Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Ninja Editor

Ninja Editor

В града Зелен Листец Буково Дръвце растеше висок бук.

На бука между клоните и между листата висеше часовник – дървен часовник, като къща за птици.

Веднъж, кой знае откъде, в часовника попадна яйце.

Когато времето стана топло, яйцето се излюпи и оттам излезе един щъркел с червени крака и червен клюн.

slon2

Ех, че се зарадваха всички в град Зелен Листец Буково Дръвце. Зарадваха се, запляскаха с ръце и решиха от сега нататък щъркелът да стои в часовника и когато стане точен час, да удря с клюна толкова пъти, колкото показва голямата бърза стрелка и още толкова пъти, колкото показва малката бавна стрелка. Така всички щяха да знаят колко е часът, без да поглеждат стрелките.

А под високия бук живееше едно бяло дребно слонче.

Слончето обичаше да си подремва юнашки. Часовникът тракаше и тиктакаше в зелените листа, а то се изтягаше отдолу и докато заспи, броеше всички тиктакания и всички трактакания. И ако някой път щъркът сбъркваше в броенето (а той сбъркваше често, защото беше мъничък щърк), слончето излизаше от сянката, повдигаше хобот и му се скарваше.

И понеже щъркът много често бъркаше часовете с минутите, веднъж слончето реши да стане щъркел и да го замести. А това значеше да се покачи с червени крака на часовника и съвсем точно да отброява с червен клюн тиктаканията и трактаканията…

slon

Спрели лъвове на моста

/откъс от книгата „Лети, лети… слон“/

Живееше на един мост лъскав лъв с тежка бронзова грива. И с бронзова дълга опашка и силни бронзови лапи.

Лъвът не потрепваше с ноздри, не мигаше с клепки, не въртеше глава. Даже не помръдваше, когато вали дъжд, когато пече слънце. Стоеше си там, и гледаше внимателно пред себе си.

-- Право пред себе си е гарата - казваше си тихичко лъвът, - а гарата е светът. Светът е мигащият светофар и червената шапка на началника на гарата.

А само на десет крачки зад гърба му, стъпил здраво върху бронзови лапи, стоеше друг лъскав лъв. И гледаше с бронзовите си очи, без да мигне, сините хълмове на Витоша. И си мислеха, че са един-единствен лъв, който вижда гарата. Изобщо си мислеха, че изобщо са само Един-Единствен лъв, и им беше много добре.

Веднъж през лятото заваля дъжд. Топъл и едър.

slon6

***

Откъсът е от книгата „Лети, лети… слон“ на Севдалин Генов и Кръстю Пастухов, изд. Жанет 45 

На 21-и април, в рамките на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи, Севдалин Генов ще се срещне със своите читатели. Мястото е Младежки театър "Николай Бинев", Камерна сцена. Началото на събитието е от 17,30 ч.

slon5

Севдалин Генов е роден  през април 1943 г. в  родното село на баща му – писателят Паун Хр. Генов - Средногорово, Казанлъшко. Завършва славянска филология в СУ „Кл. Охридски” със специализация в Ягелонския университет в Краков (Полша) и втора специалност философия. Много години е редактор в Детска редакция и в Телевизионен театър на Българска национална телевизия. Има реализирани десетки сценарии за телевизионни, документални, игрални, анимационни филми. Публикувал е изследвания, свързани с теория на литературата, изобразителните изкуства  и медиазнанието. Преподавал в Нов български университет.

Има издадени три книги с  оригинални авторски приказки (в съавторство с Кръстю Пастухов) - „Рачето, сънят и раковината”, „Шапка на луната” и „Лети, лети… слон“ 2018 г., изд. „Жанет 45“. Също така има публикувани книги с поезия: „Райски ябълки край Варвара”(1989), „И два едрозърнести нара”(1995), „Смокинята узрява нощем” (2001), „Венециании” (2005 ), „Пожелания”(2008), „Жаждата на сетивата” (2014) .Публикувал е стихове във вестници, списания и  сборници .

Получава редица награди, сред които:

- Награда на Министерството на културата и Министерството на просветата за най-добри телевизионни сериали за деца – за „Магазинчето на приказките”- 1972 г. и за  „Спилитим и Рашо” - 1981 г.

- Специална награда „При Данюб”, Братислава, (Словакия) за пълнометражен филмов мюзикъл  „Зелена слънчева пътека” - 1973 г.

