха да помисля в тази посока), но с удоволстие и лека завист гледам всички снимки, които Мира публикува във фейсбук. Иска ми се всяка жена да може да има също толкова щастливи и умилителни спомени за деня, в който е родила дете си, дори и без снимки. Дори и не в частни болници. Дори и не с любимите ми акушерки. Просто всяка жена, във всяка болница, на всяко раждане. 

RNILdCAMПрепоръчваме ви още: 

Роди се човек - история в снимки

Моето раждане в България

 

 

 

Автор: Яна Пеева

В неделя с Теодор имахме годишнина. 6 години. 1/4 от живота ми съм прекарала с него. Луда работа направо. Не сме от най-романтичните хора и нямахме пълна програма с просълзяващи дейности, даже торта не му направих, защото още дояждахме последната. Признах му обаче, че го обичам повече от печени картофи, което си е голяма работа, защото аз много обичам печени картофи! Освен това се уговорихме с мама да дойде да погледа Борис, за да излезем ние като големи хора НА МОЛ! Не че не посещаваме редовно мола, все пак ни е кварталният магазин, но обикновено един брой син виси върху единия от нас, а и бързаме да се приберем, да не би кучетата да ни изядат апартамента и да продънят ушите на съседите. Та в неделя, малко преди обяд мама пое Борис (който започна да се прозява в секундата, в която я видя, не знам какви магии прави тази жена!!!), а ние се отдадохме на романтика - направихме си кратка разходка с колата до Панчарево, където почти станахме на ледени висулки, а после се върнахме обратно вкъщи, покрещяхме си малко на тема комунизъм, както и на тема “тази половин краставица мога ли да я хвърля, или ти ще я хвърлиш след 4 дни, като я видиш, забравена в хладилника?”. Идилия, романтика, рози и еднорози! 

В крайна сметка успяхме да си спомним, че на този същия ден, преди 6 години, сме си запалили пламъчета в сърцата, изхвърлихме краставицата на раздора, целунахме синковеца по челото и мърморещи си под нос се отправихме към мола, за да вечеряме и да  гледаме след това Аквамен. Някъде по средата на пицата си с кренвирш, Теодор с лека въздишка ме погледна и попита дали наистина толкова държа на Аквамен и дали случайно не искам да отидем вместо това на хоръра за хора, които биват убивани в ексейп руум. Много държах и въобще нямах никакво желание да гледам никакви хоръри, за никакви хора, които умират, докато решават пъзели, затворени в стая. И понеже нито единият от двама ни не искаше да отстъпи, единодушно взехме решението да решим спора с “Олимпиада по избиране на филми”. Това гениално творение на Теодориния мозък представлява следното: 1-ви рунд - камък-ножица-хартия във формат 3 от 5; 2-ри рунд - познай числото, четно или нечетно, с помощ от random number generator на телефона; 3-ти рунд (ако се наложи) - пържолки. Представете си ни, моля, нас двамата, що годе добре облечени, седим по средата на "Виктория", заливаме се от смях и играем на камък-ножица-хартия. Не си ни представяйте как играем на пържолки - до там не стигнахме, аз победих в първите два етапа на Олимпиадата. След известен брой измрънквания, изстенвания и проплаквания, Теди все пак се съгласи, че съм спечелила честно и почтено и се отправихме към киното. Той ужасен от идеята, че ще трябва да гледа Аквамен, аз - леко пияна от чашата бяло вино, която изпих. За моето огромно съжаление и правопропорционално удоволствие на Теди - билети нямаше. Поставени пред перспективата да се приберем два часа по-рано и да развалим кефа на мама, която си умира да гледа Борис, решихме да се жертваме и да се разходим из мола. Теодор, сякаш озарен от гениална идея, ме хвана за ръка и ме поведе напред, като на всеки мой въпрос къде отиваме, се подхилкваше дяволито и ускоряваше крачка. Накрая, 4 минути по-късно, спряхме пред магазин за бельо и той тържествено застана пред него, ухили се до уши и каза:

- Хайде да ти купим гащи!

Сега, не си мислете, че купуването на гащи в нашето семейство е някакво събитие, което изисква специален случай и изпиване на по чаша вино преди това. Просто от известно време мрънкам, че с подреждането на апартамента и поредното разчистване на дрехи, които не ме правят щастлива (защото, нали, Мари Кондо така каза!), са изчезнали всичките ми гащи. Неподозирайки какво ме очаква, доволна влязох в магазина и се отправих към бельото, което ме прави щастлива. През това време Теодор направи своя обиколка, огледа всички модели, попита консултантката дали случайно има и женски боксерки с морков отпред (да, има) и в крайна сметка стигна до мен. 

Преди да продължа, една бележка, която Теодор настоя да добавя. За хората, които не го познават и по някаква случайност не са виждали нито една негова снимка в сайта - понастоящем той прилича на доста добре охранен пастор - с дълга коса, дълга брада и пронизващ син поглед. Хубаво си го представете. 

