Из "Дневниците на един (баща) звероукротител"

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

"It's a bitch, but life's a roller coaster ride

The ups and downs will make you scream

sometimes... "

"Lie to me" - Bon Jovi

Ей тая песен си я избрах за "наша", щото лигавите холивудски традиции повеляват да си имаме песен и когато я чуем, да се погледнем влюбено в очите и прегърнати да започнем да изричаме думите. Обаче в нашата връзка се наложи съвсем друг хит, който аз осквернявах с откровено фалшивото си пеене и повярвайте ми, не се правя на луд, като казвам, че съм музикален вирус и то от лошите. Представете си Сашо Роман да изпълнява "Puto" на Molotov с притиснати топки в менгеме, а Иво Димчев да му акомпанира с импровизирани родопски напеви, докато върти ръчката и вдига тоновете на ромския "славей". Ако сте успели да си го представите, то бихте могли и да преживеете едно мое изпълнение. Или може и да не успеете, не гарантирам!

"Нашата" песен се оказа "Please forgive me" на Bryan Adams. Толкова често ми се налагаше да я пея (разбирайте да рева като умиращ коч), че трябваше да плащам авторски права. Още в началото на нашата връзка се дънех редовно и всеки път, когато търсех прошка запявах тази кандърдисващо-умолителна изповед на канадския певец. Не знам от каква точно мозъчна болест страда жена ми, но явно е засегнала музикалния й вкус, понеже не само ми прощаваше, но и настояваше да продължавам да пея. Например, представете си, че вашият любим е хвърлил, счупил, запалил любима ваша вещ (безпричинно), вдигнал ви е скандал, че не сте му оставили супа (оставили сте, но той не я е намерил) и е забравил да плати тока и са ви изключили. Когато се приберете от работа и му звъните да го питате къде е и какво се е случило, разбирате, че той консумира с римска наслада разни алкохоли из града и изобщо не иска да ви слуша. Разменяте си няколко закани, като той стига до крайности и ви обявява за "досадна паткосана дрисла, която само му трови живота и изсмуква всичките му сили с тъпите си претенции". Вероятно всяка нормална жена ще смени ключалката и ще си легне със щастливо изражение, но не и моята. Тя заспиваше, но когато се прибирах, още с първите акорди от песента (аз не пея само текста, а също мога да пея китари, барабани и флейта ако има) се събуждаше в очакване. Аз започвах да вия още пред входа и се налагаше да ме почака докато се кача, тъй като се бавех известно време докато разгонвах кварталните кучета. После пеех и пеех, докато не успеех да я разсмея и тогава чак бивах допуснат до леглото. С времето, Росица придоби инстинкт и днес, подобно на кучетата на Павлов, щом чуе "Please forgive me" изпада в истеричен смях, а щом й направя забележка съвсем истерясва и започва да издава звуци на драйфаща чайка със синузит.

Къде е бебето?

54b4716a3dc0cd733b26e61ebb10e28e XL

Ето ме на Бирения фест на Флората в Бургас, а лицето ми е разкривено в паника и ужас. Защо ли? Защото отидох да гледам филм (пия) в съседите и неволно станах свидетел на сцена, която ми подсказа, че вследствие на дългия контакт с нашите деца, съпругата ми започва необратимо да откача. За да я спася, на следващата сутрин самоотвержено и в пристъп на безумна смелост, взех отрочетата ни и излязох сам с тях, за да я оставя да си почине и поне малко да се съвземе. След травмиращ ден, надвечер се озовах на Бирения фест, където първо изгубих близнаците, а след като тръгнах да ги търся, се оказа, че съм зарязал и количката с бебето. Росито, която случайно също била на феста, беше намерила близнаците, но сега живо се интересуваше от локацията на бебешката количка. Аз нямах отговор на иначе разумния й въпрос "Къде е бебето? " и се опасявах, че никакви песни нямаше да ме измъкнат от този батак. Axl Rose да й бях домъкнал, за да й изпее "Don't cry", докато Slash й реши косата, а Duff пуска пералня, нямаше да ми се размине (иначе си умира за "Guns"). Трябваше да намеря бебето и да продължим живота си или да не намеря бебето и да приключа с моя.

Естествено, се върнах там, където видях бебешката количка за последен път и се огледах. Не беше трудно да видя главата на Владо, тъй като стърчеше като минаре в Холандия. Неговата мамица (иначе много свястна жена), стои си пичът на един бар и пие бира! Аз си губя котилото през две минути, той се хили и пие бира, бе! Гледай го колко е ухилен и доволен, боклука му с боклук! Юда мръсен, Брут, поп Кръстю! Предаде ме за една глупава бира (Schoffehofer, пшеничена баварска, 5% алк.), а аз си мислех, че ми е приятел. Сега ще отида и ще му кажа, че е човешки отпадък, а после продължавам с търсенето. Разбутвам хората по пътя си и наближавам до Владо. Предвидливо спрях на около четири метра, понеже не е хубаво да обиждате двуметрови хора, чието тегло надхвърля 125 кг., занимавали са се със спорт и могат да ви докопат с дългите си ръце. Чувал съм, че големите хора имали благ характер. Е, Владо понякога го губеше тоя благ характер и придобиваше характера на доберман със зъбобол излизащ от клизмени процедури! Като се постарах да има достатъчно хора между нас, му викнах му злобно:

- Ей, тъпанар!

Вярно, не бяхме на докторски симпозиум, но се обърна толкова народ, че се наложи да уточня:

- Не вие, бе! Оня дългия тъпанар.

После всички погледнаха Владо. Той също ме погледна и ме попита:

- К'во?

- К'во, к'во? - почвах да се настройвам още по-войнствено.

- Намери ли ги?

- Кое?

- Децата, бе, тъпанар! - пак бая народ се обърна и Владо трябваше да уточни - не вие, бе, оня къдравия!

- Да, намерих ги - сега вече злобата ми щеше да го отнесе - ти к'во праиш тука, а? Пиеш бира, а аз сам ги търся, нали?!

- Аз ти пазя третото.

- Кое?

- Онова, кое?! Помниш ли, че имаш и трето?

- А?

- Трето дете, бе, тъпа... уф, заеби! Ела си взимай бебето!

Искам пли плоститулката!

951dacecbf1473d30a48fde31dbdd5c1 XL

Треперещ се добрах да бара, където стоеше Владо и видях количката с Габриел. Главата ми се замая от облекчението и краката ми се подкосиха! Ще живея, хора! Ето го бебето, ето го на тати съкровището! Ох, чакайте малко да си поема дъх! Живо, здраво и насрано (то може ли пък всичко да му е наред!). Браво, Владо! Ти си мой брат, аз те обичам от дъното но душата си и искам да те направя най-щастливия човек на Земята. Не мога да опиша какво чувствам към теб в този момент! Мога да ти го изпея, но едва ли ще ти хареса. Иначе бих ти запял еуфоричен госпъл, бих ти посветил романтичен шансон, бих изкарал химна дори, докато целувам портрета ти паднал на колене във възрожденска униформа! Ти си най-добрият човек, който съм срещал и искам да ти се отблагодаря. Ще ти купя най-якия компютър, с най-яките игри и ще ти правя масаж на гърба, докато играеш. Ще ти сготвя каквото пожелаеш (гледай да не е по-сложно от филия с лютеница) и ще ти наливам 50-годишно уиски, докато нежно ти чистя ушите и разтривам краката (крачищата, ако трябва да сме обективни!). Ще направя каквото искаш и когато го поискаш! Но мъж не може да каже такива работи на друг мъж, освен ако не носи годежен пръстен в задния си джоб и не смята да му предложи брак. Вместо това, аз казах следното, което беше горе-долу същото, но звучеше по-хетеро:

- Е.и му майката, чуек! Слава богу, че си го прибрал!

- Ъхъ, ми на улицата ли да го оставя?! - Владо ми се хилеше, но аз необяснимо защо, пак се изнервих. Сега пък какво ме дразни?! А, сетих се какво :

- Ти като го намери, що не ми звънна, бе!? - озъбих се наежен.

- Звъннах ти!

- Къде, бе?! На домашния? - ако ще и пет метра да е Владо, в момента устата ми нямаше никаква връзка с главния мозък. Ни 4G, ни wi-fi, ни bluethoot. Нищо! Самолетен режим.

В тоя момент до мен изникна Росито с двете деца. Явно беше следила разговора, тъй като се чувахме и в Стара Загора, и реши да се намеси:

- И аз ти звънях.

Тая пък! Ей сега вече откачих! Значи аз се пека на бавен огън, докато търся децата, а тия двамата си стоят с тях и имат наглостта да ме лъжат, че са ми звънели! Опулих се като ескимос в солариум и се канех да ги попилея, когато Росито попита кротко, но и с лека досада:

- Къде ти е телефона?

- В гъзъ ми! - озверих се с максимален брой зъби, които можех да покажа.

После започнах да се опипвам по джобовете, пакета и задника, но телефон нямаше. След напрегнат мисловен процес си спомних, че съм го оставил в бебешката чанта и когато го изкарах от дъното, видях десетки пропуснати обаждания от Владо и Росито. Почувствах се много неловко. Все едно съм отишъл на рожден ден с бутилка хубав алкохол за подарък и съм си я изпил съвсем сам (случвало се е). Все едно съм повръщал върху тортата на рожденичката, докато съм поздравявал сестра й, падайки върху майка й (за съжаление и това се е случвало!).

Накрая всички решихме дружно да си поръчаме по една бира и да отпразнуваме щастливата ни среща. Естествено, след една минута си взехме бирите и викащи след децата си тръгнахме бързешком от феста. Така е, на родителите им е забранено да се забавляват, а нашите деца много мразят да ни виждат щастливи!

Прибрахме се всички заедно и след кратък разбор на деня, всеки се прибра у дома. Нямах нито сили, нито желание за повече емоции и обрати на съдбата. Изкарах почти цял ден сам с децата и успях да ги опазя с цената на много нерви и адреналин, така че сега исках просто тишина и спокойствие, в което да се опитам да възстановя нормалните си човешки функции.

Децата най-лесно се приспиват с крещене

prispivane

Изводът от всичко това, което ви разказвам от няколко седмици е следният: да гледаш деца е същото като да воюваш! Не да воюваш в лошия смисъл (с кървища, убийства и бомби), а в онзи по-лековат, но не и по-незначителен начин. Лесно е да загубиш себе си по пътя на родителстването и да се превърнеш в нещо, което никога не си искал. Децата ще те подложат на редица изпитания и ако нямаш съюзник е много трудно да оцелееш психически. Вие и партньорът ви трябва да се подкрепяте и окуражавате взаимно, за да имате шанс да се запазите първо като двойка, а после и като отделни личности. Независимо дали приемате вашата връзка като практичен договор, взаимноизгодна симбиоза или "градивна клетка на обществото", вие сте длъжни да играете отборно, за да имате някакъв шанс. В един отбор играчите се подкрепят и си пазят гърба. Ако не обръщате достатъчно внимание на картинката вкъщи и на партньорката си, може да пропуснете някои доста смущаващи нейни постъпки и да се чудете откъде ви е дошло. Например си представете как се прибирате у дома, децата са при бабата, а съпругата ви е сготвила вкусна вечеря в знак на неугасващата ви любов. Тананикаща си мелодията от "Kill Bill", тя държи чаша вино с едната си ръка, а с другата вади вечерята от фурната. Вместо очакваните пържоли, от тавата ви гледат вашата ракета за тенис със заливка от кисело мляко, кламери и чорапи. Когато поглеждате изумен към жена си, тя е седнала по турски на земята до вас и с отнесен поглед дълбае и пише нещо с ловджийски нож в ламината. Насочвате взора си бавно към ръцете й и виждате, че всъщност изписва думата " МАМА". Внезапно ви поглежда с разфокусиран поглед и ви пита дали случайно не искате заедно с нея да пийнете кръв от белоглав орел седнали на перваза на прозореца ви. Предвид, че живеете на 9-я етаж и изпитвате ужас от височини, усещате как дланите ви се изпотяват, макар че тя спокойно ви уверява, че може да лети. Със зловеща усмивка, жена ви се изправя и прехвърля бесило през полюлея. Вие преглъщате облекчено, когато тя провесва куклата на дъщеря ви, но се напрягате отново, защото осъзнавате, че това е било всъщност проба, а реалният кандидат за обесване сте вие. Твърде е възможно, последната гледка, която виждате в живота си, да бъдат листата от зеле, с които е опаковала гърдите си и които ужасяващо се подават от сутиена, а вие стреснат от абсурдната гледка, да се питате наум, сърми ли ще прави или салата! Може и да нямате време да разберете, че всъщност ги е сложила, за да си спре кърмата ( представяте ли си?!!! Аз съм в шок! Страх ме е да питам какво и къде си слага, за да спира разстройството! Моркови ли?! ).

Надявам се, че схванахте основната идея да си помагате, за да успеете заедно да оцелеете срещу Тях. Те са онези, които ви се натресоха в живота и го напълниха с крясъци, повръщано и счупени играчки. Те са онези, които не ви оставят да спите, ядете и функционирате като нормален човешки организъм. Те са онези, които ме накараха да ви разкажа моята история преди да дойдат и нашата история, когато дойдоха. Maria Peeva ме убеди да я напиша, Dimitar Rikov я редактир Neda Malcheva я нарисува, за да ви поканя да емигрираме, попътешестваме, да се запознаваме, да ухажваме, да се радваме или разочароваме и накрая да постигнем това, което дори и не сме мислили, че искаме и ще обичаме така всеотдайно. Ето го началото:

" Иска ми се да започна с художествено описание на времето и пейзажа, но не мога. Не помня какво беше времето този октомврийски следобед през 2014-а, но със сигурност нямаше горски пожар, снежна виелица или дъжд от жаби, които да опиша красноречиво, за да ви привлека вниманието още в началото. Просто се прибирахме по магистралата от София към Бургас и мълчахме в колата. Бях нагласил автопилота на 120 км/ч. и апатично избягвах да се блъскам в другите коли и мантинелите. Държахме се за ръка с Росито и всеки бе потънал замислено в общите ни тревоги. След консултация в може би най-известната клиника за ин витро процедури, ни съобщиха, че най-вероятно ще ни трябва мъжки донор, понеже е невъзможно да имам собствени деца. Сутринта бяхме тръгнали с усмивки и надежди към болницата, а сега обмисляхме осиновяване... ".

"Дневникът на един (татко) звероукротител" излиза само след няколко седмици, а Татко Калоян обещава да не спира да пише :)


Препоръчваме ви още:

Обичам лятото по ред причини

Обичам лятото по ред причини - продължението

Обичам лятото по ред причини - продължение на продължението

 

Последно променена в Четвъртък, 01 Ноември 2018 10:33
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам