Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Тийнейджъри пишат за доброто

Ангел и Клетника

Автор: Джан Ерджан Сали, 15г., Шумен - победител в групата до 18 години

- Моля за милост! – казваше през две минути един стар човечец. Беше обут с разкъсани обувки, подкърпен многократно панталон и посивяла и размачкана риза. Нямаше нищо друго. Седеше на голата земя и протягаше ръце, за да моли за пари.

- Хей, банда, вижте го този! – извика на другарите си едно момче на около седемнадесетгодишна възраст.

Групичката се приближи до мъжа и го погледна подигравателно.

- Защо не се захванеш да работиш нещо, вместо да просиш на улицата? – попита един от тях.

- Защото вече съм стар и нищо не мога да работя. Никой не ме ще за работа. – отговори кротко стареца. – Вие сте облечени богато. Вероятно имате и някой друг лев. Аз си нямам нищо. Моля ви, помогнете.

- Да, бе, да! Защо да ти даваме? Да бе станал човек на времето, старче! Но хайде, от нас да мине… – каза единият и протегна ръка, присви пръсти, сякаш ще даде нещо, но когато старецът понечи да поеме „монетата“, младежът взе от шепата на мъжа и малките стотинки, които имаше.

Просякът погледна пред себе си и заплака тихо. Държаха се лошо с него доста често, но все пак не можеше да свикне. Всеки път нещо го притискаше в гърдите и го душеше.

След групичката се показа едно момче откъм насрещната улица. То беше по-младо. Вероятно на петнадесет. Добре облечено като предишните, но по-различно…

- Добър вечер, господине! – каза момчето. – Ето заповядайте.

Сложи монета от един лев в шепата на стареца.

- Благодаря ти, момко!

- Не му давай пари, бе! После ще отиде да си купи цигари и алкохол с тези пари… - подвикна групичката на момчето, но той не ги чу.

Старецът пак заплака. Като го видя, на момчето му се сви сърцето. Отиде до един магазин и купи храна за себе си и за мъжа. Седна до него и му подаде храната. Просякът заплака по-силно, но все така тихо.

- Всички ми се смеят… сякаш аз не съм човек, а някакъв отпадък от обществото. Това е първият път, когато някой се държи така мило с мен. – каза той и хвана ръката на младежа, за да го целуне, но младежът си дръпна ръката. - В този град живеят около 2000 души. Ежедневието им е просто – от работа към вкъщи и обратно. Могат да си позволят да работят. А всъщност се оплакват от това. Доста често не оценяват онова, което притежават. Глупци. Има и такива, като мен, които не могат да работят, а тлеят по прашните сенки на дърветата за няколко стотинки. Всеки ден, без почивка. Няма пари за лекар, няма пари дори за хляб. А аз съм болен, момчето ми. Но ти синко, учи. Учи, та да станеш човек, а не да тлееш по улиците зиме и лете.

- Ще уча… - каза момчето като стана от мястото си и тръгна бавно, размишлявайки върху онова, което каза мъжът.

- Между другото аз съм Клетника – каза усмихнато стареца. – Поне така ме наричат минувачите.

- Приятно ми е. Аз съм Ангел. – отвърна момчето.

- Ангел, наистина! – прошепна мъжа на себе си.

- Толкова мъка за няколко стотинки. Един Господ знае какво е през зимата… Дано повече хора да му дават пари. - прошепна на себе си момчето.

И отмина. Всеки път, когато минаваше покрай него му даваше по лев. А Клетника се усмихваше. Толкова щастие, породено от едно левче, мислеше си Ангел всеки път, когато виждаше усмивката му. Но може би не беше само левчето…

Моят разказ за доброто

Автор: Милена Русева,15 г, Пловдив

Ние живеем в 21 век. Векът на свръхтехнологиите, комуникациите. Векът, в който всичко се развива с неописуема бързина. В забързаното си ежедневие, ние понякога ,,забравяме“ да бъдем добри, да казваме на близките си колко ги обичаме, ,,забравяме“ уважението и вежливостта. Неща толкова малки и незначителни, но достатъчни да променят светогледа на човек. Нека се замислим какво би ни струвало, ако помогнем на човек в беда. Нищо, нали? Но от това може да зависи целия живот на индивида.

Тази случка стана на скоро, докато се разхождах с приятели. Имаше един мъж, който стоеше в дъжда. Хората бързаха и никой не го забелязваше. А може би са го видели, но устремени към целта си, не му обръщаха внимание. Човекът беше сляп и се надяваше на хорската милостиня. Мъж, седящ на мократа земя, без чадър, храна и може би дом, в който да се приюти. Неговата надежда е била в дребните монети, които хората, от време на време, пускат. След известно време, покрай него премина една жена. Тя видя неговия зов за помощ: ,,Сляп съм. Моля, помогнете“. Жената, трогната от нещастието, взе картона ,обърна го и написа :,,Днес е красив ден, но аз не мога да го видя“.

На пръв поглед, жената не е направила нещо огромно, не е загубила време и ресурси, но всъщност тя промени целия живот на пострадалия. От този момент почти всички минувачи започнаха да му помагат. Няколко дни по-късно, добрата жена отново отиде при човека. Когато той я позна, веднага я попита какво е написала, а тя просто каза :,,Същото, но с различни думи“. Мъжът й беше безкрайно благодарен и много се развълнува. Това ни показва, че добротата е език, който глухите могат да чуят, а слепите да видят.

Ето един пример, който ни учи, че преди да бъдем всичко останало, ние сме хора и като такива сме длъжни да си помагаме един на друг. Трябва да имаме уважение към всички, без значение пол, възраст, националност или социално положение, защото животът се променя с всяка секунда. В момента може да бъдем добре, щастливи, в изгодна позиция, но никога не знаем какво предстои и ако всички се обединим, то тогава и най-лошото няма да е толкова пагубно.

Ние трябва да се стремим към усъвършенстване, към доброта, защото все пак всички сме смъртни, един живот живеем, който е твърде кратък, за да позволяваме на лошото настроение да ни завладява. Не трябва да забравяме, че светът е пълен с добри хора и ако не срещнем такива, то ние да сме едни от тях.

Огледай се

Автор: Пламена Димитрова, 16 г., София

Гледах втренчено розата в ръката си. Прокарвах пръсти през бодлите и.  Купих я за момичето, с което имам среща.  Помирисах кървавочервеното цвете и си мислех, колко е красива дамата ми. Седях прегърбен на пейката и спокойно чаках появата и. Секундите се превръщаха в минути, а минутите в часове. Нервно клатех крака си и през минута поглеждах часовника. Тя не се появяваше. Оглеждах се за нея, когато нещо привлече вниманието ми. Това бе мъж над петдесетте с набола брада и шапка, криеща очите му. По тялото му се спускаше дълъг и голям за размерите му черен шлифер на петна. Човекът беше очевидно беден, а може би дори и бездомен. Стоеше до кофите за боклук. Държеше в ръце напечатани листи и се опитваше да ги подреди. Бавно се наведе и взе корица на книга. Сложи я над листите. Това беше жестоко разкъсана книга. Бездомника внимателно и грижливо я подреди. Оттук смътно виждах корицата. Мисля, че беше нещо на Шекспир. Мъжът извади хапка хляб от кофата, който бързо излапа. Не можех да откъсна поглед от него. Начинът, по който държеше книгата - сякаш беше безценна. Начинът, по който я събра. Изведнъж човекът тръгна нанякъде. Пресече бавно улицата и влезе в голяма книжарница. Не знам защо, но го последвах. Притичах през улицата и влязох след мъжа. Затворих вратата след себе си и отидох да разгледам книжарницата, като хвърлях по едно око на бедния човек. Той замислено прокарваше ръка по книгите и ги гледаше с възхищение. Видях го да взима една доста дебела книга и да сяда на едно малко столче, оставено за клиенти. Човекът седна и се зачете. Сега можех спокойно да го погледна. Държеше с треперещи ръце книгата, прекалено близо до очите си бих казал. Беше седнал толкова свит, че се чудех как не е паднал от стола. Спокойно четеше няколко минути докато не се появи красиво момиче, работещо в книжарницата.

- Ще купувате ли нещо? - рязко го изкара от книгата.

- Ами....Аз...не - притеснено каза човека.

- Тогава ще Ви помоля да напуснете - бързо изхвърли думите от устата си.

- Само исках да почета малко. Не може ли? - тихо и притеснено попита.

- Съжалявам, но не - натърти всяка дума, а аз свих ядосан юмруци.

Бедният мъж стана и остави внимателно книгата на мястото и. Мина покрай мен и излезе от книжарницата. Момичето се обърна, а аз останах в потрес. Това беше красивото момиче, което чаках. Това бе момичето, за което купих роза. Това бе момичето, което чаках часове. Тя изгони човека. Тя беше жестока под красивата си външност. Като една роза с бодли. Погледнах розата в ръката си. Голяма част от дръжката и беше изцапана от кръвта ми. Толкова силно съм стискал юмруци, че бях забил бодлите в себе си. Вдигнах поглед към рафта с книги и взех книгата, която четеше мъжа. Обърнах да видя цената и, а след това извадих останалите ми пари. Щяха да ми стигнат. Запътих се бързо към касата. Подадох книгата. Момичето, което ми върза тенекия, не ме поглеждаше.

- Добър ден. Ще искате ли торбичка? - възпитано попита.

- Не - рязко казах, а тя изненадано погледна към мен.

- Ъъъ, аз сега тъкмо тръгвах към теб. Съжалявам, че закъснях. Изчакай само да се преоблека - притеснено заговори.

- Минаха четири часа. Няма значение. Видях какво направи с бедният човечец - казах през зъби.

- Аз... Трябваше да го изгоня. Тази роза за мен ли е? Много си мил - изведнъж смени темата.

- Вече не - оставих парите на касата, взех книгата и хвърлих розата в кофата на  книжарницата.

- Чакай - чух на излизане, но вече беше късно.

На отсрещният тротоар видят мъжа, седнал на земята, облегнал се на кофите. В ръцете си държеше онази разкъсана книга, която събра. Пресякох и отидох до него. Той ме погледна от ниско. Накара ме да се почувствам сякаш съм нещо повече от него. Затова бързо клекнах до него и му подадох книгата.

- За Вас е господине, видях, че я гледате - усмихнах му се.

- Господи! - хвана се за главата. - Как да ти се отблагодаря, синко? - не можеше да повярва.

- Никак, за Вас е - подадох му ръка, а той трудно се изправи.

- Благодаря ти, синко - трепереше гласът му.

Седнахме на една пейка и се разговорихме.

- Как изпаднахте така, изглеждате образован и умен човек, а и видях, че имате отношение към книгите? - полюбопитствах

- Някога бях учител по литература. Имах семейство и дом - насълзиха му се очите. - Години по-късно жена ми почина от рак, а синът ми замина в чужбина. Искаше да избяга от всичко, което му напомня за нея и го разбирам - преглътна тежко. - Аз се пропих и изиграх всичките си пари в казино - засрамено изрече.

- А сина Ви, не знае ли в какво положение сте тук? - притеснено попитах.

- Знае, но ме мрази, заради случилото се с майка му - продължаваше да ми разказва тежкият си път.

- Не е прав - стиснах ръката му.

Сега седя в подреденият си хол и чакам госта си. Масата е готова. Предвидливо съм сложил топли сандвичи и горещ чай. В хола е и огромната ми библиотека. Откакто се запознах с учителя - господин Димитров. Всяка събота се срещаме. Той идва в нас. Сядаме на маса. Обядваме и обсъждаме книги и аз му давам всеки път няколко мои книги по негов избор, които да чете през седмицата. Цяла седмица чакам срещата си с него. Толкова е мъдър и уча толкова неща от него. Тъжно е, колко хора имат семейство и дом без да се замислят какво имат. Иронично е, че повечето богати хора са глезени, но глуповати, а има толкова умни хора по улицата - без покрив над главата си.

Звънецът ме изкарва от мислите ми. Запътвам се към врата и отварям. Виждам усмихнато му лице на прага ми. Облечен е в мое старо палто, което му е по мярка. Това ме прави безкрайно щастлив.

- Здравейте, господин Димитров - усмихвам се топло.

- Здравей, синко - прегръщаме силно.

Сядаме на масата и започваме да обсъждаме тазседмичните книги. Похапваме и пием чая си.

- Знаеш ли? Ти си синът, които нямам - казва сигурно. - Благодаря ти, че те има.

- Моля Ви, сега Вие сте семейство за мен! - изричам самата истина и изпивам последната глътка чай.

В името на доброто

Автор: Лора-Мария Дамянова Дамянова, 15г.

Всяка година ходя на Созопол при моя вуйчо Иван в неговото заведение и с всяка изминала година се запознавам с нови и нови хора. Почти се запознах и с лицето на смъртта...в името на доброто.

През един слънчев летен ден отивах за пореден път към ресторанта, разположен на плажа. Прогнозата за времето вещаеше денят да е прекрасен за плажуване, затова се бях подготвила да съм на плажа цял ден. Побеляла от дебелия слой слънцезащитен крем, реших да надзърна какъв цвят е флагът преди да вляза в ресторанта. За щастие, над спасителната кабинка гордо се вееше зелен флаг. Това значеше нова възможност да намеря слънчевите си очила, които изгубих няколко дни по-рано! Бях голям инат за тези слънчеви очила и продължавах да ги търся, нищо че всички около мен ме убеждаваха, че е невъзможно да ги намеря. Знаех, че те ме чакат някъде там.

Влязох в ресторанта и там ме посрещна вуйчо, който също като мен се беше подготвил за малко плаж. Взехме си хавлиите и се насочихме към един плажен бар, срещу който водата беше най-чиста. Той беше собственост на негов приятел, Петър. С него се запознах предишната година и историята му ме вдъхновява и днес. В деня, в който го видях за първи път, той дойде в ресторанта. Той и вуйчо ми вече се бяха запознали. Огромно впечатление ми направи един златен медальон, който беше увиснал на врата му. Петър забеляза, че съм втренчена в бижуто му, и затова ми го показа. В златното кръгче се криеше снимка на една усмихната жена и едно очарователно малко момиченце. Той ми каза, че това са жена му Таня и дъщеря му Мария. Тъй като и моето име е Мария, се заинтересувах дали дъщеря му е кръстена на някого. Оказа се, че тя е кръстена на Дева Мария, също като мен. Петър се усмихна широко, дояде супата си и се насочи към плажа. След като той си тръгна, реших да попитам вуйчо за него. Оказа се, че той е дошъл чак от Хасково, за да отвори този бар. В родния си град той е бил барман, но след много години е решил, че семейството му заслужава повече от една мизерна двустайна панелка и затова взел всичките си спестявания и се отправил към Созопол. Тук той дал всичките си пари за бара и започнал да работи цял ден и цяла нощ. В началото вуйчо му е давал безплатна храна, защото не е искал да оставя Петър да гладува. А той е правил всичко това в името на своето семейство.

