Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Хедър Кърн Ланиър за The Sun Magazine

I.

Бебето на приятеля ми Джефри плаче в количката. Преди тя да се роди, Джефри се хвалеше с първата й снимка от ехографа, черно-бяла и медицински стерилна, защото дори тогава, още плуваща в околоплодните води, си личеше, че има неговата брадичка. Сега вече родена, изкарана на заслепяващата дневна светлина, тя сякаш вие. Сълзите се търкалят по пухкавите й бузи. Лицето й се сбръчква и тя плаче все едно идва краят на света, а тя го знае.

Не съм много наясно с бебетата, защото все още ми остават няколко години преди да родя, и го питам “За какво плаче? За нея светът е перфектен!”

Мисля си - няма гадже, което да разбие сърцето й. Мисля си как никога не се поглежда в огледалото, за да види бръчки или да мисли за грешките си. Всъщност, тя въобще няма бръчки, няма грешки, нейният свят се състои от органичния памук, който обгръща меката й бебешка кожа, гърдата на майка й, която да я нахрани, когато огладнее, количка, в която да се вози, и някой, който да бута количката. Може да спи, колкото си иска - обикновено по 16 часа на ден. Буквално има кой да й забърше бебешкото дупе.

Джефри обаче ме поглежда объркано. Понякога е прекалено топло, обяснява ми той, друг път е прекалено студено. Може би е гладна. Може би е жадна. Трябва да лежи по гръб през цялото време. Не може да ходи или да говори. Не може да каже какво не е наред. Само си помисли - излязла е от удобната утроба, където понятието “нужда” не е съществувало. Сега разбира какво значи това и колко е плашещо то.

Светът определено не е перфектен за нея, ми казва Джефри. Има много неща, за които да плаче.

II.

От една книга научавам, че има 12 причини, поради които бебетата плачат.

Защото са гладни.
Защото памперсът им е за смяна.
Защото е прекалено топло.
Защото е прекалено студено.
Защото им е скучно.
Защото са прекалено стимулирани.
Защото им се спи.
Защото имат газове.
Защото им растат зъби.
Защото са болни.
За нещо “дребно”. Толкова дребно, че никога няма да разберем какво е.
Защото им липсва утробата.

И ето - ражда се човек

1666796 m

III.

Току-що съм оставила осемседмичната си дъщеря. Нахранила съм я. Приспала съм я. Следващите няколко минути са само мои. Спирам се в коридора, за момент вярвам, че ще мога да си измия зъбите, да хапна нещо или дори да се изкъпя. Още преди да успея да избера в коя посока да поема - ляво, към банята, или дясно, към кухнята - тя се разплаква отново.

“Къде е брошурката, която ни дадоха в болницата?”, питам мъжа си. “Онази озаглавена “Бебетата плачат ужасно много”

Не се казва “Бебетата плачат ужасно много”. Нещо по-скучно от това е. Но в хаоса, който последва раждането, сме я загубили и сега никога няма да разбера какви са безценните съвети, описани вътре. Може би пише, че плачът й е направен от свелина. Че е раят, изпълнен с невидими птици. Може би нямаше да пише, въпреки че би могло, че бебешкият плач е основата, на която се гради всяко изкуство. Може пък и да пише как да я накарам да спре да плаче толкова ужасно много.

IV.

Първия път, когато едно бебе се разплаче, получава точки за това. Скалата Апгар - с категории като цвят, сърдечен ритъм, рефлекси и мускулен тонус - е първата му оценка, и то получава 2 от десетта възможни точки за силен, бурен плач. Това значи, че дробовете му са поели достатъчно кислород. Ако не заплаче и дишането му е слабо, нерегулярно, ако се дави или не може да си поеме въздух, точката е само една. Ако няма дишане - нула.

Бебетата имат нужда от тази първа глътка въздух, но не само заради кислорода. Първата глътка променя организма им. Дава сигнал на циркулярната система, която се е движила в една посока, докато бебето е било ембрион, да поеме на обратно, като ято патета, променящи посока. Преди да се роди, всичко - храната, кислородът, е стигало до него през пъпната връв от плацентата, подобна на дроб, която временно се намества в утробата на майката и играе ролята на единствена, постоянна компания на бебето: неудошевен, безличен приятел. След раждане пъпната връв трябва да бъде срязана и кислородът трябва да влиза през собствените му дробове, а храната да бъде обработвана в неговия стомах.

Тази първа глътка значи, че може да порасне и да бъде отделена от тялото на майка си личност. Че може да стане дори стара мома с десетина котки.

Нищо чудно, че с първата глътка идва и първият плач.

V.

Ако новороденото не плаче, болката е най-добрият начин да бъде накарано да го направи. Затова е и удрянето по дупето, последвано от бебешки писък, последван от облекчената въздишка на родителите. Странно е, нали? Това първо чувство на болка за бебето е първата радост за родителите.

Това, което няма да ви кажат

35851064 m

VI.

Преди средата на осемдесетте много лекари отричат, че бебетата могат да чувства болка. На деца до 18 месеца операциите са се извършвали без упойка.

В изследвания учените боцкат бебетата по петите, бузите и бедрата. Пускат ги от един метър (и ги хващат). Връзват главите им. Натискат брадичките им за по половин минута, че и повече. И бебета отвръщат с така наречения от учените “рефлекс”.

От едно проучване: “Очите се затварят: мастните подложки около тях се издуват. Назолабиална бръчка се появява в края на устните. Усните се свиват, устата се отваря широко, езикът е опънат, а брадичката трепери.”

Или с други думи - бебето е разстроено. Боли го. Но плачът му е класифициран като “случаен шум”. Учените отричат този шум да е опит за някаква комуникация.

VII.

Думата infant (бебе на английски) идва от Латинското infans, което значи “без глас”.

VIII.

Огромната книга за бебета ме информира, че моето бебе се смята за “лесно”. “Лесна” е, защото мога да я утеша. Ако заплаче, мога да я успокоя като я нахраня, прегърна, полюлея. Когато нищо друго не помогне, сядам на голямата топка за йога и подскачам с нея, докато очите й се успокоят, а тя се загледа в етажерката. Другите майки ме предупреждават, че така ще повърне, но тя никога не го прави.

Знам, че не всички имат моя късмет. Техните бебета плачат ли, плачат и никой не може да ги успокои. Техният плач е молба за нещо на чужд език, който не може да бъде преведен. Нямаме преводач, затова бебетата продължават да плачат отчаяно - за какво? Не могат да ни кажат. Плачът им оттеква нечут като в бездна.

Една съседка на около осемдесет ми споделя, че преди години, когато родила първото си дете, мъжа й го викнали на служба и тя останала да се грижи сама за детето си с помощ от родителите си. Бебето е имало колики, разказва ми тя, и постоянно плачело. Просто ужасно. Една вечер, тя и баща й, дочули как майка й заплашва да го пусне в тоалетната. И двамата скочили от столовете си и изтичали в банята с протегнати ръце, готови да го спасят. “Само се шегувам”, казала майка й.

Но вече никой не бил сигурен.

IX.

Устата на бебето се отваря в широка усмивка. Баща й си играе с нея. Тя е възхитена.

После веждите й се сбърчват. Звуците на възхита са заменени от гърлено ръмжене, но устата й все още се усмихва. Плаче и се смее едновременно.

“Не разбирам - щастлива ли е или е тъжна?”, питам аз.

Баща й ми казва, “Мисля, че и тя не е сигурна.”

Отговорът на вселената

31739533 m

Х.

Месецът, когато я направихме - когато погледнахме календара и решихме, че е подходящият момент - се чувствах сякаш правя нещо незаконно. Нямаше ли някоя висока мраморна сграда, в която трябва да вляза, опашка, на която трябва да се наредя, формуляр, който да попълня, за да имам правото да създам ново човешко същество? Трябва да кандидатстваме и да бъдем одобрени за толкова много неща - за кола, за заем, за да се оженим. Но не и за да създадем дете? Не и за ново същество с дробове и желания, и нужди за храна, за физическа близост, за умствена стимулация? Къде е печатът ОДОБРЕНО този път? Къде е бюрократът, който ще ми каже “Да, можете да направите човек. Да, можете да добавите още една душа на тази планета, още една душа, която да ходи по земята и да търси любов, да търси начини да не бъде самотна; още един човек, който ще бъде нараняван и ще наранява, без да иска разрешение. Да, можете да направите още един човек.”

Никой не ни каза това и тя се появи, 20 седмици по-късно, плуваща в корема ми, вярваща, че светът не е нищо повече от топъл червен мехур, пълен с течност с вкус на сълзи, стига да знаеше какъв точно вкус имат сълзите…

XI.

Да попиташ някого “Кога плака за последно?” е по-лично от това да го питаш колко пари изкарва или колко тежи. Въпреки това аз попитах 12 човека и те ми отговориха:

Докато четях книга във влака.
Докато се молех за петната по дробовете на приятеля ми.
Докато гледах Celebrity Rehab with Dr. Drew.
Докато разговарях с ендодонта за зъбите ми.
Докато се грижех за куче, което беше мръсно, недохранено и лишено от внимание и любов.
В съня си.
Докато гледах как двама братя скачат от скала по телевизията.
Когато бях благодарна, че имам достатъчно пелени за сина си.
Докато събирах вещите си от офиса.
Докато си мислех за това, че в един момент майка ми ще спре да ме разпознава, заради Алцхаймера.
На сватба.
Докато ядях бананов сплит.

XII.

Не плаках, когато главата й се появи. Докоснах я между краката си, когато сестрата ме окуражи да го направя. Но не плаках. Не плаках и един час преди това, когато маточната ми шийка се разширяваше, докато треперех и пъшках, ужасявайки другата леко бременна жена, която си говореше с някого и очевидно не раждаше. Не плаках, когато тялото на новороденото ми излезе, нито когато я сложиха върху мен, и лицето й, покрито с верникс, се обърна към мен. “Какво по дяволите?”, сякаш казваше изражението й.

Всъщност, първата ми реакция беше да се разтреперя. Треперех неконтролируемо. Умирах от студ. Нормално е, каза ми сестрата. От хормоните е, каза, и ме зави с топло одеало, сякаш страдах от хипотермия. Не плаках и след това, когато ми сложиха упойка, за да ме зашият. Нито когато докато дъщеря ми ме гледаше, аз видях размера на иглата, с която ме шият. Успях да я забележа, въпреки че държах в ръцете си съществото, което бях чакала 40 седмици, защото това беше предметът, с който щяха да ми причинят болка. Но не плаках.

Разплаках се след това - четири часа по-късно, под душа. Огромната вана, в която бяха родила, беше преградена със завеса и можех да си поплача на спокойствие. Бебето ми спеше, имах време да се изкъпя, да отмия засъхналата кръв и околоплодна течност от краката си, да измия косата си. Това, което усещах около себе си, не беше болничната стерилност, не беше усамотението. Вместо това усещах нещо огромно и невъобразимо, като огромен каньон. И плачех, не само от щастие, не само за живота, който бях родила, не само за независимостта, от която се бях отказала - но и поради причини, които не мога да обясня, които нямат нищо общо нито с щастието, нито с тъгата. Причини, които имат много общо с начина, по който може би бих се чувствала, ако стоях на дъното на Големия каньнон. Колко непреодолим, смъртоносен, красив и древен е той. И колко малка съм аз в сравнение.

 

Хелън Кърн Ланиър е автор на две книги и блогър. Преведохме за вас и още един неин текст, в който разказва за дъщеричката си, родена с рядко генетично заболяване - Супербебетата не плачат.

Автор: Мария Пеева

Днес бяхме в Пловдив, при родителите ми, както обещах на Коко миналата седмица. Хубав, слънчев, пловдивски ден, цялото ми семейство на разходка на Гребната база, би трябвало да се чувствам идеално.

И все пак не мога да се отпусна. Това усещане продължава да ме измъчва - защо не реагирах по-бързо, защо навреме не видях какво се случва с тях, за да започнем лечението по-рано, да предотвратим тази ужасна деменция.

Не знам дали си внушавам, но през двете години, в които взимат лекарствата си редовно, няма рязко влошаване. В началото дори имаше известно подобрение. Това би трябвало да ме радва, но се прокрадва тази ужасна мисъл, тези угризения, че ако бях забелязала по-рано признаците, можеше всичко да изглежда различно сега и може би през идните години. Можеше да задържим развитието на болестта на много по-ранен етап, а не чак когато станат неспособни да се грижат сами за себе си.

Пиша този текст за всички вас, които имате възрастни родители. Следете за симптомите и действайте навреме. Не бъдете спокойни като мен - че щом са двамата, те се грижат един за друг и дори нещо да се случи с единия, другият ще забележи. Не винаги имаме този късмет. Моето семейство изтегли късата клечка и двамата ми родители влязоха в статистиката на 50 млн души по света, които страдат от деменция. Но дори когато е само единият, е много възможно другият да “откаже” да забележи, да отрича очевидното, защото не иска да го приеме или защото не може да повярва. Ние, децата им, трябва да знаем какво се случва, за да помогнем навреме. Това е единственото спасение - да видим симптомите и да почнем лечението навреме, за да може поне да задържим развитието на болестта.

Давам си сметка, че е имало много признаци, които съм приемала като нормални промени на възрастта. Те започнаха да отказват да пътуват. За един празник искахме да им подарим организирана екскурзия в чужбина - отказаха. След време разбрах, че за това заболяване е характерен страхът от непознатото. Започнаха да идват с нежелание у дома в София. После разбрах, че шумът и присъствието на много хора ги притеснява. Случваше се татко да изглежда твърде разсеян, да изпуска нишката на разговора. Ние си мислехме, че недочува. Мама започна да сменя настроенията по-често от обикновено, да се сърди без причина за дреболии. Отдавахме го на възрастта, а то пак е било от заболяването - безпричинна тревожност и гневни изблици.

В сайта на Сдружение Алцхаймер България намерих тези 10 симптома. При моите родители се оказа деменция, но признаците ги имаше. Ще ви напиша под всеки от тях в какво се изрази при родителите ми. И защо въпреки че сега изглежда толкова очевидно, тогава не го разбрах.

1. Загуба на паметта

Един от най-честите признаци за наличието на болестта на Алцхаймер. Отнася се основно до краткотрайната памет и непосредствено научена информация. Типични прояви са още забравянето на важни дати и събития; задаването на един и същи въпрос отново и отново.

Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Забравяне от време на време на имена или ангажименти, но припомнянето им по-късно.

При родителите ми:
Обадих се да им съобщя, когато Алекс се роди. Когато се чухме малко по-късно, за да им напомня да кажат и на роднините и съседите в Пловдив, татко беше забравил. Помислих си, че не е чул първия път и го отдадох на оглушаване. После започнаха да забравят рождените ни дни. Казвах си, че това е, защото децата са много и кой може да ги запомни. Но не е било, защото децата са много. Те обожават внуците си. Ако не беше болестта, нямаше да забравят празниците им. А сега вече майка не помни дори имената им.

2. Трудност при работа с числа и сметки

При някои хора се променя способността да изготвят план и да го следват последователно, както и да работят с числа. Трудности се появяват при организране на месчните доходи и сметки. Може да се появят смущения в концентрацията и рутинни дейности да изискват повече време отколкото преди.

Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Допускане на случайна грешка при пресмятане на сметки или разходи.

При родителите ми:
Започнаха да забравят да платят тока, телефона, сметките. Реших, че парите не им стигат и започнах да им пращам малко повече. Оказа се, че забравянето е било от болестта, а част от парите са отишли при измамници.

3. Трудност за справяне с познати задачи у дома, на работа или през свободното време

Болните от Алцхаймер често се затрудняват с ежедневните си задължения, например да стигнат до позната дестинация, да си спомнят правилата на любима игра и т.н.

Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Понякога да се нуждаят от помощ например при боравенето с по-специфичен електрически уред.

При родителите ми:
Веднъж оставихме децата на майка ми за два дни и заминахме с Иван. Оказа се, че два дни са яли студена храна от хладилника. Реших, че просто не може да борави с котлона у дома, защото е различен от нейния.

4. Загуба на ориентация за време и място

При хората с Алцхаймер могат да изчезне представата за време, дата, сезон. Могат да изпитат трудност да разберат каквото и да, ако то не се случва в конкретния момент. Случва се да забравят къде се намират и как са се озовали там.

Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Забравят кой ден от седмицата е, но се сещат по-късно.

При родителите ми:
Татко се изгуби на връщане от църквата, която посещаваше всяка седмица. Тъй като беше привечер, решихме, че зрението му отслабва. Скоро след това той спря да ходи на църква. Това също трябваше да ни подскаже, че върви на зле.

5. Трудности при разбирането на визуални изображения и на пространствено отношения

Могат да се появят трудности при четене, при преценка на разстояния, при различаване на контрастни цветове, което може да се окаже проблем при шофиране.

Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Промени в зрението, дължащи се на катаракт, т.нар. старческо перде.

При родителите ми:
Татко отказа да шофира. Пак го отдадохме на зрението му. Слава богу, че е усетил навреме неспособността си, преди да стане някоя страшна беля.

6. Проблеми при разговор или писане

При хора с Алцхаймер могат да се появяват трудности да провеждат и да следват диалог. Случва се да спрат по средата и да нямат представа как да продължат, или да повтарят многократно една и съща реплика. Още може да им е трудно да намират правилната дума или да назовават дадено нещо с грешна дума.

Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Понякога има трудност да се намери правилната дума.

При родителите ми:
Татко започна да сменя темата при разговор по странен начин. Решихме, че оглушава.

7. Слагат вещи на нетипични места


Често хората с Алцхаймер губят вещи, или ги поставят на необичайно място, а след това не могат да възсатновят спомена откъде са взели предмета, какво са правили с него и къде са го сложили. Понякога могат да обвинят някого в кражба.


Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Поставяне на вещи на необичайно място, но спомняйки си по-късно последователността на действията.

При родителите ми:
Подарихме им албум със снимки на Алекс, малко след като се роди. При следващото ни гостуване тя попита няма ли да занесем малко снимки на бебето. Оказа се, че изобщо не помни за албума. Решихме, че просто го е прибрала някъде и е забравила.

8. Намаляване на способността за преценка


Могат да се появят значителни изменения при взимането на решения и правилна преценка. Например загуба на умението да се борави с пари – могат да дават големи суми за продукти от телевизионни реклами. Стават небрежни към чистотата и личната си хигиена.

Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Взимат лошо решение от време на време.

При родителите ми:
У дома открих купчини с неразопаковани вещи, които майка ми изобщо не помнеше кога е купила. Сред тях имаше и два матрака за над 1500 лв, от тези, които се продават чрез директен маркетинг. Тя беше убедена, че съм й ги пратила аз - за подарък. Не помнеше да ги е платила, макар че намерихме фактурата. Всъщност тогава вече се усетихме, че нещо сериозно се случва с тях.

9. Отдръпване от работа или социални дейности


Могат да започнат да странят от работа, социална активост, спорт, хоби. Не успяват да си спомнят как се извършва любима за тях дейност. Могат да започнат да странят от социални контакти поради промените, които се случват с тях.

Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Понякога се чувстват натоварени от работа, ангажименти, социални контакти.

При родителите ми:
Казах ви вече за екскурзиите и семейните почивки. Докато преди идваха с удоволствие, с времето започнаха да отказват, особено майка. Веднъж се случи да отидем в Пловдив и да ги поканим на разходка, а те отказаха да излязат. Бяхме със свекърва ми и реших, че майка е отказала заради това. Друг път ги чакахме с часове в едно ресторантче, където винаги ходим заедно, а те не дойдоха. Всичко това сме отдавали винаги на възрастта - може би нещо не се чувстват добре, или времето не е достатъчно хубаво. А е било симптом на заболяването.

10. Промени в настроенията и личността
Хората с Алцхаймер могат да станат объркани, подозрителни, депресивни, раздразнителни, страхливи. Лесно започват да се разстройват и натъжават, най-вече когато са извън обичайната си зона на комфорт, но се случва още вкъщи и сред близки.

Нормална промяна, свързана с напредване на възрастта: Развиване на собствен начин да се вършат и подреждат нещата и изпитване на раздразнение, когато редът бъде нарушен.

При родителите ми:
Тъй като мама винаги е била по-сприхава и критична, когато започна да се сърди за съвсем незначителни дреболии, го отдадох на възрастта или на моментно настроение. Но имаше една ситуация, в която те ни гостуваха и след като се прибраха, се обадих да чуя дали всичко е наред и са пристигнали благополучно. А тя ми се сопна и ми затвори телефона. Това се случи след като се бяхме разделили в чудесни отношения. Би трябвало да ми светне лампичката. Но отново не можех (или не исках) да повярвам.

Важно е да отбележа също, че не е задължително всички симптоми да са налице. При моите родители се проявиха различни и макар че диагнозата им е еднаква, болестта се развива различно. Татко помни кои сме, но се губи постоянно дори из къщи, освен това е способен да излезе навън по бельо. Майка винаги е подходящо облечена за сезона и помни кое къде е у дома, а дори и навън се оправя сравнително добре поне из квартала, но постоянно забравя кои сме ние или баща ми. 

Пак ще пиша по тази тема. Скоро ще събера сили да ви разкажа какво се случва, когато най-после разберем истината и я приемем. Какво следва оттам нататък. Не е лесно, но се преживява. И продължаваме напред отново заедно, само че с друг ритъм. 

А ако вие подозирате дори и съвсем смътно, че с някой от родителите ви се случват такива промени, помолете ги, изисквайте от тях, дори настоявайте да посетят невролог. Нека да си направят пълни изследвания. Не крийте от тях притесненията си. Те най-вероятно ще ви кажат, че нищо им няма. Намерете начин да ги убедите. За тяхно добро.

И за ваше.

*********

Каква е най-вероятната причина за деменцията при двамата ми родители съм споделила в Разказа на една дъщеря.

За колебанията ми дали да останат в дома си в Пловдив съм разказала в Ние бяхме и вече не сме

 

Автор: Мария Пеева

Опасността от Трета световна война се отразява деструктивно на нашето семейство. Путин и Тръмп си мерят… ракетите, (щях да напиша “са се хванали за косите”, но не успях да го визуализирам) а ние, обикновените хора от семейство Пееви се чудим какво да правим сега, да копаем ли бункер под гаража, да бягаме ли по пещерите или както ни учиха вицовете от времето на Студената война - “При ядрено нападение взимате един бял чаршаф и старателно се увивате от глава до пети, а после бавно и без паника потегляте към гробищата.”

Най-големият ми син Теди е фен на Тръмп. Подозирам, че се прави, за да ни дразни двете с Яна, които силно недолюбваме този ярък образ от съвременната световна политическа сцена. Но нищо, така е далеч по-интересно, когато подхванем някой разговор на политическа тема. Обикновено те протичат в следния вид, най-често след новините, които всеки път си обещаваме, че гледаме за последно.

- Дано се успокоят тези двамата, че накрая ще стигнем до Трета световна. 

- Споко, мама е заредила в мазето 5 десетлитрови бутилки с минерална вода.

- Ами, сигурно им е изтекъл срока на годност. Те са още от атентата във Франция.

- Яна, ти чела ли си онази книга на Робер Мерл, постапокалиптичната - "Малвил"? 

- Не, можеш ли да ми я пратиш? Дай ми и онази за Тръмп - Огън и Ярост.

- О, тя е уникална. Дано и Теодор я прочете.

- Ма какво против Тръмп имате вие, двете? Човекът не е сексист, напротив, много обича жените.

- Сексизмът му е най-малкият проблем, виж му последния туийт.

- Непременно, докато още има интернет.

- Мамо, верно ли няма да има интернет, ако почне Трета Световна?

- Комуникациите са първото, което ще изгубим.

- Леле, жалко за сайта на мама.

- Ами, зарежи сайта! Няма да можем да играем онлайн.

- Спокойно, момчета, изгледала съм толкова постапокалиптични филми, че много добре знам как ще се справим. Първо ще изядем котката, после кучетата. После… ще му мислим.

- Мамоооо! - Коко реве - Нали няма да изядем котката?

- Аха, значи кучетата може! - Косьо е буреносен облак.

- Ако има Трета световна, ще ходя ли на градина? - Петгодишният Алекс търси практичната страна на проблема.

- Няма да има градина. И училище няма да има.

- Йеййййй! Искам Трета световна.

- Ти си луд бе!

- А ти си ТУПАК!

- Не можем да изядем котката! Аз имам алергия от котки! - Коко е доволен, че е намерил спасение за клетия дебеличък и пухкав Фройд, който невъзмутимо си ближе лапите, докато Великите сили решават съдбата му.

Разговорът преминава в семейна трета световна. Въздишам и ставам да си отрежа парче торта. Язък ми за диетата цели два дни, но от друга страна - диетите някак се обезмислят във военно време.

Ако ще се мре, поне да ни е сладко. 

*********

Искате ли още забавни истории: 

Тъмни сили

Лека нощ, татковци

Майките не правят така

Автор: Мария Пеева

Първото си дете родих на двайсет и все още бях напълно ошашавена от майчинството, когато всички около мен се втурнаха да ми дават загрижени и твърде противоречиви съвети.

- Нали няма да го оставиш самичко да расте това бебе?

- Добре е да нямат голяма разлика.

- Изчакай две-три години.

- Най-хубавата разлика е пет години.

А майка ми допринасяше към общия хор с категоричното:

- Едно дете е достатъчно. Ето, ти си едно дете, можеш ли да се оплачеш? Всичко е за теб. И внимание можеш да му обърнеш, и да се грижиш добре за него. Не ти трябват повече.

Даже предложи да ме заведе да си сложа спирала.

10848926 10205348130756495 967986701858660142 o

Единственият свеж глас в пустинята беше свекърва ми, която за някои неща ме ядосваше, но специално по тази тема беше твърдо на мнение, че тия неща ще си ги решаваме ние с Иван и никой друг няма думата.

След 9 години забременях в най-неподходящия момент, когато мъжът ми беше без работа. Отново ме затрупаха със съвети, включително и майка ми.

- И сега какво? Ще го махнеш ли? Изобщо не ви е моментът за второ дете.

- Виж накъде е тръгнал този свят - войни, земетресения, бедствия. Кой ражда деца в такива времена?

- Поне мъжът ти да имаше работа.

- Точно си отслабнала и изглеждаш прекрасно, сега всичко отначало… Ти си знаеш, ама ти се чудя.

А свекърва ми вече беше заминала за Канада и с обичайното си чувство за хумор каза, че не сме честни, защото сега ще изпусне веселбата. Слава богу, няколко приятелки ме подкрепиха.

- Не се притеснявай. Работата ти е такава, че може и вкъщи да работиш, ако се наложи.

- Иван няма да се остави така, ще видиш колко бързо ще започне на ново място.

- Е, какво като сте на квартира? Всичко ще се нареди, сигурна съм във вас.

И бяха прави, както съм ви разказвала. Иван не само си намери хубава работа, ами и най-после започна да прави истински пари и голямото бреме падна от моя гръб.

Подходящият момент за второ дете

172602 1751716266453 7665718 o

След пет години забременях за трети път. Повечето съветници вече ме бяха отписали като "кауза пердута" или, иначе казано, дебела глава и ми спестиха коментарите. Само една претенциозна позната, която от години безуспешно търсеше мъж с положение и с неразбираема за мен гордост обясняваше на всички, че все пак е родила веднъж, само за да плати своя дан на общественото мнение, се пошегува с присъщия си високопарен стил:

- Не мога да разбера тази страст на някои хора да се размножават толкова.

Обикновено си премълчавах, когато ме дразни, най-вече от уважение към възрастта й, но този път не останах длъжна:

- Може би защото се обичат.

55125 4330268088637 1053770390 o

Когато забременях за четвърти път, за щастие вече на никого не му беше интересно и ни оставиха на мира. Нямаше коментари от сорта “ама как ще се справите” и “вие сте откачили”. Съдниците осъзнаха, че изглежда някак се справяме и не само се справяме, ами дори ни харесва.

Излиза, че чак с четвъртата си бременност усетих колко е приятно, когато около теб само се радват на новината и никой не споделя "най-добронамерено" загрижеността си за благото на вашето семейство.

Разказвам ви всичко това, защото много майки споделят с мен огорчението си. Огорчение от забележките на околните, подхвърлени като шега или пък съвсем сериозни. Коментари в групите или на детската площадка, или в офиса, или от роднините им. И интересното е, че тези забележки може да са всякакви. Няма значение дали имате едно, две или пет деца, или пък изобщо не сте мислили за деца, винаги ще чуете някой коментар: “Защо още нямате дете? Защо не осиновите? Пробвахте ли инвитро? Защо имате само едно дете и не мислите за второ? За какво ви е второ дете с такава малка/голяма разлика? Ама вие луди ли сте да искате трето? Дано поне е момче! Пак ли момче? Боже, четвърто? За момиче ли се опитвате? Има ли близнаци? А от колко бащи са?”

Уроците, които научих

1052573 10204328545867510 791218994908657920 o

Ако щете вярвайте, питали са ме дори “Как ги храните тези деца?” Чувала съм и мнения, че трябва да родиш само едно дете, за да може да му отделиш повече внимание. Или пък, че в никакъв случай не бива да е само едно, защото ще стане егоист. Или пък, не дай си боже “нещо да се случи”, ако е само едно… Сякаш ако "нещо се случи" и са повече, боли по-малко. Изобщо съдници и експерти има много, и всички са компетентни и добронамерени, и също така са идеални майки, и знаят точно какво “трябва” да се направи във всеки един момент и колко "трябва" да са децата ви и също така кога "трябва" да ги родите.

Не им се впрягайте, момичета. В тази работа “трябва” няма. 

Има само двама души, които се обичат и взимат решението си сами. Защото единствено те знаят кое е най-добре за тях и тяхното семейство.

И ако искате деца, нека да е леко бременеенето с първото, второто, третото, четвъртото или което и да е подред! Успех!

*************

Вижте и какво споделя Мая, която е майка на едно момченце, в статията си за и против още едно дете.

Автор: Мария Пеева

Едното от моите момчета е в тази интересна възраст, наречена “пубертет”, която освен с акне, бушуващи хормони, неутолим апетит и рязко избуяване на ръста, се характеризира и с непрестанен бунт срещу авторитетите и моделите - били те родителски, учителски или обществени.

На скорошния Великден, християнски празник, който всички у дома много обичаме, синът ми заяви, че няма да го празнува, защото е атеист. При това си заявление ме изгледа с предизвикателен поглед, присвил в две цепки красивите си тъмни очи, здраво стиснал устни, изпъчил брадичката напред, отвисоко някак, което не го затруднява особено, предвид факта, че вече е с цели двайсет санта над мен, със скромния ми ръст от един и шейсет и четири.

Подозирам, че очакваше от мен по-емоционален отпор, но тъй като вече съм водила подобен разговор с батко му, не се трогнах особено.

- Можеш да си атеист, щом така си решил.
- Не е защото съм решил, а защото няма никакви доказателства, че Бог съществува.
- Няма доказателства и за противното. Дали си религиозен или атеист, и двете са въпрос на вяра. В единия случай вярваш, че има Бог, в другия - че няма. Не съществуват доказателства нито за едното, нито за другото.
- Значи няма да ми се сърдиш, че не вярвам в Бог?
- Изборът на религия е изконно право на всеки човек. Ние с баща ти сме християни, както знаеш, но това в никакъв случай не означава, че и ти трябва задължително да си като нас. Няма да те обичаме по-малко, ако не си. Няма да те обичаме повече, ако си.
- Просто прекалено много гадни неща са правили хората заради религията. И все още правят.
- Хората правят гадни неща и заради най-прекрасните идеи. Това не прави идеите лоши. Всъщност хората, които искат да правят лоши неща, понякога се нуждаят от идея, с която да се оправдават. Ако са наистина вярващи, биха зачитали малко повече живота на другите. “Обичай ближния си като себе си” е основен принцип на християнството.
- Библията си противоречи на много места.
- Всъщност ти не си я чел.

Тук младежът е туш. Замисля се за малко и казва:
- Някой ден ще я прочета, за да мога да те оборя.

- Нямам нищо против да ме обориш. Но пак ти казвам, че реално не можеш да обориш никого, който вярва достатъчно силно в нещо. Както аз не мога да оборя един атеист, ако той вярва достатъчно силно, че няма Бог. Всъщност, като прочетеш Библията, ще намериш и историята на Тома, който не вярвал, че Христос е възкръснал и е искал да види раните му, за да се убеди с очите си. А Исус му се явил и му показал раните си, а после му казал, че са блажени тези, които без да видят, са повярвали.

- Но как изобщо хората могат да вярват в такива неща? Как някой е умрял и възкръсва? И всичко е написано по толкова странен начин.

- Това е книга на 2000 години и е писана на езика и стила, който хората са използвали тогава. Но мъдростта, която ще намериш в нея, е вечна и посланията, които са написани там, са валидни и днес. А вярата е най-голямата сила, която притежаваме. Всичко велико, което човек постига, го прави с вяра - понякога е с вяра в Бог, друг път с вяра в човечеството, или в себе си, или в някаква идея или кауза, или в друг човек. Дори науката нямаше да съществува без вяра. Ако се замислиш, вярата е неделима част от нашия живот. Голямата част от нещата, които правим всеки ден, ги правим заради вярата си, а не просто заради инстинкта да оцелеем като животинките. Аз правя сайта си, защото вярвам, че има смисъл в него. Ти учиш уроците си, защото вярваш, че можеш да станеш голям учен или инженер и да направиш света по-добър. Татко ти работи и постига толкова много, защото вярва в нашето семейство. Самият факт, че човек е способен да изпитва вяра, го прави различен от всички други живи същества на тази планета. Струва си да помислиш и за това. А Библията е толкова мъдра и защото ни дава правото на избор - да вярваме в Бог или не, да победим злото (там го наричат грях) или да му се подчиним. Това е нишката, която минава през цялата тази велика книга, през всичките й истории, дори и тези, които ще ти се сторят жестоки, противоречиви и необясними. Правото на избор как да живеем и в какво да вярваме ни прави хора и е най-големият ни дар. 

- Значи аз избирам да съм атеист. Поне засега.

- Добре. А аз избирам да съм вярваща, но уважавам твоя атеизъм.

- Тоест, няма да ме караш да ходя на църква и да правя разни безмислени ритуали.

- Не, разбира се. Да правиш ритуали без да разбираш смисъла им и без вяра е пълно губене на време. Ритуалите сами по себе си са нищо. 

- А мога ли да разказвам вицове за Христос?

- Не, защото както аз уважавам твоя атеизъм, така очаквам и ти да уважаваш моята вяра.

- Окей. - съгласи се младежът - Така е честно.

Малко разочарован, че разговорът е приключил без сблъсък, младежът изяжда няколко боядисани яйца и отива в стаята си. Все повече се убеждавам, че в тази възраст сякаш нарочно си търсят поводи, по които да спорят с нас, възрастните. Сякаш така ни доказват, че са вече пораснали. По-късно забелязвам, че Библията е изчезнала от библиотеката ни. Дали я е взел? Предполагам, но няма да го питам. Дали ще я прочете? Не знам. Не е лесна за четене, но си струва.

Иска ми се да му разкажа колко по-леко се живее с вяра и колко по-обясним става светът, но това си е неговият път и неговият живот. Мога да му кажа само едно.

Тимшел.

 

********

Тимшел означава "ти можеш" на староеврейски. Това са думите, с които Йехова се обръща към Каин в Битие, глава 4, стих 7. "Ако не правиш добро, грехът лежи пред вратата ти и се стреми към теб. Но ти МОЖЕШ да го надвиеш." Този израз е крайъгълният камък, върху който Стайнбек изгражда прекрасния си роман "На изток от Рая". В българския превод на Библията изразът е "ти трябва", но точното му значение е "ти можеш". Ти можеш, ти си способен, ти имаш тази сила. Дали ще го направиш? Решението е твое.

Надявам се синовете ми да прочетат и Стайнбек. Освен Библията. И още поне стотина книги, които са били определящи в моя живот. Но няма да се сърдя, ако те имат своите книги и своите пътища, различни от моите. Коя съм аз да им ги оспоря, след като Бог, в когото вярвам, им дава това право?

И не мога да не завърша с този цитат от Стайнбек, думите на мъдрия китаец Ли, един от най-запомнящите се герои не само в творчеството на Стайнбек, но и в световната литература въобще:

"Съществено е всяко писано слово, което е повлияло на мисленето и на живота на безброй хора. Съществуват милиони, в различни секти и църкви, които приемат заповедта „Победи го!“ и поставят тежестта върху подчинението. Милиони повече са ония, които чувстват предопределението в „ти трябва“. Нищо, каквото и да правят, не може да отмени онова, което ще стане. Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи."

Автор: Мария Пеева

Преди да заминем в Лондон, Коко ми подхвърли, че в училище им възложили да напишат съчинение по случка, което прочел на глас, а госпожата му казала непременно да го даде на майка си. Тъй като беше пълна лудница в онзи петъчен предваканционен ден, с всичките му багажи и последни приготовления, така и не успях да прочета съчинението на моя четвъртокласник. Върнахме се точно преди Великден, подхванах прането, яйцата, домашните задължения и пак не ми остана време. Днес Коко си подготвяше уроците и чантата за училище и ми донесе тетрадката.
- Мамо, няма ли да прочетеш съчинението? Госпожата специално каза да ти го дам.
- Извинявай, миличък, съвсем забравих за него. Учителката сигурно много го е харесала.
- Ами сигурно, защото се разплака, като го прочете. Макар че когато някой голям плаче, никога не знам дали е защото нещо му харесва или не. Но мисля, че й хареса. Сега да не се разплачеш и ти!

Разплаках се и аз. Вижте защо.

Картинката

Когато бях малък, баба ме помоли да й нарисувам картинка за спомен. Бях малък и не разбрах защо поиска да го направя. Нарисувах й робот и тя много го хареса. Минаха няколко години и тя се разболя от липса на Б12. Това означаваше, че постепенно ще започне да забравя за всичко. Мама и тате не ни казаха, докато болестта не се прояви. Баба питаше кои са тези деца, а на мен каза “Коко”. Каза ми, че нейната дъщеря Мария не може да дойде в София. Зачудих се защо не помни никой освен мен. Тя ми показа картинката непокътната за няколко години. Разбрах, че и един предмет може да накара всеки да не забравя, а да го прави щастлив.

30125869 10214307871624417 609894746 o

Едно от нещата, за които съжалявам, но няма как да променя, е, че заради болестта на мама и татко (и двамата са с тежка деменция) малките ми момчета няма да имат хубави спомени с баба си и дядо си. Мъчно ми е, че за разлика от най-големия ми син, те няма да могат да разказват за курабийките на баба, за дядо, който умееше да измайстори всякаква играчка и се хвърляше ентусиазирано в детските игри. Боли ме, че ще ги запомнят объркани, несигурни, забравящи дори мен, единствената им дъщеря. Напоследък вече няколко пъти умишлено не водя децата там, за да им спестя всичко това.
Но това съчинение ме накара да погледна от друга страна на нашата ситуация. Всъщност не е толкова важно, че баба и дядо не са вече здрави и не са същите каквито са били. По един или друг начин децата учат своите житейски уроци от тях и връзката им не е прекъснала. Няма нужда да крия и премълчавам състоянието им и проблемите, с които се сблъскваме. Не е необходимо да се опитвам да предпазвам децата си. Като всичко, което ни се случва, това е част от реалния живот, и колкото и да са малки, децата намират своето обяснение за нещастието и го подреждат в историята на нашето семейство, намират му местенцето и го приемат много по-естествено и спокойно дори от нас, възрастните.
В живота не всичко е радост и усмивки. Има и страдание, и нещастие, и болести, и смърт. Понякога ние с най-добри намерения се опитваме да спестим на децата си всички тъжни неща, докато са достатъчно големи да ги понесат. А може би не трябва. Може би децата ще са по-подготвени за живота, ако го видят такъв какъвто е. Може би тогава няма да се страхуват чак толкова от болестите и нещастията, които рано или късно се случват на всекиго. Може би няма да се страхуват и от смъртта. Всъщност те не се страхуват от нея, докато са много малки.

************

- Ти ще умреш ли, мамо? - ме попита четиригодишният ми син неотдавна. Рано или късно всички деца задават този въпрос.
- Да, Алекс. Всички хора умират.
- Кога?
- Това никой не знае. Обикновено се случва, когато човек остарее.
- Значи първо е ред на баба и дядо, после си ти, татко, Теди, Косьо, Коко и накрая аз?
- Най-вероятно е нещо такова, макар че понякога редът се обърква. Но това не зависи от нас.
- А какво става, когато хората умрат?
- Никой не знае със сигурност. Може би отиват на по-добро място, но никой не се е върнал да разкаже.
- Сигурно е интересно. - заключава Алекс и продължава играта си. Мисля си колко ми се иска и аз да съм смела като него.

************

 

- Другият уикенд ще отидем да видим баба и дядо. - погалвам Коко и му връщам тетрадката. - Но да знаеш, че баба може вече да е забравила за картинката ти с роботчето.
- Няма нищо. - усмихва ми се Коко. - Ще й нарисувам нова и тя пак ще се радва.

 

Тук и сега

Автор: Анелия Зарева

Имам десетина дни до 36-ия си рожден ден и Сатурновата дупка ме изсмука от нормалното ми състояние абсолютно неочаквано - месец и половина по-рано, причинявайки ми изненадваща ситуационна депресия, неуместна еуфория и тотален физически срив от рода на лека форма на полиорганна (главно мозъчна) недостатъчност, състояния, с които учените току-що се сблъскват. Или не... Вие ще кажете.
Аз съм жалостива натура по принцип. Мъчно ми е за децата в Африка, липсата на елементарни условия за живот на възрастните хора, жестокото отношение към животните, нелечими заболявания... Обаче взе да ми става странно, като се разплаках на реклама на банка. Сега, или тия яко са надобряли, което силно ме съмнява, или хормоните и Сатурновата дупка са влезли в жесток съюз и подкопават устоите на една иначе лъчезарна жена, която всички описват с фразата "Ти си силна, ще се справиш, нищо не може да те спре" , а съседите като "тая истеричка от петия, как па не млъкна".

47171799 m
След като нисколихвените заеми ме умилиха до краен предел, а рекламата с таксиджията, който вижда доброто навсякъде ми докара оптимизъм до степен да преборя вируса на СПИН, въоръжена само с лош поглед, дойде моментът на прословутите детски тържества за 8-ми март, на които, както каза една дама, предизвикваща у мен симптоми на ранна бременност – скъпите ни дечица „мяукат нещо там“. Ще започна с това, че на първото тържество на първото дете ревах като магаре. От умиление... от мяукането явно. Сега с третото и 637 тържества по-късно, очаквах да има известно вълнение у мен и притеснение у него – глупави хрумки на уморен мозък, които така и не се случиха. Аз стоях там, напъвайки се да възгордея от наследника си, който си дъвчеше ръкава на ризата, докато заприлича на детето, преплувало Марица, за да си покаже знанията и спорадично викаше "Мамооооо, мамоооо бее, тук!", докато се удряше в гърдите като горд наследник на Бай Ганя. „Измяука“ си стихотворението, което, само за информация, от неговата уста звучеше така:

Сицки маки са добри,
Знам це лоси маки няма,
Секи днес сте пудори 
Свез кьотек на мама.

И седна да си чака сладкишите, като всяко дете. Знам, че ще си влача лошата карма, задето не можах да го науча да казва „букет“ вместо „кьотек“, но пък беше забавно. Малко истанбулско неконвенционално, но забавно. Гледах как другите майки подскачат, снимат, викат, правят гримаси, гордо бършат сълзи, подсмърчат... Седях на стола и си мислех само: „Ма не му е лоша ризката, глей, прилича на човек“ и „Тия горкички златни учителки как са ги накарали тия малки гномчета да играят синхронно“. После установих, че съм взела един букет повече и след като детето категорично отказа да подари букет отново, като абсолютно невменяема се приближих до госпожа Костадинова тихо и прошепнах „обичам те“ и й бутнах цветята в ръката. (Мила Гери, ако четеш това, истина е - обичам те от дъното на изстрадалата си душа). Докато се замислях за електрошок като вариант за лекуване на състояния като моето, в което лихвеният процент и бързото одобрение на потребителски кредити ме разплаква, а първото стихотворение на детето ми ме навежда на мисли за конфекция и комбинативни схеми за изнудване на подрастващи , рязко реших, че е време да напуснем тържеството, преди Тервел да вземе да получава загрижени погледи сутрин и въпроси: „Майка ти по-добре ли е вече?“. Купих му сладолед. Дано забрави... всичко!

46733351 s
Състоянието ми се влоши, след като се усетих няколко дни по-късно, че съм завела 12-годишната ми госпожица да си направи още три дупки на ухото, без да обещава поне челно място в олимпиада по квантова физика и/или математика. Верно, детето беше много щастливо , а половин час по-късно аз се чуствах като тъмен субект, включен в метадонова програма, с временна загуба на паметта и рационалната мисъл. Пробвах да замажа със “Да не ти се възпали ухото бе, маме, дай да ги свалим“ , ама то от замазване само мирише, в случая гледа лошо. Примирих се, поне ми е добра ученичка, случила на добър момент, знам , че няма да го оцени, но като жена с богат опит с тийнове, ще намеря как да го употребя правилно.

След няколко дни, влизайки в голяма козметична верига, подминах грозно тоалетните блокчета и промоционалните пакети на препарат за под, и си купи крем против бръчки – 2 броя – дневен и нощен! На излизане се чух тихо да си подвиквам: ТИ ПОБЪРКА ЛИ СЕ МА??? Сега тоалетната не мирише на океан, ама аз лъщя като 20 годишна... Силно състарена 20 годишна.

91815754 m

Ако Сатурн и неговата проклета дупка не ме оставят на мира до 10 дни, ще се случи немислимото – хората ще започнат ме харесват и ще се разхубавя, докато инвестирам на стоковата борса.

Анелия и друг път ви е разсмивала до сълзи. Напомням ви Някога си бях съвсем наред!

Автор: Яна Пеева

Алекса не беше бездомна, когато ни намери, но не беше и СЪСдомна. С Теди бяхме на море, току-що решили, че няма да се връщаме в Англия, в един такъв ваканционен делириум, в който ни се струваше, че можем да направим всичко. Когато се чу с техните и те му казаха, че една от сестрите на Чара си търси нови стопани, малко на шега казахме, че ще я вземем. После два дни го обсъждахме, приятелите ни ни обясняваха, че сме луди да си вземем куче, а Мими и Иван казваха да го мислим още. И все пак я взеха у тях, докато се приберем.

11144999 10203644673197495 3501470006353045068 n

Тук Алекса все още тежи 15 кг и не иска да излиза сама на терасата

Спомените ми от първата ни среща не са кой знае колко ясни - помня само че дълго време обсъждахме четиримата дали ще можем да я гледаме, дали ще се справим, те дали са съгласни, защото все пак живеехме отделно, но в техен апартамент. Помня и че когато всички станаха от масата и останахме само аз и Косьо, се разплаках със сълзи, а може би и с глас, а той изтича нанякъде. Не знам дали плачех, защото бях обикнала кученце, което виждах за първи път. Или защото когато я гледахме до Чарето, изглеждаше малка, тъжна и самотна. Или защото ми беше повече от ясно, че шансът да си я вземем вкъщи клонеше към нулата. Тръгнахме си без нея онази вечер, аз със забит поглед в земята, а Теди с едно такова тъжно безнадеждно изражение. Дори не знаехме, че искаме да си вземем куче преди да я видим, а се чувствахме сякаш това, че няма да е наша, е най-страшното нещо на света.
Слизахме по стълбите, когато вратата се отвори зад нас и Иван ни подаде каишката и торбичката с двете й играчки и малко храна. И това слабичко същество, което сменяше трета къща в рамките на два дни. Малко по-късно осъзнах, че точно Косето е виновен - беше изтичал да каже как плача за нея и да се примоли да ни я дадат, за да не съм тъжна.

1125936752415232508 2240343711150033046049936046 224034371


Беше импулсивно решение. Беше ни адски трудно. Стана още по-трудно, когато се появиха епилептичните пристъпи. Не за друго - с всеки следващ имахме чувството, че сърцата ни се пръскат от безсилие. Беше трудно, когато осъзнахме, че никога няма да иска да се гушка, че да я погалиш е награда за теб, не за нея. Че изпитва панически страх от коли, от тераси, от думата “чиба”. Не сме най-добрите стопани, не я възпитахме перфектно, не я научихме да не драска стената, понякога все още се изпишква вкъщи и се качва на леглото, въпреки че не даваме. Не можем винаги да ходим където и когато поискаме, не всичките ни приятели искат да ни идват на гости, всичките ни дрехи постоянно са в косми, стените са мръсни, а колата кална. Живеем по график, за да не пропуснем някое хапче, а ветеринарите ни станаха първи, макар и по неволя, приятели (понеже знам, че четете, да си знаете, че сте най-готините <3). Няма и секунда, в която да сме съжалили, че прибрахме слабичкото изплашено Лекси вкъщи. Тя вече не е нито слабичка, нито изплашена, и с всеки ден е все по-обичана. Ние също.

1166041086289006669 2240343711220439423444078756 224034371

Когато обаче някой ми каже, че иска да си вземе куче, първите ми думи са - недей. После дълго и широко обяснявам колко струва, колко са нервите, колко малко са местата, където можем да ходим заедно и колко много неприятните хора, които бърчат носове. Напомням, че джобовете на всичките ми якета са пълни с найлонови торбички и натрошени лакомства. Че сутрин ставаме в 7, а вечер задължително се разхождаме и затова понякога не можем да излезем с приятели. Че храната е скъпа, имунизациите наложителни, а извънредните лечения направо разоряващи. И че за жалост само с любов не става. И най-вече че кастрацията не е някаква варварска прищявка, а необходима превенция, за да не ни се късат сърцата за хилядите бездомничета по улиците. Не си взимайте куче, ако смятате, че кучетата и децата нямат място заедно, ако килимът/диванът/обувките са ви толкова на сърце, че няма да преживеете разрушаването им, ако половинката ви не го иска също толкова, колкото и вие..

Ако обаче всичко това ви се струва поносимо и изпълнимо - кучетата обичат безусловно и допотопно. И мястото им не е на улицата, а в домовете ни, където има на кого да дадат безкрайната си добрина и обич.

И да ви кажа, няма по-хубаво нещо от това да видиш как измъчената тъжна муцунка бавно се преобразява в изплезен език и махаща опашка. А ако знаете как нямам търпение да виждам как се радват заедно с Борис

************

Прочетохте ли историята на сестра й Доброто куче Чара? А ето и как кучешката ни фамилия порасна :)

  1. Най-популярни
  2. Най-нови