- „Сребърен лъв”, Венеция за анимационния филм „Песен от глухарчета” 1972 г.

- Яворова награда за поезия, Поморие, 1991 г.

- Специална награда „Слънцето на Ерос”  за най-добра еротична поезия, 2001 г.

- ІІ награда на Европейска академия за поезия, Лече, Италия  2004 г.

От 1995 г. е художествен експерт в Галерия за изящни изкуства „Натали” в София.


Препоръчваме ви още:

Програма на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи

Мая Дългъчева: "Приказката е "моята стая""

Четенето от раждането е най-добрата инвестиция

 

Автор: Ина Маринова

Всъщност не разбирам защо се вторачихме в надписа като надпис, но значението му някак увисна във въздуха. Затова…

Системата в България - ражда се дете с проблем, лекарите спасяват живота му - то диша! Заяква в дишането, храненето, отваря се вратата на отделението, подават ми вързопчето в ръцете, затварят вратата и... толкоз. Не зная накъде да тръгна, не зная какво да правя. Единственото, което зная е, че тя ще е дете с увреждане. Психологическото ми състояние на майка никой не го вълнува, аз съм онази, която наричат просто “майче”. Това нарицателно не го чувствам мило обаче, напротив, сякаш подигравателно звучи, принизява ме до степен - нисша форма на иначе великата дума МАЙКА. Къде сбърках, моя ли е вината, как да продължа?

Времето минава, чета, питам други майки къде, какво, как да лекувам, как да храня, как да помогна на детето си? Обаждам се, на който чуя, лекар, рехабилитатор, логопед. Сама търся, пробвам, ако пък не се окаже точният, продължавам търсенето - САМА!

Минава още време и ако децата тръгват на детска градина и мама може да продължи живота си на работещ човек, на човек, който следва професионалните си стремежи, на мен вече ми ясно, че аз оставам у дома - ЗАВИНАГИ!

Чувам за ТЕЛК. Къде ли? В парка! Една от майките се оказва социален работник в майчинство. Пита ме – „Добре де, никой ли не ти е казал, че можеш да взимаш помощ?“ Казвам – „Не, никой, никога не се е интересувал от мен, от детето, от нас!“

Отново чета, този път с какво ми помага социалната система. Тръгвам, отново сама, минавам ТЕЛК, те пък искат нови изследвания, щото детето станало почти на 4 и ... стари били. Отново болници, прегледи, изследвания. Идва датата, отиваме на ТЕЛК, попоглеждат отгоре-отгоре листовете, детето е просто фон и казват – „Елате след 2 дни.“ Отивам отново, взимам заветния документ, нося за заверка, а там – „Аааа, рано е, елате след месец!“ Чакам месец, отново отивам, трескат ми печата. Готово!

Отивам в социалната служба, казвам защо съм там. С досада, сърдита служителка ми подава бланките, които да попълня. Не разбирам защо винаги намират защо да ме скастрят за нещо, но подминавам, свикнах вече да ме хокат, че нещо не зная. Майката в парка, онази в майчинството, тя спря да идва, тръгна на работа. Случайният ми източник на информация продължи по пътя си.

И всичко се повтаря през 3 години, и през 3 години, и през 3 години.

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

30725508 10214507813956368 3234465511848804352 o

Междувременно обикновената бебешка количка вече не става, трябва специализирана. Отново тръгвам по канцеларии, попълвам бланки, няколко броя. Чакам разглеждане, обаждат ми се да отида да си взема заповедта, взимам я, нося я в магазина, избирам количката, тя се оказва 2000 лв., а са ми дали 486 лв., доплащам си 1500 (направо не помня откъде съм ги изпросила), тръгвам си, нося в социалните... ония листове дето ми дадоха в магазина, отчитам се. Каквото и да ми потрябва от позволените обаче неща, процедурата е същата. Бланките пък - за детски, интеграционни… и нам кви други, ги подавах на всеки 3 години, с новия ТЕЛК, разбира се.


