Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Автобусно

Автор: Траяна Кайракова

5:00

Сряда сутрин – мрачева. Нарамвам бохчата с дрехи и се отправям към кухнята, зъзнейки и стремейки се да не събудя домочадието. Днес съм дежурна на автобуса, дето кара децата от селата. Безплатен, новичък автобус – всяка сутрин ги води в училище, стоварва ги пред входа и ги праща ум и разум да получат/ за последните две не съм убедена/. Все ме питат защо ходим с автобуса целогодишно, всеки месец. И сами ще се сетите. Туй да не е Америка или някоя друга държава, дето виждаш красиво жълто училищно бусче, усмихнати дечица усмихнато се качват, поздравяват шофьора и чинно сядат по местата си. Махат на родителските тела и бусчето само дето не изсвирва весела мелодийка за раздяла. Това съм го гледала само по филмите. Ние нашите деца си ги пазим, а освен тях вардим и шофьора. В началото пътуваха сами, ама след боища и караници, пречещи на цялото движение, взехме спешни мерки и ей ме на и мен на поредното дежурство.

Докато бяхме във ваканция що народ си изтърва графика, ама аз с тоя мой късмет, кога- що има поледица – все ще се падна дежурна на автобуса.

Кучи студ. Ще викам такси и ще ги прежалвам тия 5 лева. Такава поледица е, че и Албена Денкова, барабар с Максим Стависки няма да посмеят да излязат. Чанта, телефон, къде са ми ключовете? А, паднали са при тетрадките. Таксито ме чака. Слава Богу, в него поне е топло. Пет лева без 8 стотинки. Курдисвам се на спирката в 6 и 10. В 6 и 30 ще идва автобусът. Срещали ли сте учител, ама какъв да е учител, който да не е поне половин час преди указаното време на мястото, на което е извикан. Аз лично – не съм.

Краката ми кочан, само очите ми светят сред шалове и шапки. На всичкото отгоре валят едни парцали, нищо не се види. „Тихо се сипе първият сняг, галено щипе бузките пак...” На мене все едно двама мъже по сто кила са ми не щипали, а теглили бузите в различни посоки, щото са сини и им липсва всякаква чувствителност. Зъбите ми тъй тракат, че гледам как в съседния вход започват един след друг да светват лампи и се отварят прозорци. Направо усещам две от старите пломби как аха-аха ще паднат. Къде е този автобус, да му се не знае. Не ми се умира още, пък от бяла смърт най – малко. Проблесват фарове – иде! Иде, ама един снегорин. Потропвам на едно място, бе какво тропам, направо на ръченица ме избива, ама няма стопляне и автобус се не види. Разгеле! Качвам се. Поглеждам шофьора и ме обзема не тих, а ужасен ужас! На него му е по – студено и от на мен. Няма нищо, на връщане се стоплихме. По селските пътища снегорин явно не е минал. Бусът заплашително се носи от едната в другата лента. Родна реч, омайна сладка на потоци се излива от уплашения шофьор. Добре, че толкова рано няма други коли по улиците и пътищата.

В най – крайното село ходим само за едно дете. Висим и чакаме на мегданя, никой не се задава. Явно е я болно, я се е успало, с него и цялата фамилия. Айде обратно по ледената пързалка.

В следващото село са се накачулили камара деца, бият се със сняг, майки и бащи умилително ги гледат и пушат. Автобусът се изпълва с викове, киша, кални ботуши и едно „Добрутру, госпожа!”. От десет едно - все си е нещо.

- Оооооооо- ко стааа  батал? / неологизъм, значещ нещо от сорта на брат, брадчед, пич, гад и т.н./ Гепи!

- Оооо, здр, браточка, тъй ми съ спи, напраоооо, кво да ти кажа. Снощи как съ ошлянкахме зад кръчмата, добре, чи бащатъ ни мъ видя. Само да слезем, да ударим по едно кафе, чеее едва гледам.

- Стига бе. Първите два имаме при оная кобра по химия, кво кафе.

- Бе, тя ако знай аз с ква химия съм пълен от снощи, напрао мой да ми завърти шестака.

- Тъз квай неска с рейса?

- Май начална, де да я знам.

В следващото село чакат 3 коли и 5 деца. Закъснели сме заради чакането на едното дете и единият баща е готов на бой, само да си хвърли фаса.

- Ко става бе? Умряха лапетата от студ, ко са мотате? Ше ви се не знай мързела и чудото. Ай, тате, качай се най-отпред, кажи на оная малката да се маха, няма кво да гледа през прозореца!

И трите коли поемат към града, и трите ще минат покрай училището, ама автобусът да ги вземе. Ех, българино, шамар да е, ама на аванта да е!

Имам 5 часа, малко тетрадки за проверка, някой родител, ако дойде и от 18 часа съвет. След 14 часа главата ми вече застрашително клюма и си представям матраци „ТЕД” с няколко вида пух. Имейл от дирекцията. Учебниците, които сме оценявали за следващата учебна година, сега да им попълним картите за пригодност , че системата ще затвори. По коридорите се носят клюки, че такова нещо, че учебник е непригоден, сиреч не ти харесва, да няма, щото после се дават писмени обяснения що е непригоден според твоето скромно мнение. Един колега май вече го викали в министерството. Брех, да му се не знае. Аз всичките ли ги писах, че са пригодни? Ми ако ме извика министърката? Как ще стигна в тоя лед? Дано поне някоя баровска кола ми пратят, не че се натискам, ама ако пък се наложи, да е със стил.

18 часа

Съвет. Първа точка, втора, трета и т.н. Този се сбил, онзи свивал цигари в час, отчитаме дейности за тоя срок, документи за оня, приемаме разни нови неща. Единия ще го предупреждаваме за преместване, другия ще го местим/ разгеле!/, на третия никой не се явява – айде него пък няма как да го преместим без присъствието на родител.

Всеки е отворил я тефтер, я дебела тетрадка и записва. Има толкова задачи за вършене, че а не си записал, а си забравил и отиде се не видя.

А едно време какви съвети имаше! Чете си директорът отпред, ти си оправяш дневника – отсъствията, присъствията. Пък си нанесеш оценките за срока от бележника в дневника или обратно. Колежката по - отзад придремва блажено, до нея друга чете книжка. Колегата по физическо нервно притропва, спортист човек – как се седи на едно място два-три часа. Най –отзад колежката цял терлик на две куки изкарва J Починеш си така някак си, стане ти хубаво на душата и се прибереш да подготвяш уроци за другия ден.

Ама какви съвети имаше само! Пък сега.... Бе какво съм се размислила, изпуснах половината неща за вършене, да му се не знае!

 

Препоръчваме ви и този разказ на Траяна.

 

Последно променена в Четвъртък, 27 Юли 2017 14:37
Прочетена 6484 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

Facebook