Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Три великолепни години… като учителка

Автор: Янка Петкова

Забелязвам необичайна активност в образователното министерство по ваканционно време. Не че системата не е за реформиране. Родителите отдавна надигат глас. Някак учителите ми се губят като страна в дебатите. Макар че имаха и събор, на който пяха „Легендите“ и май това беше единственият момент, който си струваше пътуването с автобус цяла нощ. Никой не попита командированите педагози какво е мнението им за стандартите, които валяха по няколко на ден, въпреки че в програмата на събора бяха заложени цели 30 минути за „актуални въпроси“. Беше създадена и специална онлайн платформа, в която можеха да предлагат промени и даже им отговаряха, защо предложенията им са неосъществими. Казвам си, добре че отдавна не съм в системата. А бях. И колкото и странно да звучи сега, това бяха три великолепни години.

Как да бъдем добри учители ни научиха в педагогическия институт „Дочо Михайлов“. После се дообразовах в университет, но честно казано, нямам свежи спомени от този период. За преподавателите в института беше важно да ни внушат, че професията е ценна и да я работиш е призвание. И успяваха, въпреки че нямаше специални стимули за студентите, които учеха в педагогически специалности. Завършвахме и дори ни се работеше.
 
По време на моето учителстване имаше разпределение и да попаднеш в градско училище беше висша проява на връзки. Но по една щастлива случайност, местата в най-отдалечените паланки бяха заети от колеги пред пенсия, които се бяха командировали там за по-висока заплата. Така поощряваха специалистите в неатрактивните райони, а ние младите учители имахме шанс да се озовем в някои по-близки села. Затова и аз се оказах разпределена в близкото до града село Айдемир. Една съвсем нелоша оферта, защото дотам се пътуваше с градски автобус и се стигаше за по-малко от час. Имаха нужда от учител по музика, който обаче да може да преподава и български език и литература. Тъкмо работа за широкоспектърен специалист като мен.
Оказа се, че освен музика на половината училище и български език и литература на двата седми класа, ще трябва да бъда и класна на единия. Айдемирчетата ми бяха първите ученици и съвсем закономерно между нас възникна привличане. Първоначално и двете страни бяхме предпазливи. Аз потисках страха си с контролни всяка седмица. Трябваше да им стане ясно, че млада не означава лесна. Те обаче бяха много търпеливи, изчакаха да ми мине треската за доказване и постепенно си намерихме пътечката. Е, имах една група казачета, от тези дето предците им, по времето на Петър I, отказали да си обръснат брадите и избягали в нашите земи. Те бяха по-темпераментни, по славянски безгрижни, но пък много обичаха да пеят и това ни беше точката на пресичане.

Тъкмо влязохме във фазата на хармоничните отношения, когато се оказа, че спешно трябва да се преместя в града. Едно от основните училища беше останало без учител по музика. Колежката си беше оперирала гласните струни и нямаше никакъв шанс да се появи до края на учебната година. Поревахме си с айдемирчетата и се сбогувахме. Но на първия ми работен ден бяха с мен, дойдоха да ме видят и да ми дадат кураж. Явно ми е личало, че съм притеснена. С учителката, която ме замести, се чувахме редовно. Радвах се, че ми звъни, ако някое от децата има проблем, все ги мислех. След време ми каза: „Заместих те, но не можах да те изместя.“ Това е най-милото признание от колега, което съм получавала.

„Кирил и Методий“ беше престижно основно училище, разположено в центъра на града. Внушително, базово, учителите все от най-добрите. Чудех се да се радвам ли или да се тревожа. Първият ми час беше с един
8 А клас. Диви до безобразие. Класният им, когото мило наричаха Белия вожд (заради косата), малко притеснено се опита да ме предупреди какво ме очаква. Влязох в час да им говоря за музика. Те имаха други планове. Разбрах, че ще трябва да им изгледам програмата, защото имиджът „най-лоши“ трябва да се поддържа. В тоя първи час си показаха всички номера. Докато беснееха, хвърляха по един поглед към катедрата да се уверят, че не съм избягала, за да не се хабят. По някое време глас в шумотевицата извика:

- Госпожице, отворете врата!

С готовност се съгласих. Викам си - защо не, може би всички ще избягат и ще се свърши.
Когато отворих, видях Белия вожд. Човекът стоеше пред вратата, надзърташе през ключалката и явно беше решил, ако нещата ескалират, да се намеси. Не се наложи. Въпросните диваци впоследствие се оказаха много сговорчиви и наблюдателни деца. Харесахме се. А и програмата по музика в осми клас много помогна. Слушахме Бийтълс, Ролинг Стоунс, Елвис Пресли. Пеехме „Мишел“ и „Балада за зелените ръкави“, покрай тях и „Ода на радостта“. Оказа се, че и те като мен обичат тишината. А един случай ми доказа и че са проницателни. Колежка от същото училище имаше дъщеря в един от осмите класове. Не знаех коя е и на едно от контролните й писах четворка. Тя да бъде пианистка. Майка й връхлетя в едно междучасие и пред същия този
8 А клас започна да ми обяснява защо трябва да поправя оценката. Сцената се получи доста добра. Чу се звънецът и жената се оттегли. Лудият 8 А клас беше по-тих от обичайното. Никой нищо не каза, но този час имаше дори вдигнати ръце, което за тях беше „жива излагация“.

После класният им се разболя. Дадоха ги на мен и завършихме учебната година заедно. Понякога се налагаше да търся някои от тях, за да влязат в час. Но ми бяха разкрили малките си скривалища наоколо и лесно ги намирах. В последния учебен ден ме изненадаха с цветя, а мислех, че са над тия „глупости“. Бях им много благодарна, че ми се паднаха. Добри, великодушни, удържаха на думата си да няма издънки до края на годината. Те завършиха основното си образование, а аз минах един интензивен курс по основи на учителството с тях. Сигурна съм, че са станали свестни хора, бяха такива като деца.

ush3


Освен на тийнейджъри обаче, трябваше да преподавам и на първолаци. Те са една безкрайно мила детска градина, която освен преподаване изисква и сериозни грижи. Не коментирам, че някои от тях до последно ми викаха „господине“, защото имаха за класен мъж и явно не виждаха разликата. Тези симпатични хлапета не можеха да пеят сами. Спра ли аз – спираха и те. И понеже 35 минути на чин им се виждаха много, след 15-та минута обикновено ставаха да се поразкършат. В началото ми беше странно, после свикнах, измисляхме си някакви игри за раздвижване. Най-добре ни се получаваше каубойският танц на песента за Стария Макдоналд.
Краят на часа не означаваше край на ангажиментите, защото тогава се нареждаха за закопчаване на якета, слагане на шапки и връзване на шалчета.
Най-трудно ми беше в периода на тържествата за буквите. Тогава трябваше да обикалям класовете, да давам тон за песен и да рева с пълно гърло, за да ме чуе и последният малък бръмбар, който не си знае мелодията. Колегите милостиво си бяха разположили тържествата така, че да не се застъпват. Докато мине истерията по буквите, бях останала почти без глас. Невероятни сладури, които окончателно ме убедиха, че призванието ми не е в началния курс.

На следващата година имах много важна среща – с 8 А клас (вървеше ми с тая паралелка) от другото голямо основно училище - „Отец Паисий“. Разбрах, че ще работя там на 15 септември и малко по-късно директорката ме заведе да видя класа, който поемам. На този 8 А класният също беше на възраст и трупаше точки за пенсия в отдалечено село. Влязохме, представиха ме в потискаща тишина, някъде от последния чин се чу тиха реплика:

- Най-сетне нещо младо и за нас.

Това донякъде ме окуражи. Макар класното ръководство да го бях проиграла веднъж-два пъти в скромния си педагогически стаж, този клас ми показа страни от отношенията на един учител с класа му, за които не подозирах.
Научиха ме да споделям с тях, а те ми разказваха кой в кого е влюбен; кой кога се е избръснал за първи път; кой как бори акнето; кого от нашите харесват в съседния осми клас; кой какви планове за бягане от час има. Бяха сплотени като юмрук и изключително организирани. Установих го още на първото посещение по домовете. Предаваха си един на друг коя е следващата ми спирка и навсякъде бях очакван гост. Кафето беше горещо, бонбоните и кекса - наредени на масата. По време на посещенията открих още една причина да харесвам тези деца – родителите им. Прегръщаха ги пред очите ми, шегуваха се с тях, от време на време опитваха да изглеждат строги. Това ме успокои и реших, че няма начин да не ни потръгне.

Само една родителска среща за дисциплината им организирах. После се ядосвах, че съм им загубила времето. Хората ме гледаха съчувствено, но нямаха идея как да ми помогнат, защото всъщност техните деца ги слушаха и ако това не се случва в училище вероятно проблемът не е техен. После разбрах, че не са коментирали повода за събирането и им бях благодарна, че не са издали моето безсилие пред учениците ми. Постепенно станахме толкова неразделни, че дори почивните дни изкарвахме заедно. Мисля, че по онова време и през ум не им минаваше, че имам личен живот. Някак беше нормално да съм посветена единствено на тях. И аз го правех, защото тази страна на учителството ме вдъхновяваше.

Пожелаха да ги заведа на екскурзия в края на годината. Нали бяха абитуриенти – обещах им го. Нямах никаква представа с какво се захващам. Никой от родителите обаче не постави под съмнение способността ми да върна живи и здрави децата им. А дори нямахме организиран транспорт. Качихме се на влака и се заклатихме към Видин. 40 дечица в разгара на пубертета и три жени – класната, нейна приятелка и една майка. И да съм се съмнявала, че ще ми се наложи да ги издирвам и събирам оттук-оттам, страховете ми бързо се разсеяха, защото на практика бяхме неразделни. Прибрахме се невредими и препълнени с впечатления.
После си организирахме абитуриентски бал, както му прилича, и изобщо все си устройвахме някакви срещи, за да не пресъхва връзката ни. И сега, почти трийсет години по-късно е същото, само че се срещаме в социалната мрежа. Добрите деца вече са добри родители. Нямам никаква заслуга за това, но се гордея с тях. Радвам се, че внесох малко цвят в последната им година заедно. Те бяха и последния ми клас.

После с учителството се разминахме, но приятелствата с колегите си ги запазих. Бяха читави хора. В училище ставаха неузнаваеми – конкурираха се чии ученици ще знаят повече, чий клас ще е с най-висок успех, бореха се за привилегии на класовете си и после отиваха да пият по кафе заедно, все едно не са кръстосвали мълнии допреди малко. С тези хора открих и забавната страна на колективния живот. Веселяха се качествено, както работеха. Някои бяха любимци на учениците си, други предимно ги респектираха, но равнодушни към тях нямаше. Чудя се, как се справяха без стандарти.
Понякога си мисля, дали да не се върна в училище отново. Но бързо се разубеждавам. Май вече нямам кураж.


За проблемите на училището днес можете да прочетете в Не са ни толкова много учителитеУчители, подкрепете родителите! и Учителите отварят вратата, но ти трябва да влезеш сам.

За невероятните приключения на един родител ще научите от Пети клас – ура!

Последно променена в Сряда, 26 Юли 2017 12:13
Прочетена 4584 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Отговорът на една учителка

Отговорът на една учителка

05 Дек, 2017 Образование

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Майко, разбери ме

Майко, разбери ме

16 Дек, 2017 Отношения

Обаждам се от бъдещето

Обаждам се от бъдещето

17 Дек, 2017 Забавно

Майко, разбери ме

Майко, разбери ме

16 Дек, 2017 Отношения

Гушкащо време

Гушкащо време

16 Дек, 2017 Истории

Големият Коко

Големият Коко

16 Дек, 2017 Отношения

Ти все нямаш време за мен

Ти все нямаш време за мен

15 Дек, 2017 Възпитание

Facebook