Как ги подминахме хамериканците

Следния текст ми прати мой приятел, интелигентен млад човек със семейство, с хубава професия в областта на технологиите. Може да се каже, че е типичен представител на съвременното високотехнологично и отлично образовано поколение, което владее по два-три езика, прави успешна кариера и има възможност да се реализира навсякъде по света. Той е избрал да остане в България, но докато четях, се питах дали България няма да го прогони? Текстът е написан шеговито, но посланията му са сериозни. Каква е ролята на медиите? Да осигуряват кръв и зрелища или да бъдат наблюдател и коректив на обществото? Страхът като средство за контрол и манипулация…

И накрая, но не на последно място. Кога ще им писне на трите милиона индивиди с незатлъстели тела и мозъци?

  Представям ви Леголас.

 

Как ги подминахме Хамериканците

Тегля си душ и се чудя дали съм достатъчно луд, за да драсна и аз някой ред. Нямам ли си друга по ползотворна работа, че да словоизлиятелствам? Е, явно си нямам …

Дори и да не ви пука, ще ви кажа няколко думи за мен – средно-интелигентен, леко вулгарен (според някои не чак толкова леко), работохолик, луд по душа и неуморен по природа. Не се смятам за първокачествен хейтър, макар че някои хора ме виждат като такъв. Но това май си е модерно в днешни дни, така че няма да се оплаквам. Искрено се надявам да не погледнете от този ъгъл скромния ми текст, за което предварително ви благодаря.

МЪРТВИните – тема, която ме тормози през последните месеци

След дълъг и изморителен ден, някъде около 19 часа, сядам на маса, за да се насладя на семейната вечеря. Момент, в който освен компанията на семейството си, и на бирата, се наслаждавах и на краткото запознаване със ситуацията на родна почва. Кой дядо колко голяма тиква е отгледал, как баба на 100 години върти сама къща с двор и малко стопанство – такива семпли и положителни неща, каращи ме да вкусвам от сладкия въздух на родолюбието.

Докато, за жалост, тази моя идилия бе развалена. Новините се превърнаха в „Мъртвини“. Кръв се лее из ведро. Вместо дини се редят ковчези. Като в облачно небе, някой самотен и напорист лъч успява някак ненадейно, като Ицо Стоичков по тъча, да се прокрадне, но е твърде немощен за да озари отново трапезата ми.

Толкова ли оскотяхме в тази татковина? Толкова ли няма какво друго да покажем на масите, освен трупове и нарко-босове? Уверен съм, че навън се случват милион готини неща всеки ден, но сякаш никой не ги забелязва, сякаш вече виждаме само лошото и пошлото. Това ли сме ние, Българите – хляб и зрелища? Ако искат да ми се сърдят, но това направиха с НОВИНИТЕ – убиха ги! Лично мое мнение! Една вечер реших да заменя емисията от 19, с тази от 20 часа – съжалих. Сякаш гледах новините на Анкара Акбар. Засичах – 18 минути бяха отделени на Фарук Бекташ. Математиката ми беше слабост, а и работата ми в момента изисква всичко да се пропорционира, та като приспаднем времето и спорта – общо около 6 минути – излиза че 75% от новините отделихме на Турция. Евала, машалла, айсиктир. Топ новината бе последвана точно от 16 секунди за постиженията на нашите невръстни математици – поне те пак са спечелили златния медал. Писна ми от Мъртвини. Вече пия бира и гледам как строят дървени къщи. Поне природата и дървото ме успокояват.

Искам да гледам тях – усмихнатите новини. Хляб не ям, а и зрелища не ми трябват. Искам да съм усмихнат, а не да ми набиват в очите колко съм нещастен!

В главата ми се блъскат топчетата от Люлката на Нютон. Едното „пали“ следващото и така до безкрай. Летейки из пословичния патриотизъм и родолюбие установих:

 

УСПЯХМЕ !!!

Не само ги настигнахме, ами и ги подминахме Хамериканците!

Г-н Колев – дълбок поклон пред светлата Ви памет, но се радвам че вече не сте сред нас. Знам, че сте на най-прекрасното възможно място, защото човек като вас не може, а и няма право да бъде другаде!

Болните ни амбициите се сбъднаха. Таковахме мамата и на образование, здраве, култура, природа и на държавата. Много сме добри в таковането, от мен да знаете! Май най-много се развихрихме в междуличностните отношения. Лицемерието и агресията взеха превес над същността ни. Невръстното ми дете подсъзнателно го е осъзнало. Днес си направих експеримент – помолих го да се прибере 150 метра по черен път до вкъщи. Аз щях да карам с колата на 5-10 метра отзад, а на края щеше да го посрещне майка му – отказа ми от страх, защото някъде в далечината ръмжеше голям бял лъскав джип.

Засадихме страха. Засадихме американската мечта – зависимостта от великите лидери. Обаче тя май вече не е само крехко малко растение, което с лекота можеш да настъпиш и подминеш. Вече е с размерите на Секвоя и хвърля черните си сенки над нас.

Е, успяхме. Вече официално живеем в страх. Да, и МЪРТВИните също допринасят. Мафията (държавицата) ни също!

 

Имало РАЙ!

Някак ненадейно се случи. Открих го без да искам. На небето е или поне по-близо до него. Високо в планината намерих луди хора – нек’ви таки’а кат’ мен. Хора, които са се махнали от ниското и низкото, хванали са гората, качили са се над 2000 метра, сякаш за да избягат. В началото се поздравявахме някак неловко, сякаш непознат ти кимва и ти се усмихва в някоя малка квартална уличка. Постепенно с височината умората и потта вземаха превес и отмиваха задръжките. Усмивките ставаха по-широки, думите по-топли, разговорите по-дълги. Над 2500 метра надморска височина се отвориха портите на Рая. Гледки, усмивки и никаква следа от лицемерие. РАЙ! Осъзнах, че една грешна стъпка и малко лош късмет и нямаше да се прибера в къщи. Явно и другите го осъзнаваха, защото само някой да кихне и поне трима предлагат помощта си. Насладих се. Не можеш да си тръгна. Исках още и още да ходя по чукарите. Знаех, че съм луд да ходя на място, на което нямам работа, но се оказа, че имам. Там Секвоята нямаше влияние и виждах ясно слънцето!

 

Имало рай

Искам пак!

Искам да се наслаждавам на дните, в които бях дете. Бях по цял ден навън. Мама не ме следеше по GPS-а и си нямаше ни най-малка идея, че не стоя в къщи да си пиша чинно домашните, а съм на поне 10 километра от там. Но тя беше спокойна, а аз бях щастлив. Искам това за детето си, ако ще и да се наложи да хвана кола и да изчистя някое мазно петно от лицето на България. Любимата математика казва, че и да сме артисали около 3 милиона сравнително недозатлъстяли и подвижни индивиди, е достатъчно да съберем по 1 на 1000, с не много дебел кол, та да се почва и да се свършва.

 

 

Снимките са ми пратени от Леголас. Освен това ме помоли да добавя и възхищението му от майката с петмесечно момченце, което е качила сама на ръце, на връх Вихрен.

 

 

 

Последно променена в Вторник, 21 Февруари 2017 13:46
Прочетена 2956 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на