Лечение на детето… Ма Боже… Оправяй се. Имаше един доктор, няма да го забравя никога – „Майче, дай ся 20 лв., че кой знае, може да “МУ”(онова човекоподобното... нещо) спре сърцето на масата.“

Смазана съм до безобразие. Обиколките по канцеларии си продължават за всякакви неща, абсолютно всякакви. Идва момент, пак някъде из парка разбирам, че имало програми за личен асистент, малко били парите, ама поне е нещо. Покрай терапиите, които ми трябват всеки ден, но държавата е казала, че може и по на рядко, аз си плащам като поп навсякъде. Просията се е превърнала в спорт за мен, щото лечение, рехабилитация, логопеди, доплащане на уреди, то пък пустото дете расте и умаляват, кво ли да се храним, обличаме... тоци, води… живота бил имал един куп разходи, ама кой го интересува. Оправям се някак де, даже открих интернет, купих си един стар, раздрънкан компютър и рекох да се превърна в майката от парка, поне да върна жеста ѝ, аз да дам липсващата информация на друга, тръгваща по пътя ми.

С асистентството нещата се същите, като вечното ми висене в социалните. Пак си вися в някоя канцелария, пиша едни безкрайни листове, проучват мен, детето, кво може, кво не може. Самостоятелно хранене било, че може да гълта, ама нищо че тя вече е на 16 г. и нито вижда, нито ходи, нито дори седи самостоятелно, какво ли да държи лъжица, за приготвяне на храна и да си вземе нещо от хладилника... абсурд, да, ама щом гълта - самостоятелно е. Е, поне съм вътре. Сключвам сама със себе си договор, щото аз съм и изпълнител и поръчител, щото пък съм настойник на детето, нали малолетно все още. И така, всеки БОЖИ месец аз се отчитам, ходя, давам си отчета, подписвам се 60 пъти, тръгвам си.

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!

protest

И така безкрайно ходене, писане, попълване на бланки, подаване, чакане… на моменти се чудя кога ям и кога спя, ама няма значение, свиква се. Детето, естествено, е нон стоп с мен, ние сме като сиамски близнаци и няма как иначе, нали съм асистент, нищо че скоро ми изтича “мандата” и пак ще попълвам бланки, пак ще ме оценяват, пак ще оценяват и кво може детето и кво не може. Пък тя вече е на 16 и каквото може сега, това ще си остане завинаги. Е, поне доживях ТЕЛК да ми дадат пожизнен срок.

От две години Бойко даде 930 лв., пак е със срока на ТЕЛК, ама поне не търкаш пода на социалните всяка година, а през три примерно. Е, врътката за помощни средства, обувки и т. н. си е същата. Има разни фондове, на които може да им се примолиш за вертикализатор примерно, но там пък даже ме викаха да им опиша какво значи това. Мисля си – „Добре де, моля се за нещо на хора, които не знаят какво е това, ама иначе те трябва да ми направят социален доклад, че да вземат решение дали да ми одобрят средства за това, дето не го знаят кво е.“ В крайна сметка винаги дават половината. Пак си доплащам някакви хилядарки, отде съм ги намерила… няма проблем, вече имам вертикализатор.

Та за 930 лв.: Само децата с над 90% ТЕЛК ги взимат. Да де, ама само около 3000 деца в БГ са с тази сума и ако сте ме прочели, вече сте разбрали, че тези пари са похарчени и не са стигнали. Всъщност родител като мен КРЕЩИ – „Дайте ми количката, бе хора, дайте ми вертикализатора, дайте ми рехабилитацията, дайте ми център, за да РАБОТЯЯЯЯЯ. Аз сама искам да си изкарам 930 лв., не ги искам даром, но искам СИСТЕМАТА ДА МИ ПОМОГНЕ!“

И така - всички други 26 000 деца с увреждания, само че с процент увреждане под 90% , които са маса деца, включително децата с Даун, те НЕ ВЗИМАТ 930!!!, а 350 лв. месечна помощ, пък нищо че майките им се скапват от плащане, тичане по логопеди, психолози, терапии, че някак да дадат добър старт на детето, докато е време. Порасне ли, това е, дотук.

Честно казано, убива ме само докато се сещам за подробностите и описвам живота си. Много се надявам да ме прочетат много хора, защото за мен е истински важно, онези които казват – „Е, тия пак ли протестират бе, нали им дадоха 930 ?“, да разберат. Хора, не искам пари, искам да изляза от затвора, в който живея 16 години. Искам детето ми да живее достойно. Искам инструментите, които компенсират нейните дефицити. Искам ЛИЧНА ПОМОЩ гарантирана със закон, а не да се моля пак и пак и пак… до безкрай.

Искам да съм МАЙКА, не майче !!!

Специалната майка на Ния

30712391 10214507862557583 4709281792950009856 o

Системата, която НЕ УБИВА се намира малко по на запад от България, хората отдавна са открили топлата вода и социалната система работи ЗА хората, не ХОРАТА за социалната система, както е тук. Ако моето дете се беше родило там, няколко часа след раждането ми, до мен щеше да има психолог, да ми помогне да съхраня себе си, по-късно социален работник, който да ми помогне да получа нужното за детето ми, по-късно всичко, което ми трябва, системата го знае и ми го дава ,без да ѝ се моля, защото пък първите продължават да ни наблюдават и без да ме питат ,знаят...

Благодаря ви, че изчетохте този безкраен текст, но с по-малко думи е просто невъзможно. А аз продължавам да умирам всеки ден по малко, бавно, но сигурно… защото пък след 2 години ТЯ става на 18 и Системата ще УБИЕ и нея, всъщност тогава я закопава тотално. И аз, и тя оставаме на нейната пенсия - ОБЩО 235 лв. с чуждата помощ. Е, те са си нейни, тая колосална сума, а аз, майка ѝ, мен ме няма никъде, системата ВЕЧЕ МЕ Е УБИЛА!


Препоръчваме ви още:

Моля те, Боже... или нещо друго...

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

Майки, за които няма празници

Автор: Нина Василева

Човек и добре да живее, тръгва на йога. Много е готино. Два пъти ходих, чудесно беше. Ако се чудите как изглеждах отстрани - ами драгалевският Мистър Бийн на йога. Е така.

Първия път отидох леко притеснена, щото на йогата можело да се... пръцне, така да се каже. И цялото ми същество беше подчинено на самоконтрол!

"Отпуснете се", казва мастърката. Викам си, почна се с провокациите, аз хубаво ше се отпусна, ама ако се отпусна, ще взема да пръдна. Никакво отпускане!

После вика: "Спрете вътрешните разговори!"

Невъзможно! Просто искам да видя некой, който може да ми спре външните, та какво остава за вътрешните! 

Разговори, диалози и борба със самата себе си.

Едното ми Аз вика - "Отпусни се, бе, нема да пръднеш, па и да го направиш, ни ше си първата, ни последната." 

Другото ми Аз, просто и то като фасул и крещи - "Никакво отпускане!"

И така мина първата тренировка, на финала ме болеше главата от концентрация да не би да се изпусна.

yoga

Отивам на втората тренировка и си викам, е сега вече ше се отпусна и ше прекратя всички вътрешни разговорииииии. Даже и да пръцна, вече ги чувствам хората като семейство, а там си е нормално.

Добре, ама стигнахме дотам, дето Прамаяната ни е бременна с ОМммммммм и вдишваме през едната ноздра и издишваме през другатааааа.

Аз не знам, и не съм взела предварително осторожни мерки по тотално прочистване, и един сопол ми заседнал в едната ноздра. И като вдишвам и издишвам през нея свири-и-и-и-и. И айде наново вътрешните диалози. Първо си викам, сега ще изсвиря всички ноти от музикалната стълбица, а като загрея, може да изкарам и „Танц със саби” на Хачатурян. Другото ми Аз по това време се опитва да налее малко акъл и го чувам да казва - "Не можеш ли поне веднъж да се съсредоточиш и да престанеш с простотията?".Леко се засрамвам и спирам да слушам сопола.

yoga3

 

Изобщо, аз съм кошмарна.

Други проблеми, които възникнаха, бяха от вече механичен характер, като например проблем с ляво и дясно и съответно коя ръка е лява, коя дясна и респективно крак. И през цялото време, вместо да съм със затворени очи, аз бех с едно отворено, друго затворено, за да гледам хората кой крак и ръка вдигат, но вместо да ги редувам очите, аз стисках затворено само едното и на финала бях с лицево схващане и временна слепота на едното око, не знам лявото или дясното.

Иначе ми харесва и няма да се откажа, докато не се усъвършенствам.

Вечерта баба вика: "Така се съпех и паднах у коридоро, че се уплаших да не съм си спукала черепо, ама не, само имам цицина. Обаче хернията ми се прибра откак паднах, и почнах да чувам по-добре! Освен, вика, да се утепам пак, ега сичко ми се оправи." 

Викам си, глей жената как радикално се оправя, а аз - на йога. Дали да не взема и аз да се утепам и да ми мине сичко, а и другите да не страдат покрай мен!

