Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Мравчо, Непородистото куче, Добрата магьосница и други истории

Мравчо

Автор: Елица Ганева, 14 г., София - победител в групата до 14 години

Всяка стара приказка започва с „Имало едно време...”, но моята прави изключение! И това е така, защото всъщност тя все така си е млада! В нея се разказва за едно малко момче, което, както в приказката така и сега, все още си е момче, така че може да го срещнете някой път съвсем случайно... Надявам се, че вече ви стана интересно и ще продължите да четете нататък.

И така…

В един от новите квартали на София живеело, и все още живее, момченцето Мирко. Той бил първокласник, но и на рождена дата и на ръст бил най-малкия от всичките си съученици. Освен това, той най-бавно се справял с упражненията и задачите в клас. Бил старателен, но бавен като мравка. Затова, повечето от децата все му се присмивали и един ден му измислили прякора „Мравчо”!

Когато същата вечер Мирко се прибрал вкъщи след училище, се оплакал на майка си:

- Мамо, децата днес пак ме обиждаха! Нарекоха ме Мравчо!

- Но Мравчо изобщо не е обидна дума! Знаеш ли колко важна роля в природата имат мравките?

- Не, каква роля? Те са малки и толкова бавно пълзят! Всеки може да ги настъпи просто ей така!...

- Не, не си прав! Ще ти разкажа повече за мравките и сам ще се убедиш!

Тези толкова малки животинки, всъщност са способни да носят най-много товар сравнено със собственото им тегло. И освен това, могат да го правят неуморно от сутрин до вечер! В това отношение ние, хората изобщо не можем да се мерим с тях! ... И знаеш ли за какво използват мравките това свое качество? Те събират и прибират най-грижовно всяко зрънце и всяка трохичка паднали или просто изхвърлени от нас – човеците! Не ти ли прилича това на грижа за природата? ... Ние можем много да се поучим от работата на мравките и да правим добро като тях!

- Наистина! И аз мисля, че се сетих какво да направя утре в училището! Благодаря ти, мамо! Ти ми даде страхотна идея, но засега ще я запазя в тайна!

Майката повдигнала вежди учудено, но след като усетила радостта на сина си, нищо не казала, а решила да го остави сам да се подготви за утрешния ден.

Същата вечер момчето си легнало рано. Искало добре да се наспи и на сутринта да е бодро и изпълнено със сили за целия ден. Защото през този ден учениците щели да отбележат Денят на грижата за природата. Щяло да има почистване на целия район около училището и накрая най-дейните щели да получат награди.

И така, на следващия ден Мирко бил най-старателния доброволец в почистването на градинките и улиците. Той събирал и най-малките боклучета и откъдето минел, след себе си оставял напълно почистен терен! Също като някоя работна мравчица, той не спирал дори за почивка!

И тъй, в края на съревнованието по почистване, дошло времето да се прецени кой колко и какъв боклук е успял да събере. Забелязвате ли важната особеност – не само колко боклук, но и какъв! Всеки ученик носел своя чувал и си мислел, че той се е справил най-добре, но когато дошъл реда на Мирко и той изсипал чувала си пред журито, всички онемели. Толкова много и толкова дребни неща имало, сякаш не едно а много деца са ги събирали от голяма площ за почистване! Така журито единодушно определило Мирко за най-трудолюбивото момче от цялото училище! Директорът излязъл пред всички и наградил Мирко с благодарствена грамота, в която пишело:

„На най-грижовния и най-трудолюбив ученик – защитник на природата!”

А когато щастлив повече от всеки Мирко показал на всички грамотата – на челно място най-отгоре геройски се усмихвал един малък нарисуван мравчо!

От този ден нататък вече никой не обиждал Мирко! Децата разбрали, че от мравките трябва да се поучим как да бъдем по-добри към природата, също както сторил малкият Мирко! И днес все повече деца следват неговия пример. Аз също! Надявам се и вие да поемете по неговите следи! Само така тази приказка няма да остарее никога, а ще бъде вечно жива и красива заради доброто, което носи!

Непородистото куче

Автор: Мануела Георгиева Петрова, 11 г

Сега ще ви разкажа една история за доброта... и куче.

Имало някога един мъж, който решил да си вземе куче. И така, той обмислил хубаво идеята си и когато бил сигурен, че го иска, отишъл до кварталния магазин. Когато влязъл, веднага забелязал две сини очи, които го гледали от дъното на магазина. Той се приближил и разпознал кученце от породата коталия. Кучетата от тази порода са малки и много пухкави. Тези кученца са известни с умните си сини или зелени очи.

Щом го видял, веднага го харесал. Отишъл при продавачката, за да ѝ каже, че иска да купи кучето. Тя го предупредила, че това животинче е без родословие и когато порасне, може да промени външния си вид. Но тези думи не направили на човека никакво впечатление.

Мъжът бил много щастлив за новия си другар. Щом се прибрали, той го нахранил и го извел на разходка. Кучето явно харесало новия си стопанин. Играли си цели два часа, след което уморени се върнали вкъщи.

Но след няколко месеца всичко се променило. Малката коталия растяла наистина много бързо. Толкова бързо, че мъжът бил много учуден, защото тази порода кучета са малки, а неговото само на няколко месеца е достигнало норми за възрастно куче. Той отдавна бил забравил предупреждението на продавачката в зоомагазина. Въпреки всичко, той обичал кучето си... което непрекъснато ставало по-голямо и по-голямо.

Един ден мъжът поканил един от най-близките си приятели на вечеря. С него не се били виждали много отдавна. Той дори не знаел за домашния любимец.

Когато видял кучето, приятелят останал без думи. Коталията вече изобщо не приличала на коталия, а по-скоро на мелез. Човекът дори не разбрал, че това животинче би трябвало да бъде от тази порода. Той попитал домакина си (който всъщност бил богат мъж) защо вместо да си вземе някое породисто куче, е предпочел мелез. Мъжът дълбоко се засегнал от тези думи и му казал, че това всъщност е коталия. На това приятелят му дори не повярвал.

Такива случки започнали да стават все по-често. А малкото кученце вече наистина нямало нищо общо с коталия. То станало огромно, а сините му очи, които имало като бебе, вече били кафяви.

Стопанинът му не можел да понася подигравките. Вече дори сам не харесвал кучето. Той обмислял най-лошото – да го изхвърли на улицата. Чашата обаче преляла, когато един ден, докато разхождал животното си в парка, някакво дете го попитало от кой приют е взето.

По-късно същия ден кученцето се озовало на улицата. Стопанинът му го закарал далеч от дома си, оставил го и си тръгнал. Напразно то виело, лаело и се опитвало да се върне обратно – било още малко, вече не помнело пътя. Нямало надежда за връщане, то го разбирало.  Спускала се нощта. Кученцето тъжно си намерило място за сън и заспало.

Кутрето се събудило късно през нощта. Било ранна зима и въпреки дългата му козина, на него му било студено. То обиколило района, за да намери одеяло или нещо, с което да се стопли. Близо до кофите за боклук намерило някакво яке и се сгушило в него. Когато най-сетне заспало, сънувало, че пак има стопанин.. но не същият, бил някой друг. Някой, който наистина го обича. Това бил един от най-хубавите сънища в живота на кученцето.

На следващия ден много хора се спирали до кучето, за да го галят и да му се радват. То било наистина щастливо, но никой не се задържал за дълго при него. Само едно дете останало повече. Кучето харесало него най-много от всички. Сякаш били създадени един за друг - стопанин и домашен любимец. Но кученцето знаело, че това са само мечти, които няма да се сбъднат.

В същото време детето, което толкова харесало малкото животинче, правело опити да убеди майка си да го приберат вкъщи. Момиченцето наистина го било харесало и се привързало към него. Също така не искало кучето да се чувства зле. Според детето такова хубаво същество не заслужавало да живее на улицата. В крайна сметка получило позволение. Момиченцето винаги помагало на майка си в къщната работа и било много послушно, за това майката вярвала, че то ще може добре да се грижи за кучето си.

Това бил навярно най-хубавият миг в живота на детето. То винаги си било мечтало да има куче. И ето, че днес тази мечта най-после се сбъднала. Малко по-късно то отишло с майка си до мястото, където видяло кучето. То си лежало пак там, на улицата. Майката също много го харесала. Момичето се приближило към него и го погалило. След това му сложило нашийника, който донесло със себе си. А кучето разбрало, че се случва нещо много хубаво. Заподскачало от радост. Знаело, че е открило новия си стопанин, и че точно това е човекът от съня му.

Така нежеланото куче станало новия член на семейството.

По-добре не питайте за реакцията на бащата, когато се прибрал и видял, че в къщата има куче...

...но всъщност много се зарадвал!

Защо момиченцето е добро?

Защото веднага, щом вижда кучето, му става тъжно за него. Не иска то да се чувства зле. Привързва се към него. Прибира го и заживява с него.


Добрата магьосница

Автор: Яна Симеонова Рафаилова, 11 г., гр. София

Имало едно време една магьосница. Тя имала различни по цвят очи. Лявото ѝ око било оранжево, а дясното зелено. Косите ѝ били дълги и огненочервени. Живеела на края на града в малка синя къща. В градината пред къщичката ѝ растели ароматни цветя и билки. Сутрин, щом станела, тя сварявала чай, а ароматът му се носел по въздуха чак до градския площад. Хората в този град не обичали магьосницата и се страхували от нея. Смятали, че тя е зла и би омагьосала всеки, който я приближи. Затова избягвали да ходят в края на града, а ако се наложело, заобикаляли отдалеч. Магьосницата знаела, че хората не я обичат и това я натъжавало. Тя не била от онези зли и коварни вещици, които искали да причиняват зло на хората. Имала голяма сила, но не я използвала. Не познавала нито майка си, нито баща си. Като бебе била изоставена в един кош пред портата на църквата. Свещеникът я намерил и я приютил в дома си. Обичал я и я отгледал сам и с доброто си сърце. Когато била само на 12 години той починал и момичето останало само на света. Понеже имала различни очи, хората не я приемали и я обявили за вещица. Така минавали година след година. Момичето пораснало и станало красива жена. Един ден над градчето надвиснал голям, тъмен облак и започнало да вали. Първо ситен дъждец, а после станало студено и дъждът преминал в сняг. Валяло седмици наред, градчето почти изчезнало под снега. Хората не можели да работят и почнали да гладуват. Решили, че момичето е виновно за тази беда. Една група мъже се престрашили и нахлули в къщата ѝ. Оковали я и я хвърлили в тъмна килия. Момичето не се противило, само станало по-тъжно. Но снегът не спрял, даже станало още по-студено и снеговито. Хората в града станали нещастни и не вярвали, че някога зимата ще си отиде. Един от надзирателите в затвора забелязал, че в тъмната килия на магьосницата били поникнали пролетни цветя - шарени лалета, нарциси и ароматен зюмбюл. Повикал директора на затвора и отворили килията. Момичето седяло кротко на едно столче и тихо пеело нежна песен. Директорът бил умен човек и разбрал, че хората са направили голяма грешка. Нито едно цвете не расте от зло. Ясно било, че са затворили в килията една добра магьосница. На своя глава, директорът и надзирателят решили и пуснали момичето да си върви. Още щом излязла навън сред дълбокия сняг, задухал топъл вятър и слънцето подало глава иззад тъмните облаци. Тя запяла отново и слънцето грейнало още по-силно, а вятърът станал още по-топъл. Хората се показали навън и разбрали, че са сторили нещо грешно. Помолили момичето за прошка и склонили глави. То ги помолило само да пеят с нея, за да си тръгне зимата. Целият град запял и снегът почнал бързо да се топи. След няколко дни нямало помен от него. Дошла пролетта. Градинката на магьосницата се напълнила с уханни цветя, децата играели там, радостни и без страх, а добрата магьосница ги гощавала с вкусни сладки и ароматен чай. Мирисът от него стигал чак до градския площад и карал възрастните да се усмихват и да благодарят.


Добро

Автор: Синем Хюсмен, 12 г., Шумен

Добро - какво е значението на тази дума и защо е толкова важна?

Всеки човек е правил добро поне веднъж в живота си. Да помогнеш на някой в нужда, да ти помогнат на теб. Да чувстваш, че има хора до теб. Да усещаш топлината. Всичко това е доброто.

Няма приказка с тъжен край. Винаги побеждава доброто. Ако нямаше добро животът на Земята щеше да е немислим. Всеки щеше да страда, да се чувства зле, но доброто ни помага да не преживяваме това. Дори и най-лошият човек има капчица добро в сърцето си.

Всеки трябва да прави поне по едно добро на ден, защото то ще му се върне в пъти повече и ще бъде благодарен.

Още от много малки първото нещо, на което ни учат е да правим добро, да сме добри към хората. Просто, защото това е най-важният урок, който трябва да научим през нашия живот. Да сме добри, да правим добро и най -вече да научим и другите хора на него е най-важната ни задача.

Вярвам, че целият свят може да сме добри. Това ще е най-прекрасното чувство, което ще изпитаме. Но първо трябва да увеличаваме броя на добрите дела, които правим с всеки изминал ден. Ще видим как животът ни ще бъде по-приятен, по-слънчев и по-добър.

Ако сме единни можем да го постигнем. Без вражда, без лошо и без неприятни изживявания.

Добрият човек е способен да намери красивото и доброто в най-малките неща, на които другите хора дори и няма да обърнат внимание.

Важно е да сме добри в днешно време, защото това е единствения начин да сме щастливи.


Доброто

Автор: Божидар, 11 г.

Доброто е нещо невидимо нещо, което те държи, когато паднеш. Нещо, което ти помага за да помагаш и ти.  Доброто не е усещане, не е чувство, а човек. Невидим човек, който няма тяло и органи, но има душа и тя те води към огрения от слънцето път.

Доброто се намира навсякъде - не го търси. Ако докажеш, че си готов за  него, то само ще те намери.

Според мен доброто се крие и в малките жестове – дори когато нарочно сгрешиш, за да спечели твоя приятел...

Думи

Обич
Богатство

Разбирателство

Отбор

Доброто

Автор: Полина Стойнова Лазарова, 14 г., Габрово

Много пъти дълбоко в съзнанието ми са възниквали въпросите: Какво е добро? Как се прави добро? Добротата е ключът към всяко човешко същество и животът не е толкова черен, дори и в най-мрачните ни и черни мигове. Една усмивка може да отвори пролуката в свъсеното и намръщено над нас небе и през нея да ни озари светлината, да ни погалят лъчите на слънцето, за да намерим пътя,  който сме изгубили, и търсим…

Често в нашия живот се срещаме със злобата, завистта, предателството, лицемерието. Когато направиш нещо за някого, не трябва да чакаш благодарност за стореното. Добре е да хвърлиш зад себе си добрината, за да я намериш пред себе си Когато направим добро, не трябва да го казваме, а когато на нас ни направят- да се отблагодарим.

Всеки ден забелязваме огромното желание на голяма част от хората на съвременния свят да направят целия човешки живот по-добър, но се убеждаваме, че те си остават все така лоши, каквито са. Често тези, които не казват добра дума, осъждат всички и са вечно недоволни и мърморещи, са именно онези, от които всички околни се оплакват. Да, те са добри, но само за себе си! Доброто за тях съществува само когато е за тяхна лична полза. За тях несвойствено е да съчувстват или благородно да откликнат към чуждото нещастие или нужда, давайки нещо от себе си или правейки добрина другиму.

Добро е, когато сам с цената на много усилия успееш да постигнеш набелязаните цели. Да, но не на всяка цена! Добро ли е, ако оставиш диря от злини по пътя си към целта, когато средствата с които ще си послужиш са користни и нечистоплътни за околните? Няма такова добро, което да прави другите нещастни, накърнени, унизени, разочаровани или излъгани!

Добро е волята да продължиш към набелязаната цел, раздавайки от себе си в най-трудния момент! А зло, когато спреш и се откажеш или тъй много се страхуваш, та страх сковава добрината ти. Някой мъдър човек е казал, че в злите години се познават добрите хора. Онзи, който превъзмогне собствените си несгоди чрез добри и благородни постъпки за благото на страдащите, предразполага и увлича след себе си последователи. Приятно е да срещнеш погледа на човек, на когото току-що си помогнал. Чувстваш се лек, нов и пречистен. Готов си да дадеш от себе си още и още…Да, може би това е доброто! Да си готов да даваш без да се страхуваш, че за тебе няма да има, без да ти се свиди в нито един момент и след това да не съжаляваш за онова, което си направил за другите…

Моят разказ за доброто

Автор: Анастасия, 12 г.

Тази история започва преди много години в малко градче. Животът там съвсем не бил лош. Е, говорейки за богаташите не, но за бедните хора съвсем не било така. От ранни зори до късни вечери те работели на нивата без капка почивка. Те прекарвали цял ден в работа, но за разлика от богатите хора, които не ви пожелавам да срещнете никога, бедните хора са много мили ,любезни и добри. Те винаги ще ти помогнат. Е… ,за богатите обаче не може да се каже същото. Тези надути, високомерни и лоши хора не биха ти дали и трошичка хляб.

В града имало само едно училище. Там ходели всички деца от града. Всяко от тях се надявало да научи нещо ново и полезно, което да разкаже на родителите си. Но историята е за едно момиче, различно от останалите. Името ѝ било Лариса. Момичето живеело на края на града в една от сиромашките къщи. Много често то се отбивало до близката библиотека, за да си вземе книга, която да чете през почивните дни. Момичето нямало приятели, всичките го мислели за странно, но това, че то е различно не означава, че е странно. Напротив, магията на доброто се крие точно в различните. Тези, които помагат без да очакват нищо в замяна, тези, за които доброто дело е един слънчев лъч в мрачния ден на хората.

На връщане от училище Лариса винаги отивала до голямото дъбово дърво, което било израснало точно срещу гората, в която ѝ било забранено да ходи. Там тя винаги разделяла сандвича си със едно бездомно рижаво коте. Момичето винаги вадело от чантата си книга и чело докато лъчите на слънцето едва се виждали на хоризонта…

Лариса винаги гледала с голямо любопитство към гората, в която я бяха предупредили да не стъпва. Чудела се какво се крие зад неприветливите, оголени клони на изсъхналите дървета…

На сутринта, когато утринните лъчи галели лицето на Лариса и лилавите облаци започвали да дават път на слънчевите лъчи момичето отворило сините си очи и забързало за училище. След като поздравило семейството си ,Лариса се отправила към библиотеката.

-Здравейте, господинe - поздрави дружелюбно Лариса.

- Пак ли книга ,Лариса? - отвърна ѝ библиотекарят.

- Имате ли нови ? - попита момичето.

- За жалост, не. - отговори  служителят на библиотеката - Та ти изчете всички книги в библиотеката. Но ето ти тази книга - каза библиотекарят и подаде на момичето една дебела и красива книга с надпис ,,Книга за доброто“.

- Но как да я отворя? - попита учудено Лариса, виждайки ключалката на книгата.

Но когато вдигна поглед момичето не видя чудатия библиотекар. Лариса виждаше единствено големият часовник, който като че ли я подсещаше, че уроците ѝ скоро започват. Момичето се затича към училище, но по пътя Лариса реши да помогне на една възрастна жена, която носеше голям кашон. След като ѝ помогна, за свое нещастие Лариса срещна една нейна съученичка - Джулия. Тя беше жестока, надута и лоша.

- Ха, вижте кой бил тук - изсмя се Джулия.- Какво правиш? Вече стигна до там да помагаш на съседките ?!

- Джулия, ти не разбираш доброто. – възкликна Лариса.

- Да! Не го разбирам, защото не печеля нищо от него - каза Джулия - Ако ще помагам и ще съм като теб…не бих го сторила …никога!

Със сълзи на очи Лариса се затичала към гората. Седнала на земята и започнала да плаче, но в този момент от сълзите ѝ поникнали незабравки. Когато момичето вдигнало поглед то видяло малка блещукаща светлинка, която се отдалечавала малко по малко. Лариса без да губи време решила да я последва. Светлинката я завела до една малка, схлупена къщичка и изчезнала в мрака. Момичето водено от своето любопитство почукало на вратата, която едва не паднала, когато се отворила На прага стояла старица, която поканила Лариса да влезе в скромния ѝ дом.

- Какво правиш тук, хубаво момиче? - попитала бабичката с тънкия си, пресипнал глас.

- Ами… доведе ме една светлинка - каза Лариса, изтривайки сълзите от очите си.

- Защо си в гората?! - прошепнала старицата.

- Защото една съученичка ме обиди… и аз избягах…- отговори момичето.

- Моля те, донеси ми чаша вода? - помоли чудата обитателка на гората.

- С голямо удоволствие! - отвърна Лариса и с усмивка на лице подаде на старицата чаша вода.

- Затова ли те обидиха, Лариса?! Защото правиш добро на всички?! - попита старицата.

- Откъде знаете името ми? - зачуди се момичето.

В този миг светлини и искри преобразиха старицата в красива фея, а схлупената къщурка във великолепен дворец.

- Знам го! – отговори феята – защото аз съм Доброто и те познавам много добре. Добротата ти ме превърна във фея. Твоето добро сърце накара сълзите ти да се превърнат в незабравки, защото доброто никога не се забравя! А книгата, която ти даде библиотекарят вече е отворена. Ключа, който отвори ключалката беше добротата, която те изпълва.

Когато Лариса отвори книгата се озова отново у дома си, а в книгата пишеше ,,Напиши своята история за доброто“ .

Всъщност тази история е оттам, от тази книга пълна с добрите дела на Лариса…И не бива да забравяме, че доброто е винаги около нас. И доброто винаги побеждава, независимо от всичко!!!

Доброто в нашите сърца

Мария Христова, 12 г.

Слънцето грее, птичките чуруликат, вятърът носи мириса на току-що окосената трева. Аз затварям очи и си мисля кое може да бъде по-хубаво от това. Наблюдавам съсредоточено градинката. Забелязвам малките зелени стръкчета, стърчащи над пръстта. Те сякаш се надигат, любопитни какво се случва на бял свят. Върху тях вече са се появили пъпки, които след време ще се превърнат в прелестни цветя. Ще радват хората с красотата и изяществото си, но след време цветните им листа ще оклюмат и увехнат. Тогава сигурно ще се запитате какъв е смисъла на тяхното съществуване? Потребни ли са всъщност?

Замислям се отново. И успявам да отговоря на въпроса си. Смятам, че цветята играят голяма роля в нашия живот. Те радват окото, красят света и носят прекрасното си ухание из него. Но за това са нужни процедури, като посяване, обгрижване и нежност.

И ето че накрая достигнах до най-важното в тези размишления, което търсех от самото начало – добротата! Тя също е едно удивително, но и капризно цвете, за което трябва да се полагат много грижи. Първо посаждаме семенцето в сърцата си. Но това далеч не е достатъчно, за да поникне чудното цвете. Трябва да го поливаме редовно и много обилно. След това постоянно го даряваме с любов, защото без нея няма да има резултат. И така, най-сетне сърцето ни се отваря и от него излиза едно пъстро цвете, обляно във всички цветове на дъгата. Повярвайте ми, толкова красиво растение, като това, никъде другаде не ще откриете! Ала то е много по-различно от обичайните. Тези, отглеждани в двора, все някога увяхват, колкото и да ги поддържаме, но ако се грижим за доброто в сърцата си, то никога не умира. Неуморно разнася уханието си и заразява света с него.

 В добротата има многобройни нюанси, кой от кой по-невероятни. Някои хора се покриват с нея само, за да направят приятно впечатление. Но цветето, наречено добро, е невъзможно да се маскира по никакъв начин.  То просто е това, което е.

Сигурно се питате в какво се изразява добродушието. Ето и отговора: в честността, например, или в това искрено да желаеш сполука на другия, да помогнеш на някой, който се нуждае повече, отколкото ти, дори да се наложи да се лишиш от нещо, да си щедър спрямо другите. Също така добрият е и много наивен. Лесно може да бъде излъган и се притеснява за чувствата на околните. Как е постъпил, обидил ли ги е? Благородният човек често има и правилна преценка за себе си. Това не означава да не е самоуверен, а напротив–той знае в какво се справя, и в какво–не.

Много е жалко, че неведнъж добрите същества не са били приемани в обществото. Понякога те сякаш пречат. Но всичко това зависи единствено от нас. Ако се постараем можем да бъдем добри. Уверявам ви, че не е трудно.

Нека се хванем за ръце и подкрепим доброто! Нека се грижим повече за цветята в сърцата си! Да ги поливаме и обичаме, защото те са достойни за любов. Така ще заживеем в един по-прекрасен свят!

Моят разказ за доброто

Автор: Тереза Иванова 13г., Добрич

Много пъти в моето детско съзнание са възниквали въпросите: Какво е добро?, Как се прави?, Откъде идва?, Кой го е измислил? Дали го мога и дали всички се интересуват от това?

Мама казва, че доброто е дар….Не се вижда, защото идва от сърцето и всяко живо същество го притежава. Това е грижата за заобикалящия ни свят, помощта и подкрепата към нуждаещ се, способността да прощаваме, разбирането и топлината към околните. Не съм много голяма и не знам доста неща от живота. Но със сигурност знам за доброто, и по-точно го усещам. Това е, когато посадих дръвче в двора на нашата къща. След време ще порасне, ще ни даде хубава сянка и кислород, за да дишаме. Доброто не се губи и винаги някъде във времето се връща под някаква форма. Доброто е и в топлата усмивка на мама, която изгрява на лицето й след тежкия работен ден, разбирайки, че съм й помогнала с къщната работа. А нейната грижа и доброта е безгранична…. Не познавам по-мил, всеотдаен и безкористен човек от нея. Обича всичко и всички. Дори и муха не убива. Буквално! Отваря прозорците, започва да търчи из къщи и заливайки се от смях ги гони. Казва : „Всеки живот е ценен, всяко същество е на земята с някаква цел и не бива да причиняваме зло никому“. Питам я: „Мамо, а защо някои хора са лоши?“ , а тя пак с усмивка – „Не са лоши…просто са се изгубили по пътя си и когато ти реагираш с добро, може да им припомниш.“

Вярвам й, защото тя е моята светлина и моят учител за живота. Виждам доброто около мен и вътре в мен, благодарение на нея. Тя също го е наследила от нейната майка, а тя пък от нейната…Дали е ген? Или пък зараза…Няма значение. Надявам се да е и двете, за да може доброто у хората да се разпространи по- бързо. Само тогава животът ни няма да бъде просто съществуване, а същинската ни мисия на тази земя. Приятелското рамо, милият жест, топлата дума, парчето хляб за гладния и безброй многото добри дела могат да променят всички ни, за да живеем в мир и хармония.

Ето, че отговорих на въпросите си…

Доброто е собственото ни хуманно отношение към околните.

Идва от сърцето… Прави се лесно и сме го създали самите ние, защото ни е грижа…

Аз го мога!!! А вие?!

Сън за доброто

Автор: Никол Михова, 14 г., Плевен

Събудих се, обляна в пот – отново кошмар. Завъртях се в леглото си – будилникът сочеше пет и половина сутринта, нямаше смисъл да заспивам отново. Станах и отидох да измия лицето си в банята. От огледалото ме гледаше все същото петнайсетгодишно, слабо момиче със зелени очи и коса в цвят кехлибар. Името ми е Касиопея (май не споменах, че баща ми е учител по история със странна мания по гръцката митология), но всички ми викат просто Кас и това, което трябва да знаете е, че сънувам – постоянно.

Входната врата изскърца зад мен и аз тръгнах по познатия маршрут към парка. Забелязах, че зелената ми тениска е наобратно, но на кого щеше да му направи впечатление в шест сутринта. Докато тичах, си мислех за снощния сън - напоследък кошмарите ставаха все по-чести – почти всяка нощ – и това ме измъчваше. Бях свикнала със сенките под очите, но напоследък нито ми се ядеше, нито ми се говореше – нищо – мислех само за сънищата си.

Паркът беше безлюден тази сутрин и аз, останала без въздух, седнах на една пейка да си почина. Докато се взирах в дърветата, чух някой да казва иззад гърба ми: „Може ли да седна при теб?”. Обърнах се и видях малко момиченце на не повече от 5 години, облечено цялото в бяло и ухилено до уши. Така вместо да кажа, че в парка има още десетки други свободни пейки, както първоначално бях решила, просто кимнах. Момиченцето седна до мен все така усмихнато и попита: „Защо имаш тъмно под очите си? Да не си се ударила някъде? Боли ли?”.  Очаквах този въпрос, но тя не го зададе с тревога, а видимо развеселена, дори с лека насмешка. Аз и обясних, че просто понякога не си доспивам, а когато това се случва, човек има торбички под очите. Тогава тя искрено се засмя, сякаш бе чула най-добрата шега на света, а повярвайте ми аз не съм от тези с голямо чувство за хумор. Изсумтях и на момиченцето се отдаде възможност да зададе поредния си въпрос: „ И не знаеш ли как да спреш да сънуваш кошмари?” – този път прозвуча учудено – сякаш това беше възможно най-простото нещо на света. Не се сдържах и саркастично казах: „Как?”. Тя изобщо не разбра използвания сарказъм, което май се очакваше от петгодишно дете, и отговори, но този път наистина сериозно, направо твърдо: „С магията на доброто, разбира се!”. Този път нещо в мен кипна – как може едно петгодишно дете, което не знае абсолютно нищо за заобикалящия го свят, да ме учи как се лекуват кошмарите, които ме преследваха откакто се помня. Изсмях се, питайки къде да намеря тази прочута магия. То само отвърна: „Няма нужда да я търсиш – тя е в самата теб.”. Момиченцето май наистина си вярваше – наивните представи на едно дребосъче за света, с който още не се е сблъскало – онзи жесток свят, който ние, зрелите хора, истински познаваме и за който си спомняме с такава горчилка в устата. Детето сякаш прочете мислите ми и им отвърна: „Но светът не е само жесток и лош. Ти просто си се съсредоточила само върху тази представа за него. Ето виж – това ще ти напомня, че той има и друга – добра страна.”. При тези си думи тя извади от бялото джобче на панталоните си една верижка, на която висеше малък капан за сънища. На пръв поглед колието изглеждаше обикновено, но ако човек се вгледаше по-внимателно щеше да си помисли, че то излъчва някаква светлина – може би това беше просто зрителна измама. Момиченцето взе дланта ми и постави в нея  верижката с капана за сънища. Тогава изрече: „Ето, това ще бъде доказателство, че доброто съществува. Но то няма да ти се разкрие просто така – трябва да го заслужиш и да разбереш как се използва неговата магия, Кас.”. Погледнах към верижката – не бях виждала нещо по-красиво, но преди да успея да попитам момиченцето откъде знае името ми или как се използва това вълшебство, то беше изчезнало.

Разбира се, че не сложих верижката, но не я и изхвърлих. Просто я прибрах в един от шкафовете в бюрото си. Не бях толкова наивна, че да повярвам на едно мистериозно дете, твърдящо, че съществува магия на доброто. При това дори не бях сигурна дали всичко това се бе случило в действителност или беше пак някоя от игрите на шантавия ми мозък. Така кошмарите продължиха, оставяйки след себе си още безсънни нощи, страх и объркване в мислите ми. Вече се появяваха в ума ми всяка нощ – все по-реални и по-зловещи. Сънувах от много малка, но никога не се бе случвало толкова често, нито пък бе причинявало такива големи последствия – последните седмици почти не спях, не можех да се съсредоточа върху нищо, бях объркана – бях изплашена. Така една сутрин (или по-скоро посред нощ), събудена от поредната игра на съзнанието си, обляна цялата в студена пот и на косъм от това да се разплача, бръкнах в едно от чекмеджетата на бюрото си,  за да потърся някакви приспивателни. Вместо лекарства обаче се натъкнах на верижката, дадена ми от момичето в белите дрехи. Е, нямаше какво да губя – нищо нямаше да стане, ако просто си я сложа, нали!? В момента, в който тя се отпусна върху шията ми, изпитах някакво странно облекчение и се унесох отново в сън.

За да бъда честна, кошмарите не спряха – напротив продължаваха с пълна сила, но въпреки това не свалих колието, а дори не мога да си обясня защо. Но веднъж, когато се прибирах от училище се случи нещо странно. Вървях замислено, загледана във връзките на обувките си, когато някакъв лек полъх на вятъра ме накара да се огледам. Тогава видях възрастна жена, облечена в чистобял костюм, която се канеше да пресече улицата. Изведнъж сякаш отникъде се появи кола, движеща се бързо точно към мястото, което възрастната дама се канеше да премине. Затичах се натам, впрягайки всичките си сили, и успях да стигна жената навреме, за да я спра. Колата профуча на сантиметри от нас. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите ми и аз се обърнах към човека, когото бях спасила: „Добре ли сте? Всичко наред ли е?” – попитах още под влиянието на адреналина в кръвта си. Но вместо да срещна ужасеното изражение на възрастна дама, която току що едва се бе разминала със смъртта, видях лице, огряно от огромна усмивка, която странно защо ми се стори изключително позната. Жената се обърна към мен, като ми благодари – гласът и беше звънък, изпълнен с надежда, като глас на дете. Аз само се усмихнах нервно. Тогава тя ме попита колко е часа, а аз можех да се закълна, че миг преди да отместя поглед към часовника си съзрях верижка, досущ като моята, която висеше на врата и. Когато обаче понечих да кажа часа на възрастната жена, нея вече я нямаше. Несъзнателно докоснах колието с капана за сънища върху врата си, то сякаш гореше. Изведнъж се сетих на чия усмивка оприличих тази на дамата, която току що се изпари. Мисля, че и вие вече знаете… Следващата нощ спах спокойно…

Е, това беше историята как открих голямото вълшебство. Аз отдавна загубих верижката, която ми бе дадена от детето в бяло.  Това, което не загубих е доброто, криещо се във всеки един от нас. А и защо да го губя,  като току що се научих как да използвам магията му – онази магия, която кара хиляди пеперуди да се гонят в стомаха ти всеки път щом я приложиш. Магията, която осветява всички, до които се докосне. От огледалото все още ме гледа онова зеленооко момиче с коса в цвят кехлибар, но то вече няма сенки под очите. Сега то вижда и светлата страна на света и сякаш се запознава с живота отново и отново с всеки нов ден, с всяко добро, което съзре. От време на време още сънува, но не кошмари, а звезди. А ти  - какви са твоите сънища…?

Добрата гигантска фея 

Автор: Мира

gigantina

Това е една история за добрата гигантска фея на име Гигантина Великанова, която живее в Мечтоленд със своите помощници – коткозайчета, свинчокучета и още много магични същества. Те си говорят на свой собствен великолепински език. Феята и нейните животинчета живеят в магични къщурки, наподобяващи сърчица, цветя и ягодки. Гигантина не е обикновена гигантска фея, а има специална дарба – прави мечтите на децата реални. Тя радва много деца, в много градове и държави. Веднъж едно малко момиченце си пожелало малко котенце за домашен любимец, а на сутринта като се събудило видяло малко котенце, което седяло върху лилава кърпичка в една кошничка. Работата на великанските феи не е толкова лесна, колкото изглежда, защото съществува Змиокошмари. Когато една гигантска фея пропусне някое дете и не изпълни мечтата му, идва Змиокошмар, който я превръща в страх. Гигантина не беше срещала никога досега Змиокошмар.

Имало едно много странно момиченце Ани, което никога не сънувало и не мечтаело за нищо. През една нощ Гигантина отишла в стаята на момиченцето, но Ани се преструвала, че спи и видяла феята. Следващата нощ Ани сложила в леглото си една голяма кукла и я завила с одеяло, а тя се скрила зад завесите. Гигантина се доближа до креватчето, за да провери дали все пак детето не сънува нещо, а като не усетила никакви мечти и сънища, си тръгнала. Ани я последвала, като се хванала здраво за края на дългата й рокля. Така малката Ани се озовала в Мечтоленд. С голяма почуда детето разглеждало този чуден град на магични същества, а когато Гигантина я видяла, седнали като две приятелки и й разказала за своите задачи като фея, помощниците си и техния враг – Змиокошмара. Ани обещала, че ще сънува и мечтае за хубави неща и склонила да се върне вкъщи. На следващата вечер, когато отишли в дома на Ани, в празната стая ги чакал Змиокошмар, който ги заловил в една клетка. Дълго се чудели как да излязат от капана и тогава Ани се сетила, че ако затвори очи и сънува как помощниците на Феята ги освобождават, с помощта на магията това може да се случи. Така и станало, като малките помощници отворили клетката и помогнали на Ани и Гигантина да излязат. С помощта на магичната сила на пожеланието, премахнали кошмара на коткозайче и той повече никога не се появявал при спящи деца.

Моят разказ за доброто

Автор: Рени

(измислен от мен разказ)

Това се случи наскоро. Беше тъжно, но вече свърши. Ще започна отначало. Случи се преди 1 месец в град Варна. Една моя приятелка се разхождаше в парка и изведнъж настъпи 1 розово портмоне. Вдигна го от земята и го отвори. В него откри 10 000 лева, снимка на момиченце с майка си, номера на жената и местонахождението им. Това семейство живее в Лондон. Било е в България само за лятната ваканция. Приятелката ми се обади на посочения номер, но той не отговори. Затова отиде в общината и попита за това семейство. То живее на улица "Люксембург 23" в Лондон. Приятелката ми (Лили) си купи самолетен билет за Лондон и след 2 дни стигна. Тя обиколи половиния град и накрая откри улицата. На нея имаше 3 къщи. От едната излезе семейството, което беше на снимката. Лили даде портмонето на майката и си тръгна. Когато се върна тя ми разказа за случката. Аз и ръкоплясках и казах, че хора като нея не се срещат навсякъде. На другия ден майката на Лили ми се обади и каза, че тя е изчезнала, но е оставила бележка на която пише:

"Исках да се сбогувам с вас, но не можах затова ще го направя сега. Вече няма да ме видите, защото съм болна от рак и вчера беше последния ми ден живот. Радвам се, че ви познавах, защото сте страхотни хора. Когато намерих портмонето с 10 000 лева се зарадвах, защото ми трябваха точно толкова пари, за да се излекувам, но като видях снимката на семейството си казах, че това не е редно, защото за мен беше важно да направя това добро дело преди да си отида. Не ви казах, за да не ви притеснявам и за да прекарам последните си мигове с вас щастливо. Искам да знаете, че никога няма да ви забравя и завинаги ще бъдете в сърцето ми.

С обич и тъга :Лили "

Доброто

Автор: Дара Димова

 
Първо да си поговорим „какво е доброто?” и „какво означава да извършиш нещо добро?”

Добро е нещо, което разтапя и трогва сърцата на хората - като сладолед в много горещ летен ден. Да извършиш нещо добро е, когато помогнеш или допринесеш с нещо на някого.

Когато гушнеш майка си или й кажеш нещо мило, просто ето така - колкото и да не ви се вярва сърцето й се разтапя.

Има и друг вид добро или добрина. Например, когато нарочно пропуснеш любимото си шоу или филм, за да може татко ти да гледа футбол. Колкото и да изглежда твърд, той е горд, че си се научил да споделяш и тази постъпка разтапя сърцето му.

Доброто е специфична постъпка, която много хора насила изпълняват. На много други хора им е трудно да изпълнят нещо добро, но поне се опитват. За трети това е просто една нормална постъпка като всички други.

За четвърти е нещо специално, което да сближи хората. За мен доброто е постъпка, която трябва да се извършва със сърце и редовно, защото тя трогва сърцата на хората и ги кара да скачат сякаш са на онези големи батути в парковете на града.

Понякога постъпките са малки, като да подадеш на някой нещо. А понякога са големи, като да спасиш някого, но и двете са значими.

Важното е, че си направил нещо добро.

Последно променена в Сряда, 31 Май 2017 12:09
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

"Непоносимите" майки и успешни…

07 Ное, 2017 Възпитание

Детето ми е обикновено

Детето ми е обикновено

21 Ное, 2017 Възпитание

Изкуството да отглеждаш рози

Изкуството да отглеждаш рози

20 Ное, 2017 Отношения

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Моята приятелка Болестта

Моята приятелка Болестта

20 Ное, 2017 Истории

Киселото грозде

Киселото грозде

19 Ное, 2017 Истории

Love.net или нашата история

Love.net или нашата история

19 Ное, 2017 Истории

Ти ще си добър баща

Ти ще си добър баща

18 Ное, 2017 Отношения

Facebook