Влязохме в бара и там срещнахме нашия приятел Петър. Той много се зарадва да ни види и, докато се осъзнаем, вече държахме по един сладолед и лимонада. Отправихме се заедно с Петър към плажа, където той ни беше запазил едно прекрасно място, далеч от навалицата. С вуйчо опънахме хавлиите и легнахме, за да се попечем на слънцето. След известно време ми стана много топло, затова влязох в морето, екипирана с плувни очила в пореден опит да намеря слънчевите очила.

След дълго, но неуспешно търсене по дъното, излязох от водата и се насочих към двамата плажуващи. Те не влизаха в морето, защото не можеха да плуват. Петър изпитваше ужас от водата и влизаше само да глезена. Дистанцирането от морето беше и причината да са толкова изгорели. Колко щях да им се смея после!

За съжаление, нямах възможността да вляза отново във водата, защото задуха силен вятър и над плажа се надвесиха черни облаци. Смениха зеления флаг с червен и се наложи с вуйчо да се върнем в ресторанта. Сбогувахме се с Петър, който беше червен като домат и имаше бяло кръгче върху гърдите заради медальона. Никога не го сваляше. Преди да тръгнем, той ни съобщи с усмивка, че на следващия ден ще си ходи в Хасково, за да види жена си и дъщеря си. Зарадвах се и му заръчах да им прати много поздрави. Малко след това спасителите събраха шезлонгите и си тръгнаха, защото беше време плажът да затвори.

Седях на терасата на ресторанта и гледах морето. По едно време видях нещо да се движи във водата пред бара на Петър. Имахме бинокъл и с него погледнах странното явление. Оказа се дете. Давещо се дете. Докато вуйчо ми звънеше на бърза помощ, видях във водата и друг човек - Петър. Беше пренебрегнал неспособността си да плува в името на един невинен детски живот. С ужас гледах какво ще се случи. Молех се и Петър, и детето да оцелеят. Но уви. Петър подаде ръката си на давещото се дете, но то се беше оказало в силен водовъртеж и го завлече в дълбините на морето. Секунди след това видях силуетите на спасителни лодки и чух сирените на идващи линейки.

Извадиха Петър и детето от водата и веднага ги откараха в болницата. С вуйчо вече бяхме на мястото на ужасната трагедия, което преди свързвах с най-невероятните си спомени. Питахме един от спасителите дали те са добре, но той ни отговори, че на този етап няма как да се знае точно тяхното състояние. Погледнах към морето и на брега видях нещо да блещука. Приближих се и с учудване видях изгубените си слънчеви очила. Течението от спасителните лодки ги беше издърпало до брега. За слънчевите очила се беше закачило нещо златно- медальонът на Петър. Отворих кръгчето и с насълзени очи погледнах усмихнатите лица на Таня и Мария.

С медальона в ръце последвах вуйчо до болницата. Искахме да разберем какво е състоянието на Петър и детето, но лекарите ни повтаряха да се успокоим и да почакаме. И така седяхме на една пейка пред отделението. През това време родителите на детето се появиха, а ние се обадихме на съпругата на Петър, за да й съобщим за случилото се. Тя и Мария тръгнаха насам. След близо час, докторът излезе през бялата врата... Беше усмихнат! Петър и детето бяха живи и в много добро състояние. Спешният екип дошъл навреме преди да се случи най-лошото. Всички си отдъхнахме, а аз отново отворих медальона...този път с усмивка!

Отново се обадихме на Таня, а от телефона се носеха радостни възгласи. Скоро след това тя и Мария се появиха, като изглеждаха едновременно щастливи и притеснени. След като говориха с лекаря, той ни позволи да видим Петър. Той грейна, когато видя семейството си, и радостно ни поздрави, сякаш нищо не се е случвало. Аз се приближих до леглото и извадих от чантичката си медальона. Очите на Петър се насълзиха, както и моите, но той ме потупа по рамото и ми благодари…

 След като изписаха Петър от болницата, семейството на детето покани всички ни на парти по случай добрият развой на иначе ужасните събития. Те имаха вила на скалите с огромен басейн. Прекарахме си страхотно! Аз носех намерените си слънчеви очила, които за мое учудване не бяха надраскани от пясъка. Може би всички сме имали късмет на този ден…

В момента спасеното дете е състезател по плуване - случката го амбицирала да започне да ходи на плуване и сега жъне успехи. Петър остави бара на плажа и отвори бар в тропически стил в Хасково. Това се хареса на хората там и сега Петър дори и не си помисля да се върне на морето, далеч от семейството си. Той, Таня и Мария живеят в уютна къща, покрита с цветя и плодове от надвесилите се дървета. А аз и вуйчо с усмивка си спомняме случилото се и сме благодарни на Бог, че не ни сблъска със смъртта…

И сигурно много хора си задават въпроса дали си заслужава да застрашиш живота си в името на доброто...Петър ми доказа, че си заслужава!

В памет на Пламен Тодоров, починал след опит за спасяване на давещо се дете пред бар “Под прикритие”, Созопол. Един подвиг, който трябваше да има щастлив край…!


Без начало и без край

Автор: Мадлен

Изтрих много изречения и през главата ми минаха много различни думи, но реших да започна така.

Добро. Дума, асоциирана с удовлетворяващи и вдъхновяващи случки. Случки, които оставят трайна следа в паметта на човек и трудно се забравят. Случки, за които често разказваш. Случки, които се стремиш да срещаш по-често и се обграждаш с хора, които биха могли да ги повторят. Случки, които ти се стараеш да повториш и на свой ред да вдъхновиш някого, така както и ти си бил вдъхновен от нечия постъпка.

За доброто може да се напише колкото много, толкова и малко. Трудно е да определиш нещо като добро, тъй като зад всяко дело, може да стои скрит замисъл. Трудно е да прецениш хората от първия път, но пък и усещаш, щом някой е искрен и има добри намерения. Не познавам много хора и дори...трудно може да се каже, че познавам света. Но пък познавах човек. Истински човек, който не се страхуваше да постъпи правилно. Не се страхуваше да докаже, че доброто не побеждава само по филмите и приказките...

Добро. Малките неща изграждат големите хора. Малките неща, които се крият дори под едно пренебрежително: “Ще те оставя да победиш” от детството или “Нека ти да си правият”, защото дори зад това се крие човечност и скрита вяра, че следващия път ще мотивираш противника си и ще го накараш да се бори в първия случай, а във втория отстъпваш малко от собственото си достойнство, за да не създадеш излишен спор и дадеш на противника си крачка напред.

Малките неща от детските години като: “Ще закъснеем заедно”, “Виж моето решение”, “Следвай стъпките ми”, “Аз бях, а не той”, “Влизаме заедно или никой не влиза” и от зрелите години: “Аз ще платя сметката”, “Нека те почерпя”, “Мога ли да помогна с нещо?”, “Имаш ли нужда от нещо?”, “Как мога да ти бъда полезен?”...

Там където има малки хора, има и големи. Така и освен малките добродушни дела има и големи дела, извършвани от хора с много опит. Хора, които са се разделяли с част от себе си, за да направят нещо малко за някого другиго. Такъв човек познавах и аз. Дори е трудно да се каже познавах, тъй като животите ни се развиваха по различни времена на този свят и много малко време ни бе отредено, за да прекараме заедно, и да имаме възможността да изживеем този наш “общ период заедно”, както трябва. Но я познавах и прекарах достатъчно дълго време с тази жена, за да мога да твърдя толкова уверено за нея всичко, което ще кажа.

Една жена. Дори да я нарека “една” не е достатъчно. Тя не бе една, тя бе Жената. Една истинска жена, не като измислените жени, гримиращи се, гласящи се, купуващи си от скъпи, по-скъпи дрехи. Без ценностна система. Само и единствено цели за постигане на заветната фигура и лицето на някоя киноактриса. Тази жена обаче олицетворяваше всичко женско и притежаваше всички качества, които една истинска и уважаваща себе си жена би искала да носи в себе си.

Да изброявам нейните качества е трудно, защото те са много, а и колкото и книги да съм прочела през краткия си живот, ще ми бъде трудно да извадя точните думи, които биха я описали с пълна точност. Дори повечето хора, които я познаваха биха ме спрели тук и биха казали, че няма точни думи за нея, защото тя бе истински човек, като ангел, пратен на земята, за да раздаде всичко от себе си и накрая да се отиде спокоен, че е извършил всички задачи на Земята.

В разказа си за доброто много хора биха говорили за филми и приказки. За чудесата и добрите дела, които са извършвали определени герои. Може би някои биха твърдели съвсем друго – че доброто не съществува в реалния свят, а само във фантазиите на хората. Но тук грешат. И наистина много се лъжат. Защото аз имах честта да познавам един човек. Човек, който с всички сили разбиваше клишето, че доброто на този свят не съществува, или ако съществува – то се среща в минимални количества.

Какво е нужно, за да покажа и разпространя добротата, която аз опознах, покрай тази жена? Жената, която никога няма да забравя и към която ще се придържам като идол, чийто пример да следвам през живота си.

Помня прекалено малко, за да разказвам от личния си опит, но помня достатъчно, както и лични, така и чужди истории, разказвани от развълнувани хора, които винаги се разчувстват, когато се спомене нейното име. И единственото, което ще спомена за нея е името и, а именно – Мадлен, д-р Мадлен С.. Име, леещо се от устата, излъчващо приятното усещане за уют, топлина и близост. Близост, която не би открил в никой друг. Тя бе близка с всички или поне се стараеше, доколкото останалите и позволяваха. Защото където има Големи хора има и малки хора.

Нека започна така. Да приемем, че съм била едно осъзнато дете около седемгодишната си възраст. От седем до четиринайсет годишнината си, помня как във всеки един момент тя бе до мен. И телом, и духом, тъй като не живеехме заедно. Подкрепяше ме постоянно, споделяхме си. Споделях и неща, които не споделям и с родителите си досега, тъй като тя имаше специално излъчване, тя вдъхваше на човек доверие и който и се доверяваше не оставаше излъган. Тя бе човекът, който скрепяваше семейството ни, тя бе пазителят на “бащиното огнище”.

Единствена по рода си. На 24-ти срещу 25-ти август, 2002 година, в късните часове на нощта и рано сутринта, жена, бременна в деветия месец получава сигнал, че ражда. Всичките и близки са около нея и някои от тях не искат да притесняват доктора в този късен час, а и не стига, че е лято и той може да си почива. Но те не осъзнавали, че ситуацията била на живот или смърт. За тяхна радост Мадлен била там, била сред близките. Отворила уста и казала, че ще се обадят на доктора веднага и ще отидат в болницата веднага. Така и станало. Часове по-късно, благодарение на нея два живота били спасени – моят и на майка ми. След раждането обаче останалите близки си отиват, тъй като “голямото раждане” вече било свършено и оттук нататък грижата е на майка ми. Но Мадлен и тук не спряла. Всеки ден била до майка ми и до мен и се опитвала да ни помага с каквото силите и позволяват, тъй като и възрастта и трябва да се има в предвид. Водила ме по всякакви лекари, за да се установи накрая, че съм напълно здрава. Тук е моментът да спомена и мъжа на Мадлен – А., който отивал на много далечни разстояния, за да ми осигури мляко, нужно на всяко новородено бебе, тъй като моето не било толкова лесно осигурявано, колкото на останалите новородени...

И така...да прескочим няколко години и да стигнем до седемгодишната ми възраст. Първи клас. И тя присъства на моя първи учебен ден. Още от първия миг, тя знаеше дори беше убедена, че аз ще съм отлична ученичка, че ще съм “първенецът на класа”, както казваше – и така и стана. Не я разочаровах никога. Дори в първите години тя ми проверяваше домашните, даваше ми допълнителни задачи, грижеше се да не оставам назад и никога не останах. Седем години продължих да уча в същото училище и след седми клас отбелязах най-високата оценка на Националното Външно Оценяване по български език в цялата история на училището. Ако го бе видяла, щеше да плаче от радост, така както аз плача, докато пиша нашата история.

И така след като първи клас мина, аз и Мадлен за първи път излязохме от София и отидохме някъде другаде заедно, съвсем сами, без никой друг, който да ни пречи да се забавляваме по нашия си начин. Едни от най-хубавите ми моменти с нея. Така продължавахме да отиваме на същото място, всяко лято след училище, цели седем години. Докато бях с нея през това време се убеждавах какъв истински човек е тя. Удивлявах се от начина и на говорене и разбиране за нещата. Сприятеляваше се толкова бързо с хората около нея и винаги намираше тема за разговор. Въпреки, че държеше на собственото си мнение, бе склонна да изслуша чуждото и да се съгласи с него, ако то бе по-правилно. Хората я обичаха и им беше изключително приятно да общуват с нея, а на мен още по-приятно да слушам историите, които им разказваше. Тази жена имаше памет на компютър и знаеше толкова много истории от личния си опит, които споделяше с околните. И така времето отминаваше и с всяка следваща година осъзнавах колко специална е тя.

Втори клас, трети клас, четвърти клас, пети клас, шести клас... Годините минаваха и няма и един момент, в който да кажа, че не е била до мен. Винаги беше там. Винаги ми помагаше, винаги ме успокояваше, когато някой ми се караше. Винаги “дърпаше ушите” на родителите ми, ако ме ядосаха. Тя бе единствената, която винаги “бе”, “е” и “ще бъде” на моя страна. Човекът, на когото винаги се опирах, ако имах някакъв проблем или някакво притеснение. Никога не ми повиши тон, никога не ми се скара. Стараеше се да ме накара да разбера кое е правилно без да създава излишно напрежение. Тя бе истински ангел във всяко отношение. Записа ме на хиляди уроци и на много места, които посещавах, едно, от които бе пиано, за което и до днес съм и благодарна, защото това бяха първите ми стъпки и основата към едно от най-любимите ми занимания и до днес – музиката. И както в някои други човешки съдби, нейните не бяха “болни амбиции”, а съвсем оправдани. Бях записана само на места, на които ходех с желание и където продължавах да бележа успехи.