Или пък да взема баба на йога?


Препоръчваме ви още:

Сатурнова дупка на 36

Карма

Най обичам

Автор: Яна Пеева

Борис след 5 дни става на 3 месеца и се замислям за някои неща. Замислям се колко много неща съм си казвала, че няма да правя, когато се роди. Спомням си паническия ужас, който изпитах, когато видях бледата втора чертичка. Помня, че Теди още тогава беше на седмото небе, а аз не успях да го стигна до края на бременността.

Спомням си, че не исках да съм бременна. Борис не беше плануван, но никога не е имало и за секунда съмнение дали ще го задържим. В онази топла майска вечер, когато разбрахме за него и започнахме да се чудим какво ще правим, имаше много неща, в които не сме били сигурни, но това, че него ще го има беше напълно сигурно. Помня, че не исках да казвам на никого, защото не се радвах. Помня колко ме беше срам, че не се радвам. Стояла съм с часове в спалнята, докато Теди е на работа, сгушена в кучетата и съм се чудила какво ще правя. Какво мога да му дам аз, смотлата, още незавършила университет, без работа, на това дете? Бях сигурна, че никой няма да се зарадва. Че ще ни питат как ще го гледаме, как ще го храним, как може да сме толкова безотговорни. Не че някой от семейството ни въобще би си и помислил тези неща, но аз си ги мислех. Мислех си, че приятелите ни ще ни обяснят, че сме луди. Като цяло, за първи път в живота ми, се притеснявах от мнението на другите хора.

Спомням си, че много ме беше страх. Страх ме беше, че няма да го обичам. Това същество, което сякаш всички останали вече обичаха. Изпитвах ужас от това, че аз, която го носи и отглежда, докато още е миниатюрно ембрионче, докато се превръща в човек, не го обичам. Нищичко не изпитвах. Слагах ръка на корема си, усещах как рита, беше ми странно, любопитно, но не изпитвах никаква привързаност. Сигурно съм питала Теди над двеста пъти дали ще го обичам. Изпитвах панически ужас, че ще се роди, ще ми го дадат и аз все така няма да го обичам. Какво щях да правя тогава? Теди ме поглеждаше и всеки път ми казваше едно и също нещо: “Ще го обичаш. А ако не го, ще се научиш.”

Спомням си, че както се шегувах, че страдам от предродилна депресия, в един момент осъзнах, че наистина е така. Знаех, че трябва да отида на психолог. Теди знаеше, че трябва да отида на психолог. Майка ми няколко пъти го спомена. Брат ми периодично ми се обаждаше, за да ме провери как съм и да ми напомни да се грижа за себе си и да отида да поговоря с някого. Но не го направих. Не знам дали защото страшно ме беше срам, или защото не ми се занимаваше и ми беше по-лесно да се тровя сама. Знам, че депресията не е шега работа, знам, че трябва да се контролира, знам ги всичките тези неща. Но ми беше абсолютно все едно.

Не си спомням обаче кога се промени всичко, не помня точния момент. Не помня кога спрях да се чудя дали ще го обичам. В един момент толкова ми омръзна да съм бременна, че нямах търпение да се появи. Дали за да се запозная с него или за да спре да ми тежи и да ми подскача върху пикочния мехур, не знам. Януари го помня с многото изядена торта, многото време прекарано с Теди и ужасното нетърпение, което изпитвах. И после всичко се промени.

27535073 10213756040908994 353525233 o

Онези първи две седмици вкъщи, докато Теди беше в отпуска и бяхме петимата - аз, той, Борис, Клара и Алекса постоянно заедно, непрекъснато обяснявах колко съм щастлива. И колко много го обичам. Нещо от сорта:

- Слънце?

- Да?

- Ужасно щастлива съм.

- Радвам се.

- И много го обичам.

- Радвам се.

- Много ми е хубаво.

Това се повтаряше денонощно и всекидневно. Накрая се превърна в:

- Слънце?

- Ужасно щастлива си, много го обичаш и ти е много хубаво?

- Да.

Сглобявахме етажерки, лежахме на дивана и от време на време се споглеждахме, все още ненапълно осъзнали, че сме създали отделен човек, който диша, мърда и плаче. Готвехме, танцувахме и се радвахме на малкото същество, което познаваше единствено нас в света. Ако трябва да кажа какво е пълно щастие - това е. Никога в живота си не съм била толкова безумно постоянно щастлива, колкото в онези две седмици.

Ако можех, бих се върнала назад във времето до бременната в седмия месец Яна и бих й казала, докато лежи на спалнята и се самосъжалява, че след 6 месеца ще осъзнае, че най-голямото й постижение в живота досега е, че е научила друго човешко същество да се усмихва, а Теди го е научил да се плези. Останалото, както се казва, е плевел и плява…


Препоръчваме ви още:

Бебешкото парти на Яна

Не било чак толкова страшно

С Бобче в общината

От 20 април 2018 г. Нацоналният музей „Земята и хората“ открива постерна изложба, посветена на Деня на Земята – 22 април! Изложбата е експонирана в зала „Гигантски кристали“ и може да бъде видяна от 10:00 до 18:00 часа. 

Денят на Земята – 22 април е международен ден за опазване на планетата. Основател на честването на Деня на Земята в САЩ и Канада е американският сенатор Гейлърд Нелсън през 1962 г. През 1990 г. Международен инициативен комитет с участие и на България, започва активна работа за прерастване честването на този ден в световна инициатива за защита на природата. Взето е решение 22 април да се отбелязва ежегодно. Денят на Земята 1990 г. дава огромен тласък на усилията на целия свят в защита на природата и проправя път за срещата на високо равнище на ООН в Рио де Жанейро през 1992 г.
Днес над един милиард души в 192 страни участват в разнообразни инициативи за Деня на Земята, което прави този ден изключително значим и с най-широка гражданска подкрепа в целия свят.
Тема на Денят на Земята, 2018 г. е: „Край на замърсяването с пластмаси на планетата“. Този проблем има опустошително въздействие върху планетата – простира се от увреждане на морския живот до разрушаването на човешките гени. Денят на Земята, 2018 е фокусна точка на кампания в световен мащаб  за образование и активни действия сред обществото, правителствата и бизнеса за установяване на ангажименти и изграждане на глобална рамка за намаляване, управление и предотвратяване на замърсяването с пластмаси.
Това са ценни стъпки, които можем да предприемем, за да защитим нашата планета. Денят на Земята е денят, в който трябва да започнем!

Препоръчваме ви още:

Децата на планината и "Златната българска младеж"

Днешните деца - какво ги чака утре

Защо искам да живея на село

 

Някои наричат тази история виц, а други - притча. Авторът не ни е известен, за съжаление.

Две бебета си говорят в корема на бременна жена.

Невярващото бебе:

- Вярваш ли в живота след раждането?

Вярващото бебе:

- Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.

Невярващото бебе:

- Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?

Тъмни сили

7df38b307602e35858bf410f5943c060 L

 

Вярващото бебе:

- Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и да ядем с устата си...

Невярващото бебе:

- Глупости! Невъзможно е да ходим със собствените си крака и да ядем със собствените си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот - пъпната връв - и без друго е твърде къса...

Не било чак толкова страшно

e22fd3065e03acc5e6c32e5f30253cfc XL

 

Вярващото бебе:

- Въпреки това не се съмнявам, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само...

Невярващото бебе:

- Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи - животът не е нищо друго, освен страдание в мрака...

Вярващото бебе:

- О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и тя ще се грижи за нас!

Невярващото бебе:

- Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш, че е тя?

12 причини да плачат 

9115b227894bd1b2e159759f182b113a XL

 

Вярващото бебе:

- Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на нея, без нея не можем да съществуваме.

Невярващото бебе:

- Дрън-дрън! Никога не съм виждал никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че тя не съществува.

Вярващото бебе:

- Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Вярвам, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?

 

Препоръчваме ви още: 

Ти можеш

Супербебетата не плачат

За бременността и раждането

След раждането

Автор: Стамена Марашева-Петкова

Откакто съм шофьор и разбирам по-адекватно правилата на пътя, сигурно съм изхабила три пъти повече нерви отпреди. Опитвам се да съм спокойна, обаче излезна ли от вкъщи, било то пеша или с колата, поне на четири пъти ми се налага да изкрещя на поредния идиот, който се прави на велик. Да, и не става дума за само шофьорите, а и за пешеходците.

Пешеходците се мислят явно за безсмъртни. Без значение от цвета на светофара, те пресичат бодро и продължават по пътя си, без да се притесняват от погледите на околните пешеходци, чакащи смирено да светне зелено. Колкото и да бърза човек, дали няколко секунди правят разлика? Сигурно да, щом всеки пердаши на червено. По-забавно става, когато има “островче”, то не бива отразявано. Тръгва се на зелено, светва червено, подминава се “островчето” и отново с бодра крачка към тротоара. Най-обичам пък да видя как някой тарикат е решил да пресича откъдето на него му е удобно, а не на светофар или пешеходна пътека. По-интересното в случая е, че много хора си пресичат както им е удобно, предимно възрастни хора обичат да нарушават правилата, дали защото им липсва адреналин, дали защото им е все тая, не знам. Факт е обаче, че когато някой реши да пресича на червено, по каквато и да е причина, застрашава повече от един живот, но всичко е точно! 

Животът е такъв, какъвто си го направиш...

стига да е живот

pesh

По-опасни са шофьорите и това е неоспорим факт. Има хора, които, когато се качат в кола, мислят, че са велики. Някои шофьори смятат за лична обида да платят за паркинг. Защо да дадат 2 лева за паркинг, когато могат да се напъхат на нечие местенце? Прекрасният безплатен паркинг на някой блок е идеален, а ако му се направи забележка, тегли една майна и готово. Ако пък наблизо няма някоя приветлива кооперацийка със собствен паркинг, то тогава може и на тротоара. Няма значение, че пешеходците ще трябва да заобикалят и да вървят по пътното платно, какво толкова ще им стане на тия пешеходци да се тръснат малко, няма им нищо! Ама били с количка, ама били инвалиди, ми да си седят вкъщи и всичко е точно!

Идва обаче моментът, когато трябва да се шофира. Е, тогава вече става страшно! Изпреварва се отдясно, взема се предимството на другия, сече се пътя на другия, правят се рискови маневри, минава се на червено, а пешеходните пътеки се считат за украса на пътното платно. А има ли локви, о, тогава се ускорява умишлено с цел да бъде окъпан някой “миризлив” пешеходец! А по магистралата се кара с бясна скорост и се изпреварва дори от аварийната лента. И след това прекрасно шофиране иде моментът за оплакване от лошите пътища. Aми, да! Лоши пътища за лоши шофьори, не е ли така? Няма за какво да се оплакват, всичко е точно!

И въпреки всичко изписано, имам чувството, че това няма да бъде прочетено от такъв тип пешеходци или шофьори. Просто защото те не си губят времето да четат и всичко им е точно.

Прекалено сериозна стана ситуацията с пътните произшествия. Прекалено много хора загубиха живота си. Прекалено много хора, започнаха да си създават свои правила на пътя. Не мога да отрека, че пътищата са в безобразно състояние. Не мога да отрека, че има някои безсмислени пътни знаци. Не мога да отрека, че има безсмислени закони. Обаче може ли и смислените закони да се пренебрегват безцеремонно? Много съжалявам за всички пострадали и починали заради нелепи катастрофи и пътни инциденти! Искрени съболезнования и към близките им! Искрено се надявам, че някой ден “войната по пътищата” ще спре и няма да има такива нагли пешеходци и шофьори, на които всичко им е точно!

P.S.: И дали всичко е точно, щом загиват хора?


Препоръчваме ви още: 

Криворазбраното майчинство

Криворазбраното здравеопазване

 

Светът се променя, това го знаят и разбират всички. Особено чувствителни към процесите са родителите, защото те възпитават хората на бъдещето. За всички ни е важно децата да бъдат успешни, компетентни, реализирани специалисти и щастливи хора. Затова толкова често си задаваме въпроса какво ги очаква и как трябва да ги подготвим за него.

Кои професии ще изчезнат

Отмиращи ще бъдат всички области на човешка дейност, в които хората могат да бъдат заменени от роботи например:

- преводач;

- счетоводител;

- мияч;

- градинар.

tehn3

В кои области ще има пробив:

- интернет;

- обработка и анализ на големи масиви от данни;

- медицината;

- биоинформатиката (сравнително ново научно направление, което обединява биологията (молекулярна биология, биотехнология, генно инженерство), химията (биохимия), математиката, инженерните науки, информатиката, системната и изчислителната биология. Занимава се основно с моделиране на биологични системи и функции; анализиране на лабораторни данни; генериране на модели на база натрупани данни от експерименти; изследване на нови данни с помощта на математически модели; разпознаване на мотиви в експериментални данни; предсказване на функциите на гените.

- роботехниката (роботизирана техника във всички възможни сфери на живота, управлявана от човешки фактор);

- невро-лингвистичното програмиране (подход за общуване, личностно развитие и психотерапия, който е в състояние да се справи с проблеми като фобии, депресия, разстройство, поведенческо разстройство, психосоматични заболявания и разстройства в обучението; намирането на начини да се помогне хората да имат по-добър, пълноценен и по-богат живот).

Какво означава това? Че наложената образователна система, ориентирана към изпълнението на определени изисквания, в определена последователност (проверка на домашните, преподаване на нов урок, упражнение, задачи за работа вкъщи) вече не работи. На бъдещето не са му нужни послушни, удобни деца, защото за това ще има роботи.

Училище от бъдещето - Сингапур

tehn5

С какви световни проблеми ще се сблъскат наследниците ни:

- ръст на населението на планетата – очевидно е, че ако днес сме 7 милиарда, след 20 години населението ще е не по-малко от 9 милиарда. Това предизвиква въпроса за изхранването на всички тези хора.

- глобална битка за алтернативни източници на енергия – днешните военни конфликти за част от тази битка. Търсенето на алтернативни източници на енергия и начините за доставянето й става все по-актуален въпрос.

- недостиг на питейна вода – към момента няма ефективен екологичен способ за опресняване на водата. Съществуват скъпоструващи механизми за превръщане на морската вода в питейна. Но все още стои въпросът как да се използва оставащият солен концентрат, който изгаря всяка жива клетка.

- разслоение между бедни и богати - почти 60 % от населението на Земята (това са повече от 4 милиарда души) живее с по-малко от долар на ден.

- критични промени в климата.

Нашите деца обаче ще се сблъскат не само с проблемите на този списък, който далеч не е изчерпателен. През 2025-2035-а година те ще стъпят в света на възрастните. Какво трябва да направи родителят, който разбира това? Да се запита къде днес е най-прогресивната точка на планетата, къде бъдещето е настояще. За да разберем какъв вид ще приемат формите на човешко взаимодействие и управление можем да се запознаем с опита на най-технологичните и модерни съвременни компании. Това, разбира се, са гигантите Google, Apple, Facebook и други от техния ранг. Защо точно те? Защото изпреварват технически света с 30-40 години. В тях е събран колосален интелектуален, инженерен, изследователски и управленчески потенциал, който позволява на компаниите да формират бъдещето. Там няма лидер, който ще нареди: „Колега, разработете ми за петък прототип на 28-ия айфон.“, Там лидерът казва: „Хайде до петък всички да помислим и да се съберем, за да обсъдим кой каква идея има за 28-ия айфон.“

По метода на Сергей Брин и Лари Пейдж, основателите на Google, това изглежда така: служителите трябва да знаят не само своите силни качества, но и тези на колегите си, всички се оценяват от гледна точка на полезността им и дават обратна връзка по всички проекти. Всеки от екипа има 10-20 % работно време за собствени проекти, в което може да привлече хората от компанията, които са му нужни. А това означава и висока степен на доверие в компанията и между хората, които работят в нея.

Като имаме предвид този начин на работа и взаимодействие основателно можем да си зададем въпроса – на какво тогава да учим децата си. Как да отгледаме човек, който няма да бъде лесно заменен от друг или от робот?

Какъв да стана?

tehn1

Какви качества са необходими на децата, за да бъдат подготвени за новите условия на живот:

- творческа свобода;

- умение за интегриране при работа в общност;

- себеуважение и уважение към другите;

- знание за собствените силни и слаби страни.

Да отгледаш лидер

tehn2

Какви навици ще са им необходими:

- способност за създаване и реализиране на проекти;

- способност за ефективно действие в екип;

- способност за бързо адаптиране;

- способност за обработка и анализ на голямо количество информация;

- умение да презентират резултата от своя труд.

До 20 учете, след 50 - работете с млади хора

tehn4

Какво можем да направим като родители:

- да се вслушаме в детето и неговите интереси;

- да му помогнем да развие талантите си;

- да го научим да се интересува от всичко ново;

- да му помогнем да се развива последователно;

- да го научим на взаимно уважение;

- да съхраним креативността му.

 

Източник: mama


Препоръчваме ви още:

Бизнесът трябва да влезе в училище

За дигиталните деца и... аналоговите им родители

Как работи поколението Y

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook