Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Да не изгубиш лицето си

Автор: Ина Зарева

На мама глупачето!

На тате прасенцето!

Ама много си смотан, бе моето момче, едно изречение два часа го пишеш.

Не ставаш за отбора, много си бавен.

Бегай бе, с тая ракла. Като ти купят айфон, тогава ще те включим.

Забрави тая работа. Талант се иска тука, не занаятчийство.

Много си смотан, бе! От всички мъже ти си най-смотания.

Етикетите ни обвиват като паяжини още от раждането. Покриват цялото ни тяло, вплитат се в гените, бавно задушават талантите и дарбите, сковават мечтите и обезцветяват радостите. Няма шанс за измъкване, защото те са ни залепени не от враговете, а от хората, които най-много обичаме. От хората, на които безусловно вярваме.

Всеки наш успех е пробив в паяжината. Всеки наш порив е въпреки нея. Всяка наша мечта се отскубва с мъка от нишките неувереност. Колкото е останало след схватката - сбъдва се. Ако се струпат много сбъдвания, се раждат дори крила. Тогава паяжината обезумява и като отровен бръшлян ги поглъща в себе си, докато не заприличат на жалки, опърпани опашки.

Наскоро едно ужасно талантливо момиче, слизащо до най-дълбокото на дълбокото, чу за себе си, че „страда от безидейна сантименталност“.

После пък, сладкият и упорит син на приятелка, осмелил се да се включи за първи път в състезание, бил безпощадно „подкрепен“ от учителката си със следната фраза: „Е, и ти ли ще участваш?! Да ходиш там, да ме излагаш...“

Подсетиха ме тези случки, как веднъж в училище трябваше да напишем някакво есе. Аз, разбира се, съм имала „много важни“ неща за вършене, та вместо да пиша ново, предадох това, с което месец по-рано бях спечелила голяма литературна награда, но не бях казала на никого. Получих оценка 4 минус, с коментар: „Не разбирам какво искаш да кажеш“. Подпис.

И аз спрях да пиша. В този ден прибрах всички изписани тетрадки в един куфар. Заключих го и го набутах навътре под леглото. Залегнах над всички останали сериозни предмети, в преследване на сериозни професии. Писането ми беше лиготия и разсейване, затова не го допусках на никаква цена. А и очевидно за нищо не ставаше, щом една учителка по литература не можеше да го разбере.

В годините, думите се трупаха и клокочеха някъде около слънчевия сплит и аз все пак трябваше да ги излея, за да не се взривя, но го правех винаги много набързо, много тайно и с огромно чувство на вина, като че словоблудствам.

Паяжината все някога се пробива, но тогава вече си толкова уморен и изхабен от борбата с нея, че остротата на мислите, дълбочината на погледа, музиката на таланта вече не са в младостта и силата си. А и във времето си се сприятелил с паяжината, дори я ползваш за защита.

Един много мъдър човек тези дни разказваше за междуличностната хармония в японското общество. В каквито и взаимоотношения да са хората там – в родствен и йерархичен аспект - поведението им едни спрямо други не трябва да поражда усещане за неудобство. В никакъв случай не бива да се поставя някой в положение да се срамува и да загуби самоуважението си. Техният израз за това е „да изгубиш лицето си“.

Колко ли лица са се изтрили по нашите ширини? Колко ли образи са се заплели в гъстите паяжини и са избледнели необратимо? Колко от светлината на децата си сме загасили безвъзвратно?

Всяка вечер, на връщане от работа, минавам през кварталния парк – на всеки храст закачвам по един етикет, който съм получила през изминалия ден, а по дърветата се мъча здраво да завържа тези, които ще се опитат да се процедят през зъбите ми, като видя неоправената детска стая или непрецизните домашни. Кога ми се получава и кога не, времето ще покаже.

В края на най-дългата алея, почти до ъгъла на блока, присветват подканящо поолющените развлекателни игри – джаги, въздушен хокей, баскетбол. На последната машина, всяка вечер по това време, стои едно малко момче и цялото в съсредоточеност се цели в движещия се кош с голямата, оранжева топка. Ръчичките му са още малки за нея, но очите му са толкова широко вперени в коша и толкова хипнотично го следят, че компенсират останалото. След всеки опит за забиване, момченцето още по-настървено хвърля отново и отново. А на малкото му гръбче са облегнати ръцете на майката и се отделят само колкото да аплодират опитите му. След всяко хвърляне, тя се навежда над него и казва:

-
Браво! Гордея се с теб! Всеки път е все по-добре!

И топките летят все по-бързо напред, а паяжините тук нямат никакъв шанс.

И знаете ли – завидях си – явно съм съседка на много успял и велик човек. Още не знам в какво. И той не знае, но има време.


Препоръчваме ви още:

Децата от квартала
Моят разказ за доброто - победителите!
Училището, което убива мечтите

Последно променена в Вторник, 05 Декември 2017 11:23
Прочетена 14176 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Ти все нямаш време за мен

Ти все нямаш време за мен

15 Дек, 2017 Възпитание

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

15 Дек, 2017 Забавно

Новогодишен лексикон

Новогодишен лексикон

15 Дек, 2017 Отношения

Ягоди през зимата

Ягоди през зимата

15 Дек, 2017 Истории

Моята болка, моят лек

Моята болка, моят лек

14 Дек, 2017 Хранене

Facebook