Дойде обаче и седми клас, 2016 година. Накрая на учебната година ме очакваше Националното Външно Оценяване. Цяла година не спрях да уча, всеки ден учех и си спомнях как тя ми разказваше, че е изяждала учебниците и с кориците. Това ме вдъхновяваше още повече за успех. Това са Големите хора. Хората, които те вдъхновяват да направиш нещо за себе си и за околните. Доктор Мадлен С. е била зъболекар, много преди да се родя, и си остана добър лекар, който всички пациенти помнят с добро и често я спираха по улицата и я питаха дали наистина е тя, като и показваха пломбите останали от далечното време, когато ги е направила точно тя. Личното и състояние обаче също беше тежко, бяха и направени много тежки операции, точно в годината на моето раждане и съжалявам, че не можах да я опозная преди да и направят тези операции, защото тогава тя е била в разцвета си. Точно ден след смъртта на нейната сестра близначка – А., 2017 година, което се падаше денят след Нова година – тя знаеше. Никой нищо не искаше да и казва, защото щеше да се разстрои изключително много, но тя знаеше. Няма да забравя как поиска да и се обади и да я чуе, но щом ние я спряхме с някакви оправдания тя попита: “А. умряла ли е? Не е жива, нали? Не ме лъжете”. И тя прие истината тежко. След като я разбра обаче здравословното и състояние доста се влоши. Помня как всяка вечер се молех за нея, молех се на следващия ден да се чувства по-добре. Не исках да ме изоставя толкова скоро, но беше неизбежно. Денят, в който ни остави, изпълнила мисията си на този свят и се върна при Господ, като един от ангелите му, настъпи. Месецът бе април, точно пет месеца преди рождения ми ден. Месеци преди това се бях явила на втори кръг от олимпиадата по химия, където не ми достигна малко, за да се класирам на трети кръг. Тя се гордееше. А няколко дни преди този ден отидох на едно състезание по химия, за което после и разказах. Така и не успя да разбере отличния ми резултат, от който получих диплома от Природо-математическата гимназия и възможността да уча там, без да държа изпит. Но въпреки това знам, че е видяла и се е гордяла с този мой успех. Но аз не бях щастлива... В онзи нещастен ден, помня как постоянно учех и към пет часа следобед си помислих да и се обадя, но после се улисах в задачите и не успях. Същата вечер, когато гледах телевизия, баща ми влезе в стаята. Момент, който ще помня цял живот. Той влезе и забелязах зачервените му очи, от които все още капеха сълзи. Тогава разбрах. В онази милисекунда, в която го видях разбрах какво е станало и го чух как в следващия момент ми го съобщи. Аз ревнах и цяла вечер не можах да мигна. Плаках толкова много и толкова силно, че на другата сутрин гърлото ме болеше, а торбичките под очите ми бяха страшна картинка. И въпреки това на следващия ден сама поисках да ида на училище, за да не изпусна нещо важно, така както и тя би пожелала да направя. Помня как цял ден прикривах очите си и никой нищо не забеляза, а и аз самата не исках да демонстрирам нещо подобно пред останалите или да парадирам с трагедията си, както правиха повечето от съучениците ми, за да си просят съчувствие. Не исках никой да знае нищо и никой не разбра. Миналата година на рождения ми ден през август, който обикновено не празнувах в София с нея си казах, че този път ще остана в София и ще го отпразнувам, заедно с нея и останалото ми семейство. Толкова се радвам, че го направих. Това бе последния ми рожден ден, на който тя присъства.

Последва погребението, за което бях напълно готова, но в последния момент баща ми ме спря и ми каза, че Мадлен не би искала да я виждам така. Не би искала споменът ми за нея да е от ковчега и. Затова и не отидох, но присъствах на четирийсетте дни, след смъртта и. Това за мен бе изключително вълнуващ ден. Срещнах толкова много хора, искрено благодарни на Мадлен. Разказваха ми какво общо имат с нея. Някои бяха нейни работодатели, твърдящи, че тя е била една от най-добрите и честни хора в отдела, други нейни колежки, искрено благодарни, тъй като е помагала и на тях, други пък бяха просто приятели или познати, на които бе сторила много добри дела, бе им помогнала с нейните връзки и изключителната и общителност, която винаги и е прокарвала път напред. Имаше и хора, които не и бяха никакви, но тя отново им бе помага изключително много и всички бяха горди и щастливи от факта, че са я познавали. На някои от тях тя бе подала ръка през трудните времена на онова време, и им бе помогнала да си намерят работа. На други беше услужвала с пари, на трети им бе полагала да си осигурят жилище, а дори някои е приютявала в своето собствено. Някои от хората се приближаваха до мен и ме поглеждаха с развълнуван поглед и ми казваха, че виждат нея в мен. Нещо, на което не можех да отговоря по друг начин, освен със сълзи.

След някои хора остава следа. Така както понякога след дъжда изгрява дъга. Смъртта е като дъжда. Понякога след нея изгрява дъга, в която виждаш различните цветове и нюанси на напусналия те човек и тогава виждаш ясно ярката личност, която е била до теб толкова време...

В крайна сметка какво е добър човек? За мен определението на добър човек е Мадлен. Винаги когато някой и говореше лоши неща, за наш близък, и го критикуваше, тя клатеше отрицателно глава и казваше: “Не говори така, не си прав. Аз пак си го/я обичам”. Това ме удивляваше при нея. Въпреки че някои хора я мразеха за това нейно спокойствие и добродушност, тя им отвръщаше с любов. Бих искала да притежавам това качество, защото е нужно да си много Голям човек, за да пренебрегнеш обидите и да продължиш да обичаш човека, който ги избълва по твой адрес. Нужно е много търпение, нужно е да имаш голяма душа, да не си тънкообиден, да си знаеш мястото, да не предизвикваш излишно напрежение, да не предизвикваш интриги, да бъдеш честен и искрен, да се вслушваш в чуждото мнение, а не само в своето собствено. Да говориш от сърце и да обичаш. Да не се обиждаш, когато някой се обръща с пренебрежение към теб, защото си убеден, че човекът ще осъзнае грешката си и ще се извини. Да не повишаваш тон и никога да не се оплакваш от положението си. На такива качества бях свидетелка, докато бях с нея. Тя никога не повиши тон и никога не се оплакваше, че нещо я боли, или, че не се чувства добре, както повечето на нейна възраст правят сега и се опитват да си измислят нови болести, за да децата им им обърнат внимание. Тя нямаше нужда от това. Бе устроила живота си, така че всичките и близки да я обичат и да се грижат за нея, без тя да го поиска. А на хората, които я мразеха, тя отвръщаше с усмивка и така те още повече се дразнеха как може да реагира така. Дразнеше ги това, че те никога няма да бъдат като нея, няма да са на такова високо ниво. Но не мога да ги съдя, тъй като те чисто и просто и завиждаха за благородното и поведение от началото до края, което тя притежаваше до последния си миг. Часове преди смъртта си на въпроса: “Как си?” бе отговорила шепнешком: “Екстра”. Така и отговаряше всеки път, когато някой я попиташе. При нея никога нямаше: “Боли ме главата”, “Лошо ми е” и т.н. Никога не чух подобни думи от нея и нямаше и да чуя, защото тя бе един достоен човек, изживял живота си пълноценно и направил хиляди добри дела на околните около себе си, които я помнят с добро и до днес.

Тя за мен бе истинският, живият пример за един истински и добър човек. И аз, обратно на останалите, които искат да притежават качествата на героите от филмите и приказките, искам поне малко характерът ми да се доближава до нейния и да притежавам поне някои качества от нейните. За мен Мадлен е моят герой, чийто пример искам да последвам, да стана истински човек, като нея и да притежавам нейните добродетели, така както нося името ѝ. Защото да притежавам част от нейните качества е началото на пътя, който ще ме превърне в добър човек...

Посвещавам този разказ на моята любима и единствена по рода си доктор Мадлен Саркисян. Обичам те безкрайно, бабо!

Последно променена в Сряда, 31 Май 2017 12:29

LIVING DINOSAURS SOFIA 300x250

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Из групите на майките

Из групите на майките

18 Окт, 2017 Истории

Мамо, ние бедни ли сме?

Мамо, ние бедни ли сме?

17 Окт, 2017 Възпитание

Гамени в метрото

Гамени в метрото

21 Сеп, 2017 Истории

Мамо, не ми крещи!

Мамо, не ми крещи!

19 Окт, 2017 Възпитание

Утрешен

Утрешен

03 Окт, 2017 Блог

Нашите заблуди

Нашите заблуди

21 Окт, 2017 Блог

Синдромът "Мили мами"

Синдромът "Мили мами"

20 Окт, 2017 Мама

За мама... няма!

За мама... няма!

20 Окт, 2017 Забавно

Моят приятел сополът

Моят приятел сополът

20 Окт, 2017 Здраве

Как да сме приятни гости

Как да сме приятни гости

20 Окт, 2017 Развлечения

Колко боли да имаш крила

Колко боли да имаш крила

19 Окт, 2017 Истории

Осмели се да опиташ

Осмели се да опиташ

19 Окт, 2017 Кариера

Facebook