49787353 10211101297928453 3547453608503017472 n

Та, стоим си ние пред гащите - дантелени, сатенени, копринени, червени, тюркоазени, всякакви. Аз разглеждам и се чудя кои точно ще ме направят щастлива. Теодор ме поглежда с най-сериозния си поглед и казва на висок глас, така че да е сигурен, че и хората пред магазина ще го чуят:

- Тези гащи ИЗОБЩО не са библейски! Не смятам, че имат място в нашия правдив дом. 

Аз и консултантката се споглеждаме. Аз избухвам в смях и някак извинително вдигам рамене. Тя се чуди дали да се смее или да ме попита имам ли нужда от помощ. Теодор продължава да гледа осъдително миниатюрите парчета плат. 

- Искаш всички да горим в ада заради теб ли?

Червена като домат и почти неспособна да дишам от смях, го издърпах от магазина под потресения поглед на жената вътре. Същата сцена се повтори още два пъти в различни вариации. Нали не си мислите, че след първия път съм влязла доброволно в следващите магазини? Не! Бивах насилствено издърпвана за ръката вътре и стратегически поставяна пред възможно най-червените и дантелени гащи. 

В крайна сметка Теодор се смили над мен и в последния магазин, четвърти за този етаж (кой има нужда от толкова много магазини за бельо?!), ме остави да си избера порядъчни библейски гащи. Опита се все пак да направи още малко смях, но в секундата, в която посочи обекта на следващата си шега, жената го погледна с леденостуден поглед и изсъска: “О, тези са прекалено скъпи за вас!”, което го остави без думи почти до колата.

Както казах, никак не сме романтични. Но пък се смеем почти денонощно. 6 години смях, можете ли да си представите! Човек би си помислил, че ще имаме плочки на коремите, но уви - ядем прекалено много печени картофи. Ако имате някого до себе си, който успява да направи дори купуването на гащи незабравимо изживяване, не го пускайте. Знам, че звуча като клиширан лайфкоуч, но наистина - това са важните неща в живота. Да имаш кой да те накара да се смееш до сълзи. И да имаш с кого да си разделиш печените картофи.

50226145 294447511260594 197338719160631296 n 

Препоръчваме ви още: 

Ех, тези влъхви

Автор: Мария Пеева

Миналата пролет имах тежък период. Това е отделна история, в която не ми се иска да навлизам сега, свързано е с родителите ми. Може би ще събера сили да ви я разкажа друг път, но все още ми е болезнено. Споменавам я тук, защото съм убедена, че заради този стрес и притеснение започнах да качвам килограми. Не че и преди това не бях пухкава, както моите момчета мило ме определят. Но през март установих, че всяко качване на кантара показва все повече и повече килца. А най-неприятното беше, че диетата ми беше същата като преди - сутрин кафе и някой плод, обяд и вечеря домашно сготвена храна в нормални порции и филийка хляб, веднъж на ден нещо сладко или шоколад, вечер чаша вино или бира. Така се храня откакто се помня, а сега изведнъж започнах да качвам. С този темп само след година щях да съм поне десет килограма отгоре. Ужасих се и си записах час при ендокринолог.

Слава богу, изследванията не показаха нищо притеснително, но когато погледнах диагнозата, много ми докривя. Обезитет 1 степен. С други думи - затлъстяване. Докторът - симпатичен (и много строен) млад човек ме погледна и доста сериозно ми каза:

- Госпожо, вие сте съвсем здрава, но трябва да вземете мерки за килограмите си, защото след някоя година затлъстяването вероятно ще доведе до всякакви други проблеми, може да имате проблеми със ставите, със сърцето, диабет и май е по-добре да не продължавам…

Можете да си представите с каква физиономия се прибрах у дома. Обясних на мъжа ми, че е женен за официално затлъстяла жена и се наревах на приятелките. След като ми омръзна да се оплаквам, най-после успях да се взема в ръце, седнах и изчетох това-онова за диетите и си направих план.

Всичко, което следва, разказва само моя собствен опит и преживявания. Умолявам ви да не го приемате като съвет за отслабване, защото не съм нито диетолог, нито инструктор, нито психолог, нито лекар. Аз съм просто една жена на 45 години, която свали 15 килограма без прекомерни усилия. И не на последно място - не ги качи отново.

И така - ето каква диета в три етапа си съставих:

Две седмици - строга безвъглехидратна

Шест месеца - нисковъглехидратна

Доживот - с известни ограничения

Надолу ще ви разкажа по-подробно за всеки от трите етапа:

1. Първите две седмици изключих от менюто си абсолютно всичко въглехидратно - не само захар, но и ориз, картофи, плодове, дори бобови. Но да не си помислите, че съм гладувала. Всички диетолози пишат с огромни букви в книгите и сайтовете си, че за да отслабнеш, трябва да се храниш, иначе организмът задържа резерви и човек хем е дебел, хем е гладен. Тази перспектива никак не ми допадна, затова старателно си изготвих режим с пет хранения на ден. Всъщност дори започнах да ям повече отпреди. А може би не ви се вярва, но след първата седмица напълно изгубих желанието си да ям сладко, което направи по-нататъшния процес безкрайно по-лесен.

С какво се хранех тези първи и най-строги две седмици?

За закуска яйца и/или сирене и някакъв зеленчук - обикновено суров.

Към 11 часа и следобед - ядки.

Обяд и вечеря - огромна салата с маслини и зехтин и месо/риба.

В този период не консумирах никакъв алкохол. Кантарът изведнъж ме заобича и започна всеки ден да сваля килограм надолу. Осъзнавах обаче, че има голям риск бързо да ги върна, ако не съм много старателна и постоянна. Не съм усещала слабост или липса на енергия, дори напротив. Пиех много вода - поне 2,5 литра на ден. Пиех и доста кафе, но това е, защото го обичам. Добавки не съм взимала в никой период от диетата.

2. След първите две седмици започна вторият етап на диетата ми - 6-те нисковъглехидратни месеци. Мисля, че бих могла да издържа и повече, но бях решила да не подлагам организма на прекомерен стрес и след две напълно безвъглехидратни седмици върнах плодовете в диетата. Започнах всеки ден да ям по един плод - примерно една ябълка или купичка сезонни плодове. Стараех се да не ги смесвам като вид и да не са повече от 200 грама. Започнах да хапвам и бобови храни, но все още наблягах на месото и рибата. Картофи и ориз не съм яла изобщо в този период. Брашното и захарта също си останаха табу. От време на време, но не всяка вечер си позволявам чаша вино или една бира. Продължих да пия и много вода. Кантарът също продължи да върви надолу, не толкова интензивно и не равномерно, а сякаш на скокове. Нямам обяснение затова, но предполагам, че ако се заровя, ще намеря някъде.

3. До септември вече бях свалила 15 кг. Някъде през ноември приключих и с този етап и започнах да се храня така, както мисля да продължа и занапред. Не ям сладко - освен на рожден ден или на празник, но не повече от два пъти месечно. Веднъж седмично ям картофи, веднъж седмично ориз и веднъж седмично - бобови. През останалите четири дни съм на салати, месо и риба, млечни и яйца. Пия много, много вода - поне два литра на ден. Всеки ден ям някакви ядки и плодове. Пия чаша вино или бира не всеки ден. Пия и кафе, моята любима дрога. Добре че не ми пречи на диетата, иначе може би щях да се откажа от нея. Кантарът мърда леко нагоре и надолу в зависимост от часа на деня, но вече не свалям килограми. Не съм слаба и най-вероятно никога няма да бъда, но обезитетът отдавна е забравен. 

Относно спорта и движението. През пролетта и лятото беше лесно, защото правехме дълги разходки с кучетата, бебето, децата. През студения сезон не прекарвам много време навън, затова започнах да правя упражнения у дома - нищо сложно и натоварващо, но ми се отразява добре. Може би най-после ще тръгна и на някакъв организиран спорт, за което отдавна се каня.

За конкретни рецепти - в интернет и в социалните мрежи намерих купища интересни и вкусни рецепти. Когато човек готви за семейство, а не само за себе си, трябва да се съобразява и с техните предпочитания, което определено прави спазването на диетата малко по-трудно. Но не е невъзможно. Ето, справих се.

Преди и сега

Признавам, че малко се гордея с това. :) 

Накрая ще си позволя един съвет - ако някога решите да правите диети, потърсете диетолог. Това е далеч по-лесен вариант. Аз не го направих, но през цялото време се консултирах с приятели лекари и с хора, които се занимават професионално със спорт. Техните съвети ми бяха безценни.

В крайна сметка благодарна съм, че минах през това преживяване. Научих се да се храня по-здравословно и да обръщам повече внимание на сигналите на тялото си. Освен това сега определено имам повече енергия отпреди. Не съм перфектна, нито слаба, но пък се чувствам добре.

Е, имаше и един страничен ефект - наложи се да си сменя гардероба. Но познайте дали се оплаквам от това. :)

Две статии, които са ми били полезни и които съм споделила в сайта: 

Кога и как да пиете вода 

14 трика как да спазваш диетата си

Автор: Яна Пеева

Не знам какви илюзии успявам да създам за себе си в онлайн пространството, но всъщност на живо съм едно доста често сърдито същество, което не обича кой знае колко да си говори с непознати хора и като цяло се държи като темерут. С годините (вече 24!) успях да си събера едно кръгче от приятели, които стоически ме понасят, обичат и ценят такава, каквато съм. Или поне успешно се абстрахират от неприятните ми особености. Има един ден в годината обаче, който изкарва наяве всичките ми ужасни страни - ставам изнервена, докачлива, мрънкам постоянно и за всичко, чисто и просто непоносима съм. Този ден, естествено, е рожденият ми ден. И понеже все пак не съм отвратителен човек, всяка година всячески избягвам контакт с любимите ми хора на точно този ден. Иначе казано - не го празнувам. Виждам се с мама, духвам свещичките върху тортата, която тя ми прави, прекарваме малко време заедно и това е. Тази година обаче бях решила да си подаря един специален ден. Секнах в зародиш всякакви нелепи идеи за празнични вечери и партита (за ужас на Теодор, който живее за празнични вечери, партита и подаръци) и си самоорганизирах тържествена програма. Първоначалната идея беше някак да подредя в този един ден всички онези неща, които Теодор не обича да прави и за които аз си умирам - разходка в ИКЕА, разходка в центъра, ядене на сладолед и разходка, спускане с шейни, бавно и мързеливо пиене на кафе, излежаване, готвене на вечеря заедно, миене на зъби ЗАЕДНО пред огледалото на забавен каданс, докато за фон звучи Your song на Елтън Джон. Схващате - гледала съм прекалено много романтични комедии в пубертета и най-накрая ми се е отворила възможност да ги преживея и аз. Да, ама не. Теди, понеже ми е умник, е цяла седмица по интервюта за работа, и с леко облекчение установи, че няма да може да участва в пълния набор активности, които ни бях замислила.

Вместо романтичния ни ден се получи друго, не по-малко хубаво. Мама дойде да гледа Борис, а аз отидох да си направя татуировка, докато Теди е на интервю. После отидох в любимата ми Цукерня Савенко, където Ани ме изненада с неочакван подарък - магнитче с нашата сватбена торта! След порядъчно количество капучино, макова торта с лимон (обещавам ви, това е най-вкусната, която можете да си купите) и четене на книга САМА, Теодор се появи и все пак получих бленуваната разходка в центъра - 600 метра до Скаптобара, където влязох с думите “Най-накрая имам рожден ден!” и получих безплатния бургер, за който мечтая от години! Освен това на Раковска ни спря една ужасно симпатична жена с думите “А! Вие сте синът на Мама Нинджа! А вие сте снаха й! И освен това имате рожден ден!”. Прекрасна жено, благодаря ви за милите думи и извинете, че не реагирахме по-адекватно! 

49797533 602893810123928 5977510838603350016 n

Вкъщи ни чакаше мама със закачени по лампите балони, “сандвичи за рожден ден” (с изрязани във формата на сърчица саламчета и кашкавалчета) и най-вкусната торта, която не можете да си купите. Взехме въпросните провизии и се отправихме към Пееви, за да духна свещичките и да ги почерпим с торта по случай съществуването ми. 

Прочетохте първия параграф, нали? Ако си мислите, че преувеличавам и само си въобразявам, че съм толкова непоносима, ей сега веднага ще ви оборя. Прекрасната ми майчица, жената, която ми е дала живот и ме обича повече от всеки друг човек на света, най-добрата ми приятелка, на която винаги казвам всичко веднага след като го кажа на Теодор ми подари ето това: 

49899310 239011580364905 3600768106995122176 n

По-ужасното е, че след като я видя, Теди дълбокомислено кимна с глава и каза “Ето, най-накрая имаш шанс да се оправиш…”, Мими пък избухна в смях. Не знам дали се смееше, защото е съгласна, защото е АДСКИ смешно или пък защото тепърва предстоеше да получа подаръка си от тях. Обяснението, което получих за него беше, че Иван го е избирал и е нещо мноооого специално точно за мен и трябва да изчакаме той да ми го подари. Можете ли да си представите как изкарах следващия половин час, докато се прибере Иван? Само дето не тръгнах да обикалям къщата в търсене на въпросния подарък. Знаете ли какво получих? 

Не случи на семейство, Яна

49896022 287227005323037 8760608964481122304 n

Индустриална горелка! За да правя крем брюле! 

След обсъдихме, че никой никога не е получавал такива подаръци на рождения си ден, Мими ме попита Теди какво ми е подарил. Ами, как какво - тиган! 

Истината е, че това ми беше най-хубавият рожден ден досега. Първият ми с Борис. Който прекара по-голямата част от вечерта в опити да седне върху котката и да изяде кабела на лаптопа на баба си. Но пък беше облечен като малък лорд и постоянно раздаваше големи мокри целувки.

49897155 2745069582385912 4645042946356281344 n

А на вас, мили непознати и познати нинджи, ви благодаря за хубавите думи, с които ме заливахте цял ден. Дано всички пожелания ви се връщат поне стократно!

Препоръчваме ви още:

Писмо до свекърва ми

Искам си розовата сапунерка

Захарче, сготви ми пак!

 

 

Автор: Ина Зарева

- Тази история не е за разказване - каза Веси. - Не искам да ме афишираш и да ме знаят хората. И нищо кой знае какво не съм направила. Около празниците е пълно с такива случки.

- Тази история е като другите, но не съвсем. Тя е прозаична и необикновена. Тя събира злочестието с красотата. Нека я напиша, а хората после ще решат дали е трябвало или не – убеждавам със сетни сили Веси и тя накрая вдига ръце.

Виждаме ги, но ни е трудно да задържим погледа си. Заобикаляме с погнуса картонените им легла. Внимаваме да не докоснем дрипите и да не доближим пещерните им лица. 

Всеки ден ги срещаме на едни и същи места. Свикнали сме с присъствието им, както свикваме със стара сграда или незнаен паметник. Понякога крещят несвързано. Друг път се карат помежду си. Могат и да са така застинали в мълчанието си, като че ли са мъртви. И много често са. Едно нещо е винаги неизменно с тях – гнетящата, непосилна за сетивата, миризма. Миризма на липса, на обреченост, на нямане. Миризма на падение, празнота и провал. Или миризмата на свобода, както самите те често казват.

Бездомници, клошари, скитници, номади. Имат много имена, различни лица, разни истории и общ дом – улицата. 

Някои са сираци, които никога нищичко не са имали. Други са загубили всичко след развод, уволнение, болести, жилищни измами, непогасени кредити. Възрастни хора, изоставени от близките си или бивши затворници, неуспели да се интегрират след излежаването на присъдите си. Има и малка част, отказали да работят и решили да се впуснат в кратка авантюра. Но авантюрата се е превърнала в целия им живот. 

Веднъж останал на улицата, човек веднага попада в Параграф 22. Липсата на постоянен адрес прави невъзможен достъпа до социални и медицински услуги. Търсенето на работа пък е немислимо при липсата на баня и чисти дрехи. 

Труден, студен, мизерен, гладен, твърд, мръсен, болен, обречен, кратък. Такъв е животът на улицата. Подминаваме го вечер, докато бързаме към топлите си домове. Докато пазаруваме по списък, купуваме подаръци, поръчваме мебели, украсяваме с гирлянди, плащаме ипотеки, работим до тъмно, те са все там. 

Непоискано добро

photo 1507047954138 77408768b3c3

Лицата им са картонени, леглата им са от плът, дрехите им - по спомен. Тътрят покритите си с язви крака, мокрите им крачоли се втвърдяват върху им, нищетата се сплъстява в косите им, а беззъбите им челюсти са стиснати в мъчително усилие. Но не грозотата на бедността е това, което най-силно се излъчва от тях, а гордостта. Една смътно уловима, нелепа гордост държи на разстояние всеки, понечил се отнесе презрително към тези хора. Вероятно, защото бедността, както казва Майка Тереза има много лица: 

„Смятаме, че бедността понякога е само да бъдем гладни, голи, бездомни. Бедността е да бъдеш нежелан, необичан, никой да не се грижи за теб – това е най-голямата бедност. Ние трябва да започнем от собствените си домове, за да ограничим този, много по-страшен вид бедност.“

Дали обезцветяването на един човек до бледото копие на личността му, скупчена върху студения тротоар е личен избор или поредица от несгоди? Дали тези хора биха върнали живота си, ако имат шанс? Застраховани ли сме срещу преобръщане на живота му? 

„Въпроси не задавай, отговорът е случаен“ – пише Стефан Цанев в едно свое тъжно стихотворение.

Но аз ви разказвах за Веси. За да добиете представа за Веси, си представете цунами, напъхано в ефирно, крехко тяло. Докато прецизира всеки детайл от работата си, всичко е спокойно. Докато през ръцете ѝ минават сделки за огромни суми – също. Но има ли човек в беда или каквато и да била кауза за подкрепяне – цунамито се отприщва и помита всичко около себе си. Колкото и да си коравосърдечен, колкото и да си се уморил от даване и помагане в този живот, се втурваш и правиш всичко по силите си.

Веси помага на всички и за всичко. Но най-много помага на бездомните хора. Дарява им храна, дрехи и работи в социалните кухни. Тя, разбира се, прави това анонимно и дискретно, за да не се афишира. Дотук нищо необичайно. Избрала е кауза и се е посветила на нея. Ежедневие станало да помага и подкрепя всички възможни акции.

Но се задали празници. Не било достатъчно само да нахрани, облече и стопли тези клети хора. Искала да усетят празника, така все едно са в домовете си.

Цунамито се завихрило, приобщило приятели и заедно направили най-разкошните сладки, които изобщо можете да си представите. Те били толкова изящни, че не бивало да се вкусят и толкова вкусни, че не бивало да се гледат. Украсата им била така прецизна, че приличали на бижута от Фаберже. Ароматът им разплаквал като тъжна песен, а вкусът им стоплял като прегръдка на любим човек. 

Веси и приятелите ѝ опаковали не по-малко красиво ювелирните си произведения и те наистина заприличали на вкусни и сладки скъпоценности. После ги разнесли дискретно до купчините дрипи върху кашоните и си тръгнали бързо, защото контрастът бил болезнено заслепяващ.

Според някои психологически теории, правенето на добро всъщност е задоволяването на собствените потребности и начин за постигане на лично благополучие. Сигурно така ще кажат някои – нямала си работа да им прави изваяни десерти. С тези ресурси от средства и време колко други неща е можела да стори за тях. Питала ли ги е от какво имат нужда изобщо? Искат ли, не искат ли? За себе си го е направила повече, отколкото за тях.

Признавам, че това би било последното нещо, за което и аз бих се сетила, ако искам да подаря празник на бездомен човек. 

Но станалото, станало.

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

photo 1512911325838 de9e0bc5d464Минали празниците - бързи, както винаги. Хората се завърнали към работните си места. Веси също се устремила към първия си работен ден от годината. Пред офиса обаче я чакала изненада.

Дрипави хора с пещерни лица, пристъпвали бавно от крак на крак. Опитвали се да пригладят косите си и да поизправят скованите си тела. Стояли мълчаливо и избягвали погледите си. Не било присъщо за единаци като тях да се събират в такава голяма компания. Ако не били толкова мръсни и обрасли лицата им, сигурно щяла да се забележи и руменина по тях. Като видели Веси, провлачили думи и прокашляли поздрави. Обяснили, че открили къде работи и дошли само за да благодарят, защото: 

 „Никога не са имали нещо по-красиво в живота си от нейните сладки.“

Препоръчваме ви още:

Обещайте си

Учим децата на благотворителност

Автор: Цветелина Велчева – жената, преминала през ада, за да стане майка, и уважаваща на всеки правото на лично щастие.

За жената, която има право да не иска да става майка!

За много жени най-хубавото нещо на света е да станат майки. Мечтаят си още от ученическите години за това. Първо мечтата за бялата рокля и принца на бял кон, пищна сватба, много гости, огромна торта, още по-огромни подаръци, задължително фотосесия – преди, по време и след сватбата… И заветният момент – бременността и майчинството. Но не за всички. Още от древни времена се е подхождало към жената най-вече като към средство за продължение на рода. От жената не се иска нищо друго, освен да се задоми и да роди деца. Не на ученето, не на личните пътища, не на мечтите. Повечето консервативни бащи в патриархалното общество са беряли голям срам, ако дъщерите им дръзнат да се увлекат по книгите, вместо да завъртят къща от 16-годишни. И литературните примери в това отношение не липсват – спомнете си съдбата на Катерина от Талевия роман „Железният светилник”, осмелила се да обикне без венчило, и още по-лошо – заченала. Жени като Лора Каравелова и Елисавета Багряна са едва ли не синоним на леки жени, защото са дръзнали да се разведат и да последват пътищата на сърцето си към своето щастие – такова, каквото го разбират те. Днес, ако едно общество претендира да бъде цивилизовано и модерно, би трябвало да уважи избора на всеки как да бъде щастлив. Съществуват няколко неща, които една жена, която не е майка, не би искала да чуе.

„О, да не си бременна”?

Уважаеми дами и господа, когато една жена качи килограми, това не означава непременно, че е бременна. Ако не сте виждали някого от известно време и ви се стори променен, е изключително грубо да го питате подобно нещо. Килограми се качват от стрес, от хормонални проблеми, каквито жените често имат, или просто от завиден апетит. При всички положения, ако жената сама не повдигне въпроса или не я видите да поставя нежно ръка върху корема си, по-добре си замълчете. Представете си, че това е болезнена тема и засегнете точно нея. От една страна, казвате, че никак не изглежда добре; от друга страна, напомняте й нещо, за което може би мечтае, но не може да има.

„Хайде, де, не ти ли е вече време и ти да раждаш?”

Любима фраза на приближени приятелки – доброжелателни и не чак толкова – до целокупната рода – колкото по-многолюдна е тя, толкова по-често има опасност една жена (особено над 30) да чуе този въпрос. Знаете ли колко десетки причини съществуват, поради които една бременност може да остане само мираж?! Знаете ли, че невъзможността за забременяване може да се дължи на проблеми и при жената, и при мъжа, които никога преди да не са били установени? Знаете ли, че в първите няколко седмици съществува висок риск от спонтанен или задържан аборт (за който, представете си, може би не знаете), ако жената пуши (без да знае още, че е бременна), ако е на възраст над 35, ако има нарушения в хормоналния баланс и т.н., и т.н. Най-вероятно не знаете, ако сте от този процент щастливки, които леко и безпроблемно са забременели и също толкова леко и безпроблемно са си износили детето. Или сте мъж. А често медицината дори не може да установи причината за спонтанните аборти през първите седмици от бременността и ги наричат „грешки на природата”. Така че дори да й е време да ражда според „биологичния часовник”, това невинаги е въпрос на избор. Представете си колко обиден и унищожителен би бил подобен въпрос, ако една жена иска, но не може да има деца. Не го задавайте, след като нямате представа за какво говорите.

Ако имах дете, никога нямаше да...

730d5f805420cce4bd7b45fd725036c0 XL

„Не искаш ли и ти да си имаш дете?”

Най-вероятно иска, да, но, както вече стана ясно, причините могат да бъдат най-различни  като изброените по-горе, тоест здравословни. Но представете си, че не е срещнала подходящия партньор. Или го е срещнала, но той не иска да има деца? Или тя не иска да има деца! Да, шокиращо, но жената има право да не иска да бъде майка и това не я прави по-малко жена. Това е неин личен избор и не бива да бъде съдена за него от обществото. Може да мечтае да обиколи света, да изгради кариера, да стане послушница в Тибет. Или просто да не бъде майка, защото не иска! Знаете ли, че познавам хора, които съзнателно са избрали да нямат деца, защото са твърде отдадени на любовта си един към друг и не искат да я делят с никого. Ето, пак го направихте, пак осъдихте другите за избора им! Не бързайте да повдигате вежда и да казвате, че децата се раждат тъкмо от голямата любов или че любовта е голяма тогава, когато искаш да видиш плодовете й. Това е вашата представа за щастие.  В крайна сметка всеки сам е отговорен за щастието или нещастието си. Хорските предразсъдъци са неизчерпаем ресурс. Колкото повече черпим от него, толкова повече увеличава обема си. Нека не го подхранваме, като му отдаваме такова височайше внимание. Вредно е щастието ни да зависи от мнението на околните. Хората, които ни осъждат днес, утре няма да бъдат до нас. Човек носи своята отговорност за изборите, които прави всеки ден, или с препятствията, които му поднася животът. Затова никой не е длъжен да плаща „данък обществено мнение”. 

А знаете ли, че голям процент от жените, които са преживели аборт, не искат да забременеят отново поради огромния психически стрес и страха, че няма да могат да преживеят подобно нещастие отново? 

Бонус съвет към майките:

Мили майчета, когато говорите с приятелка, която не иска или не може да има деца, никога не й казвайте: „Няма как да разбереш, ти нямаш деца!” Съгласна съм, че докато не станеш родител, много неща ти се струват невероятни или странни, но все пак хората, които не са родители, имат очи, уши, мозък и са в правото си да изкажат мнение, което вие да приемете или не.

Думите понякога нараняват повече, отколкото можем да си представим. Раните заздравяват, но думите не се забравят. Спомнете си приказката за мечката и лошия дъх: „Видиш ли, побратиме, че раната заздравя и аз съм забравила где е била тя; ама лошата дума, дето ми рече тогава, няма да я забравя, дорде съм жива. - Тя - лошата рана - заздравява, лошата дума не се забравя.”. 

Препоръчваме ви още: 

10 съвета към бабите - какво искат да им кажат майките, но не смеят

Не се меси в чуждите работи

 

Автор: Мария Пеева

Тъй като синът ми не позволява да се хваля с него, ще си мълча и няма да ви кажа, че вече е софтуерен инженер и на всичкото отгоре отличник на курса. Но това, което не мога да премълча, е речта, която цитира вчера на дипломирането им една от лекторките им. Толкова се впечатлих от цитата, че намерих речта в интернет и преведох част от нея за вас. Защото за разлика от всички мотивиращи и вдъхновяващи обръщения по случай дипломиране, които съм чела и слушала, тази не пожелава успех и късмет на младите хора. И това никак не е случайно. Не е случаен и човекът, който произнася тази реч - той е главният съдия на върховния съд на САЩ Джон Робъртс, а училището е много престижна частна гимназия, където учи и собственият му син. 

През последните години опознах много от вас, младежи, и то доста добре. И знам, че сте добри деца. Но също така сте и много привилегировани млади хора. Ако не сте били привилегировани, когато сте дошли тук, вече сте, защото сте учили тук.

Моят съвет е - не се дръжте като такива.

Когато постъпите в новото си училище, отидете и се представете на човека, който рине листата, чисти снега или изпразва кофата. Научете името му и се обръщайте към него по име, през цялото време, докато учите там. И още един съвет - когато минавате покрай непознати хора, усмихнете им се, погледнете ги в очите и ги поздравете. Най-ужасното, което може да се случи, е да ви запомнят като младият човек, който се усмихва и поздравява.

А това не е чак толкова лошо начало.

И тук идва частта, която чета отново и отново, защото толкова много ми харесва. Съдията нарушава всички традиции и вместо да пожелае попътен вятър на учениците, прави точно обратното - пожелава им лош късмет, поне от време на време.

От време на време през идните години се надявам да се отнасят с вас несправедливо, за да научите стойността на справедливостта.

Надявам се да пострадате от предателство, за да се научите да цените лоялността.

Съжалявам, че го казвам, но се надявам и да сте самотни от време на време, за да не приемате приятелите си за даденост.

Желая ви също и лош късмет понякога, за да оцените ролята на шанса в живота и да разберете, че успехът ви невинаги е само по заслуги и че провалът на другите също невинаги е заслужен.

Важно е да отбележим, че в историята на САЩ има само 17 главни съдии и това е толкова висок и отговорен пост, че хората, които го заемат, рядко намират време да произнасят речи на ученическо дипломиране. Мисля, че хлапетата, завършили в онзи ден, наистина са привилегировани. И може би най-голямата им привилегия е, че са чули тази прекрасна и толкова смислена реч, която не само слага на правилното място приоритетите в живота, но и ни напомня, че високомерието, арогантността, злорадството и егоизмът не са черти, с които един силен човек може да се гордее.

Финалът на речта е от песента на Боб Дилън - Млади завинаги.

Нека ръцете ви са винаги заети.

Нека краката ви са винаги бързи.

Нека имате силен корен, когато вятърът смени посоката.

Нека сърцето ви е винаги радостно.

Нека песента ви винаги се пее.

Нека сте млади завинаги.

Препоръчвам ви, ако владеете английски, да видите целия запис. Надявам се посланието на този достоен човек да стигне до много млади хора. Мисля, че е добро начало за една успешна кариера. Защото всъщност успехът или провалът сами по себе си не ни правят по-добри или по-лоши хора. По-важното е как ги приемаме, как променят отношението ни към света и каква поука извличаме от тях.

Дано децата ни дават много поводи за гордост. Не само с успехите си, но най-вече с достойните си постъпки и добрите си дела. 

Препоръчваме ви още: 

8 часа насаме със себе си - експеримент с тийнейджъри

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна - за най-добрия подход на учителя 

 

Автор: Ина Зарева 

Да изстискате всеки ден от тази година до последната му капка. Да запомните вкуса му и да се зарадвате, че го е имало или че вече си е отишъл.

Да погледнете себе си с очите на дете. Да примижите на красивото, да не забележите странното, да се гмурнете в непознатото.

Да измъкнете страховете си, изпод сърцебиенето. Да опънете косите им, да пришпорите сенките им и да ги оставите да препускат до пълно изтощение.

Да няма нищо по-важно за вас от хората, които обичате. А сред тях да сте и самите вие.

Да не хабите повече от 3 минути от живота си за нещо, което не би имало никакво значение за вас след 3 години.

Да съберете мечтите си като скъпа зестра. Да ги разплетете от паяжините и да им дадете такъв заряд, че да се превърнат в пегаси.

Да простите всичко и на всеки. Но най-вече на себе си.

Да намерите 17-годишното си аз. Да го огледате внимателно, да го чуете и да си го спомните. Видяхте ли сега колко прекрасни са 17-годишните ви деца?

Да сте толкова отдадени в любовта си, колкото само вие можете.

Да спирате. За миг. За час. За месец. Колкото е нужно, за да не се изгубите.

Да не скривате сълзите, умората, безсилието, обидата. Да не криете себе си.

Да благодарите винаги и за всичко.

Да се научите да приемате благодарност.

Да вярвате, дори когато е нелепо и да продължавате, дори когато е пълен мрак.

Да не позволявате на никой и на нищо да се отнася с вас не така, както заслужавате. А вие заслужавате най-хубавото.

Да откривате щастието в слънчевото зайче, в очите на любимо същество и в огледалото. Да сте щастливи, че ви има.

Да предизвиквате себе си непрекъснато. Не заради нещо или някого, а заради самото предизвикване.

Да не превръщате парите в център на света си, нито когато са в изобилие, нито когато ги няма.

Да казвате на детето си, че е прекрасно. Всеки ден.

Да се извинявате, когато сгрешите.

Да не се наказвате, когато сгрешите.

Да си позволявате да грешите.

Да погледнете любимия си човек поне веднъж на ден с онзи поглед от първата ви целувка. След това вече може да мърморите за чорапите или паркирането.

Да не бягате от успехите си заради страх или неувереност.

Да съберете всичките си комплекси и да ги удавите в смях.

Да не правите компромиси с достойнството и убежденията си.

Да не се опитвате да бъдете някой друг.

Да не съдите, да не заклеймявате, да не наранявате.

Да се връщате към детството си, всеки път, когато можете.

Да не лъжете любимите си, децата и себе си.

Да не губите нито ден в самосъжаление, неприятни спомени и обвинения.

Да промените това, което не ви харесва. Ако не можете – да промените гледната си точка.

Да не забравяте, че винаги има някой, който ви обича и има нужда от вас.

Да сте, да бъдете, да се смеете, да целувате, да плачете, да тичате, да плувате, да съзерцавате, да творите, да искате, да давате, да обичате.

Много, много, много да обичате.

Обещайте си!

Прочетете още:

Всичко, което ни свързва

50 новогодишни решения, различни от отслабване

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

8 часа насаме със себе си

8 часа насаме със себе си

28 Дек, 2018 Възпитание

Пожелайте им лош късмет

Пожелайте им лош късмет

04 Ян, 2019 Образование

Обещайте си

Обещайте си

31 Дек, 2018 Истории

Зодиак 2019

Зодиак 2019

03 Ян, 2019 Забавно

Как свалих 15 килограма

Как свалих 15 килограма

11 Ян, 2019 Добра форма

Параноята от сопола

Параноята от сопола

23 Ян, 2019 Здраве

На лов за Пловдив

На лов за Пловдив

23 Ян, 2019 Нашите деца

Двайсет въпроса

Двайсет въпроса

21 Ян, 2019 Забавно

Кажи ми каква е майка ти…

Кажи ми каква е майка ти…

21 Ян, 2019 Възпитание

Винаги казвай „да“

Винаги казвай „да“

20 Ян, 2019 Отношения

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам