Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Октомври е международният месец, посветен на борбата с рак на гърдата - най-разпространеният рак сред жените по целия свят. Във Щатите всяка осма жена се бори с това заболяване. Засега не е познат ефективен метод за превенция, но ранната диагностика значително повишава шансовете за лекуване и възстановяване.

Въпреки че мамографията е най-сигурният начин да се открие рак, честите самостоятелни прегледи увеличават шанса това да се случи възможно най-рано. Хубаво е всяка жена да проверява гърдите си всеки месец, 2-3 дни след приключване на менструация. Така опознаваме гърдите си и е много по-вероятно да забележим някаква промяна в тяхната форма, цвят, текстура и да уведомим лекаря си.

 

Как да го направим?

 

  1.  Под душа

    С възглавничките на пръстите си обходете гърдите в кръгови движения, от края към центъра, проверявайки цялата гърда, както и подмишницата. Използвайте масажно олио или душ гел, така пръстите ви ще се плъзгат по кожата и по-лесно ще усетите подутини. Проверявайте и двете гърди всеки месец за бучки, втвърдявания или възли. Ако забележите нещо различно, се свържете със специалист.

  2. Пред огледалото

    Огледайте гърдите си с ръце отпуснати до тялото. Вдигнете ръце над главата си.

    Проверете за промяна в цвета, подутини, тръпчинки в кожата или промяна в зърната. Сложете длани на бедрата си и натиснете, за да стегнете мускулите на гърдите. Гърдите на повечето жени не са абсолютно идентични, така че гледайте за по-ясно изразени различия или промени.

  3. В легнало положение

    Когато лежите, тъканта на гърдите би трябвало да се разпределя равномерно върху гръдния кош. Поставете възглавница под дясното си рамо и сложете дясната си ръка зад главата. С лявата си ръка обходете цялата дясна гърда и подмишница с кръгови движения.

    Използвайте лек, среден и силен натиск. Стиснете зърното, проверявайки за изтичания и бучки. Повторете същото и върху лявата гърда.

 

Един много личен разговор

selfexam

Напомняйте си да извършвате прегледа всеки месец, така бързо ще си изградите навик. Познаването на собственото ни тяло е най-сигурният начин да забележим промените. За жените над 50 години е препоръчително да правят мамография веднъж годишно.

 

Прочетете още: 

5 минути или половин час

Те са хората, които ни казват "Обичам те!"

 

Автор: Яна Пеева

Аз съм кулинарен сноб. Ето, признах си го. И съм безпощадна. Първият път, когато правих на Теодор паста, той ме попита дали имаме кетчуп. Аз реших, че се шегува и се засмях. Той не се шегуваше и много ми се разсърди. Вече не си иска кетчуп, освен за да се майтапи с мен. Всъщност, вкъщи кетчуп въобще не се внася. Истината е, че за разлика от всички останали домакински задължения, които искрено мразя, готвенето ми носи душевен мир и абсолютно щастие. Както и безподобен хаос след себе си, но това е друга тема. Мога с часове да се ровя в кулинарни блогове, да разгръщам готварски книги, а единственото нещо, което гледам по телевизията, са Food Network и 24 kitchen. Записвам рецепти, запомням трикчета, даже следя един профил в инстаграм, който показва как готини италиански баби правят паста.

Всички сосове си ги правя сама, от нищо, както се казва. И маринатата също. И блатовете за торта. И кремовете. Не претендирам, че готвя удивително вкусно, но не сме умрели от глад и обикновено никой не се оплаква. Освен Борис от лещата, но съм склонна да приема, че някои хора просто не обичат леща, какво да се прави. Теди е добро прасенце и първо яде, а после критикува. Историята естествено познава и няколко лични провала, на които умилително се смеем. На пример шакшуката, която бе наречена от него “най-ужасното нещо, което някога съм ял”/“топло гаспачо с плуващи яйца вътре”/“моля те, никога не го прави това повече” или първото цяло пиле, което обезкосмявах в живота си. Точно така, пише “обезкосмявах”, а не “сготвих”. Представете си шока ми, когато след като гордо бях обявила на Теди (пресни гаджета, току-що отишли в Англия, най-сетне имаме функционираща кухня и ще му готвя вкусна питателна вечеря), че ще ядем пълнено пиле, се оказа, че трябва да прекарам половин час в пощене на суровото пиле с пинсетка. Не се справих много добре. И дълго време след това не ядохме пиле. Но като изключим това и няколко по-препеченки пържолки, се справям доста добре. Или поне така си мислех до вчера…

Отидохме на пазара, за да си накупя подправки, защото изведнъж се оказах само с сол и черен пипер вкъщи. Между другото забърсахме разни други хубавини и точно тръгнахме да се прибираме, когато видях месарница. И в месарницата - ребра. И си представих една идилична картина, в която тези ребра, готвили се минимум 4 часа, излизат от фурната, Теодор ги вижда, опитва ги и изпада в екстаз. Нямаше как, купих ги. Прибрахме се, мариновах ги в невъобразимо вкусна марината, нагласих фурната на 150 градуса и ги мушнах вътре, предвкусвайки успеха, който ще пожъна на вечеря.

Междувременно спретнах и едни солени мъфини, защото се оказа, че Борис няма да дочака ребрата, а все нещо трябва да яде. Под спретнах имам предвид, че направих там някаква си смес измислена, бутнах вътре замразен грах, остатъците от бекона, с който Теди дава хапчето на Алекса, малко останало на дъното на кутията сирене и т.н. в същия този дух. Половината излязоха сурови и трябваше да ги допичаме, другата половина поизсъхнаха. Не ми беше голяма драма, все пак звездата на вечерта, УНИКАЛНИТЕ МИ РЕБРА, се печаха бавно във фурната и не трябваше да разваляме спокойствието им, заради някакви си смотани мъфини.

Пай с мандарини?

Вълнуваме се за ребрата!

Вълнуваме се за ребрата!

Прескачаме вечерята на Борис (и на кучетата) с въпросните мъфини, както и това, че аз и Теди също изядохме доволно количество. Със заспиването на Бобката съвпадна и съдбовния момент на готовност на РЕБРАТА. Тържествено ги извадих от фурната и ги положих в чиниите и с бодра стъпка ги занесох на масата. Носеше се аромат на щастие. С притаен дъх очаквах Теди да отхапе и да обяви, че това е най-вкусното и магическо нещо, което е ял в целия си живот. Че съм абсолютна богиня на кулинарията. Че ще ги сънува тези ребра. Че благославя земята, по която съм стъпвала на път към магазина. Че ще ме носи на ръце до края на света, заради тях.

Теодор обаче дъвче и мълчи. Мисля си “Ех, толкова са прекрасни, че даже не може да намери думи..” Усмивката ми бавно помръква, а той най-накрая проговаря.

- Мии... не са ми любимото нещо.

Буца ми засяда на гърлото. Факт, не съм ги опитала. Отхапвам. Божествени са. Разпадат се, само като ги погледнеш. Трябва да ми дадат награда за тия ребра. Поглеждам го шокирано, докато все още дъвча и го подканям с ръка да продължи.

- Ами, много са меки! Така ли трябва да се разпадат? Никакво съпротивление не чувствам, като ги ям. Странно е... 

- Е, съжалявам, ама да знаеш, че са супер яки, а ти всъщност нищо не разбираш. 

- Сигурен съм. Все пак не са шакшука, така че съм доволен! - И докато поглъща не знам и аз кой си мъфин - А пък мъфинките ти са феноменални, трябва да я запомниш тази рецепта задължително!

Другият път такива ребра ще му сготвя… три дни няма да може да ги сдъвче!

Оригиналната рецепта за божествените ребра :

1/2 чаша кафява захар
2 супени лъжици паприка (каквато я обичате вкъщи, аз ползвах люта)
3 супени лъжичи чили на прах
1 супена лъжица лук на прах (това го пропуснах, защото нямах)
2 супени лъжици кашерна сол (ако слагате обикновена, трябва да е повече)
Лют червен пипер на вкус
Колкото ви душа иска черен пипер

*Това са съставките за около 2,2кг ребра.*

Загрейте фурната на 95градуса. Смесете подправките в купа. Сложете ребрата върху фолио и щедро ги натрийте със сместа. След това ги обърнете и повторете процеса. Хубаво ги завийте във фолиото, така че да сте сигурни, че е затворено отвсякъде.

По оригиналната рецепта ребрата се пекат общо 6 часа. 4 от тях на 95 градуса, а после още два на 80 градуса. Аз нямах толкова много време, затова ги пекох около два часа и половина на 150 градуса, а след това (заради мъфинките!) още около 30 минути на 180 градуса. Накрая се разпадаха. Понеже ги обичаме препечени, когато станаха готови, ги разопаковах и ги оставих на горен реотан за няколко минутки.

Бележка: Това е вторият ми текст със заглавие от песен на Уикеда. Песента е "Тинтява" и няма как да не ви накара да се чувствате супер добре и щастливи. Също както ребрата ми!

Препоръчваме ви още:

Невидимо присъствие

Плевел и плява

 

Тази статия предизвика интересна дискусия в групата ни мами нинджи и ни се иска да я споделим и с вас. Държа да отбележа, че в оригиналната статия се набляга на това, че авторът всъщност не знае как приключва цитираното есе на Кийра Найтли, публикувано в сборника разкази Feminist don’t wear pink (and other lies) (“Феминистите не носят розово (и други лъжи)”), събран от Скарлет Къртис. Въпреки това има едно противопоставяне между двете, което на мен поне никак не ми се нрави. Аз виждам нещата така - Кийра е разочарована не от Кейт, а от обстоятелствата. От това, че без значение дали иска или не, тя трябва да излезе и да позира, да изглежда безупречно, да се усмихва. Сега, почти 9 месеца след като родих Борис и ни изписаха от болницата, не съжалявам, че бях рошава, с пуловер, на който пише “Feeding machine” и без спирала. В същото време ужасно много се радвам на всички жени, които имат желанието да сложат гланц, спирала, дори токчета. Истината е, че сме различни и да приравняваме нуждите и желанията си е ненужно и безсмислено. Най-доброто, което можем да направим, е да се подкрепяме такива, каквито сме, и да не принизяваме изборите (или задълженията) на другите, защото са различни от нашите. Нямам търпение да ми пристигне книгата другата седмица, за да разбера всъщност какво е искала да каже Кийра Найтли, а мога да го споделя и с вас. 

Есе на актрисата Кийра Найтли е включено в новата книга Feminist don’t wear pink (and other lies). В него тя говори за раждането на дъщеря си и също така обсъжда постпартум поведението на херцогиня Кейт.

По-слабият пол?

Може би се чудите защо Кийра би сравнявала раждането на детето си с това на детето на херцогиня Кейт? Ами, защото дъщерята на Кийра, Еди, е родена на 1 май 2015, а Принцеса Шарлът, дъщерята на Кейт, на следващия ден.

Кийра не се притеснява да говори за раждането в детайли, нито да обсъжда доколко е разумно Кейт да участва в толкова ранна фотосесия след нейното раждане.

“Вагината ми се отвори.”, започва есето на Кийра “По-слабият пол”, което е посветено на дъщеря й.

“Ти дойде с отворени очи. Ръцете ти бяха във въздуха. Крещеше. Сложиха те върху мен, покрита с кръв, верник, с глава, деформирана от родовия канал. Пулсираща, задъхана, пищяща.”

“Засука веднага, гладно, спомням си болката. Устата ти, стисната около зърното ми, сучеше леко.”

“Помня изпражненията, повръщаното, кръвта, шевовете. Помня бойното поле. Бойното поле, на което се роди пулсиращият ти живот. Оцеляването. И аз съм по-слабият пол? Или пък ти?”

Не показвай, не казвай.

Пишейки за раждането на Кейт, Кийра се чуди на “перфектния” вид, в който изглежда тя.

“Седим и гледаме телевизора. Тя излезе от болницата седем часа след като роди с гримирано лице и високи токчета. Лицето, което светът искаше да види.”, пише Кийра.

“Крий се. Крий болката, крий разкъсаните ни тела, течащите ни гърди, бушуващите ни хормони. Изглеждай красива. Изглеждай стилна, не показвай бойното поле, Кейт.”

“Седем часа след битката на живот и смърт, седем часа след като тялото ти се е отворило и един кървав, крещящ живот е излязъл от него. Не показвай. Не казвай. Стой там с дъщеря си и позирай пред глутницата мъже фотографи.”

Вярно е, че има някои почти невъзможни стандарти, които се налагат от известните майки в медиите. Въпреки това е трудно да си представим какво по-различно би могла да направи Кейт… също така не е ясно само от откъса дали Кийра пише със симпатии или я критикува. Или и двете.

На мен ми изглежда сякаш Кейт защитава себе си, показвайки на медиите тази хигиенизирана версия на себе си и на часовете след раждането.

Все пак целият свят я гледа и има много, които биха искали да я критикуват и обсъждат. Безупречно лъскавият й вид не им дава тази възможност и й помага да изпълни публичните си задължения.

Кийра Найтли от друга страна, не е ограничена от кралския протокол, нито от вековни традиция. Тя има възможността да избере сама как да се държи и досега е избирала да не показва на света какъв родител е. Херцогиня Кейт не разполага с този лукс. И двете заслужават уважение и подкрепа.

Препоръчваме ви още: 

11 неща, които ми се иска да знаех преди да стана майка

Писмо до майката, която не кърми детето си

Не било чак толкова страшно

Автор: Мария Пеева

- Колко се радвам, че дойде - ми каза вчера Петя, моята сватя, майка на снаха ми и съответно част от моето семейство. - Сега ще си направим истински хюга момент.

- Мислех, че ще правим лютеница, бе, Пете. - засмях се аз.

- И двете, и двете. - усмихна ми се Петя и ми посочи една внушителна купчина зарзават на масата.

За тези, които не знаят какво е хюга:

Датчаните се смятат за едни от най-щастливите хора на света и причината за това е, че са овладели изкуството да си създават “хюга”. Хюга е това особено усещане за комфорт на душата, единение с близките, атмосфера на уют и интимност, когато се чувстваш спокоен и сигурен и нищо не те напряга. Хюга е например да вдигнеш крака на дивана с чаша чай и книжка, да се завиеш с меко одеялце, да отпуснеш глава на рамото на любимия ти човек и да не се тревожиш дали изглеждаш прекрасно, дали ще спасиш света, дали си достатъчно умна и добра, нито дори дали децата ти са си написали домашните, за да успеят в живота. Комфорт на душата. Нещо такова си го представям. На мен хюга трудно ми се получава, защото точно когато се отпусна, някой нахлува в хола с боен вик: “Мамо, гладен съм.” Лютеницата обаче ми се получи.

За тези, които не знаят как се прави лютеница:

Българите не се смятат за особено щастливи хора, поне не колкото датчаните, но лютеницата е едно от нещата, които определено ги правят малко по-щастливи, дори когато е от магазина. Ако все пак искате да си я направите сами, ще ви трябват 10 кг чушки, 5 кг домати, 3 кг патладжани, литър олио, около две шепи сол и две захар, три пакетчета кимион, както и едно-две черен пипер. Съставките варират според региона и вкуса. Общо-взето приготовлението е еднакво навсякъде. Чушките и патладжаните се пекат, белят и смилат, доматите се варят на пюре. После всичко се слага в един огромен казан и се бърка, бърка, бърка, като се добавя малко по малко около литър олио, солта и захарта, и пак се бърка, бърка, бърка, и така поне три часа, докато се сгъсти много хубаво. Ама не трябва да спирате нито за минутка, защото врящата смес започва да пръска и загаря буквално за секунди. Затова е хубаво да сте повече хора и да се редувате. След като най-после се сгъсти достатъчно, се оставя “да дръпне” - с други думи да изстине. Вече добре изстинала се опитва на вкус и при нужда се добавя още сол, захар и подправките. Имайте предвид, че вкусът е различен, когато е изстинала. Накрая се налива в бурканчета, здраво се завинтват капачките и се стерилизира около 15 минути. После се обръщат да престоят с капачката надолу една нощ. И това е. Ужасно много труд за двайсетина бурканчета лютеница, ще си кажете.

Сватята и аз

38694492 10210215562665625 3951749806472298496 o

Да, така е. Но вчера разбрах какво имаше предвид Петя с нейния “хюга момент”. Усетих безмерно спокойствие в тихия селски двор, въпреки че кипеше трескава дейност. Четири жени от три поколения белихме чушки, мелихме патладжани, подавахме си тави, тенджери, буркани и бебета, михме съдове и въртяхме огромната дървена лъжица, редувайки се около казана, в перфектен синхрон, като през цялото време си бъбрихме и се смеехме. Има някакво великолепно тайнство, магия даже, в това жените от семейството да се съберат и да приготвят нещо заедно. Дали е от спомените, които си разказват, дали е от плановете, които се гласят, дали е от незлобливите клюки или от смешните истории, дали е от близостта, която се ражда или от спокойствието, което ти дава простият физически труд? А може би е чистата първична радост да приготвиш нещо вкусно за децата си с двете си ръце? Не знам. Но вчера си представих си как поколения жени преди нас са се събирали, за да плетат заедно, да правят зимнина заедно, да се грижат за малките и шетат за големите, но най-вече да си помагат и да се подкрепят.

Спомних си за баба и нейната лютеница, която събираше две снахи, дъщеря и осем внуци. Спомних си за мама, която вече не знае как се прави лютеница, но едно време правеше и апетитка и три вида туршии, докато аз се скатавах да чета книжка на верандата. Спомних си и за свекърва ми, която е на другия край на света и няма за кого, нито с кого да прави лютеница там. Тези жени също бяха с нас, почувствах присъствието им. Усмихваха се, опитваха лютеницата, даваха съвети, споделяха семейни легенди и ми напомняха за себе си във всяко пъргаво движение на бабата на Яна, в наклонената главица на снаха ми, която приспива детето, в блесналия поглед на Петя, докато ми разказва как синът й ще си дойде за Коледа.

Всъщност ние изобщо нямаме нужда някой да ни обяснява какво е хюга и защо ни помага да се чувстваме щастливи, си мислех на път към дома, докато с Яна висяхме в задръстването сред стотици софиянци, които се завръщат от родните си места. Ние вече имаме хюга. Достатъчно е да преоткрием радостта от семейството, от простия и непретенциозен живот, от бурканчето домашна лютеница, което слагаш в куфара на сина си, преди да замине за Америка. Спокойствието, сигурността, комфортът на душата идват отвътре ни. И колкото повече ги раздаваме на близките си, толкова повече се умножават. Като обичта. 

Вече знам и защо нашите баби не са имали нужда от терапевти и психоаналитици, нито от групи в социалните мрежи, нито от какъвто и да е специален отдушник за умората и гнева си. Те са имали своите малки женски общества, в които са откривали тотална подкрепа и любов.

Мислех, че правим лютеница за три семейства. На тръгване бабата на Яна ми връчи всичките бурканчета.

- Вземи, вземи, вие сте много народ. Това тук е твоята доза. - ми каза тази жена, която е същинска фурия, да не говорим, че все още ходи и на работа. 

- Ама чакай сега, а за вас кога ще правим?

- Спокойно. - засмя се тя. - Ние нашата сме я направили вече. Тази е специално за вас. 

Другата седмица ще правим туршия. 

селоНещичко за хюга възпитанието, което може да ви допадне:

Да скучаеш е полезно

Автор: Яна Пеева

Вие кога се намерихте с приятелите си? Аз с моите - още в гимназията. Вярно, вече не се виждаме толкова често, нито сме толкова безгрижни, но ги обичам също толкова, колкото тогава. Даже повече. Искам да ви разкажа за един от тях (те не че са много) - Саши. Сашо. Александър Младенов.

Най-добрият ми приятел, най-вярното ми другарче, което срещнах в 6-и клас, човекът, на чиито концерти в неугледни барове ходех като ученичка (а мама ме пускаше), който пя на сватбата ни с Теодор и дори не се разсърди, че пропуснах едната му песен, защото се криех да пуша, живее мечтите си. Ужасно се гордея с него. С това, че още като ученик знаеше какво иска, с групата му (818-а фенка завинаги съм аз!) обикаляха въпросните барове безотказно, ходеха по конкурси, свиреха на празници в София, даже имаха ТУРНЕ! С това, че се отказа от “сериозното” висше образование в Холандия, върна се, свири, събира пари и отиде в Рим, за да учи джаз пеене. Че вярва в себе си, постоянно се усъвършенства, бута, търси съмишленици. Че прави концерти и не се разколебава, когато има трима човека на тях, нито се възгордява, когато има двеста. Че го прави с много любов.

 

Това е клипът му, който излезе на 24-и септември. На него трябваше да сме и ние с Бобката, но се разболяхме и пропуснахме. За сметка на това разни други хора, които обичам, танцуват, пият бира и биват готини.

Всъщност обаче има още нещо. Майка му. Която е там. Майка му, която го подкрепя, която му се радва, която пие бира с нас на концертите му, защото вярва в музиката му. Не знам дали това е била мечтата й за живота на детето й, но знам, че каквато и да е била тя, това няма значениеЗащото Сашо прави това, което го прави щастлив (и го прави добре), а тя е до него и в хубавото, и в лошото.

Няма да изпадам в излишни емоционалности, но ще ви кажа да си обичате приятелите и да си подкрепяте децата. И обратното - обичайте си децата и си подкрепяйте приятелите. Все пак няма как да знаете дали някой ден няма да се чудите как да си купите билет за концерта им…

А аз нямам търпение да се хваля напред-назад как Сашо Младенов ми е пял на сватбата. Не че не го правя и сега!

th 7749224147 1228x820

Подобен текст публикувах в групата Мами Нинджи, за да се изфукам със Сашо, който неуморно преследва целите си. Сега го пускаме и тук - отново за да се изфукам, но и за да ви кажа, че най-доброто нещо, което можем да направим за децата си (според мен!) е да вярваме в тях и да ги окриляваме. Знам колко съм горда като приятелка и как с усмивка стоя и го гледам как пее от бара. Когато видя обаче как влиза и цялото му семейство - майка му, леля му, братовчедите му, майката на Гери (приятелката му), брат й.. абе, схващате какво имам предвид - тогава ми става истински хубаво и топло. Много по-лесно се преследват мечти, когато имаш цяла тумба хора зад гърба си, който викат за теб.

Сашо можете да намерите във Facebook и в Youtube

 

Препоръчваме ви още:

Бързи пари

Деца свирят за деца

 

Тази статия от Mother.ly преведох в отговор на всички онези хора, които смятат, че децата не трябва да бъдат постоянно "на ръце", че нуждата им от физическа близост от страна на родителите им ги прави "разглезени" или "лоши". Истината е, че "разглезените" бебета са всъщност много щастливи, защото знаят, че винаги могат да разчитат на топлата прегръдка на мама и тати. И на баба. И на дядо. Какво по-хубаво има от това?

Колко често прегръщате децата си?

Повечето от нас живеят забързан, изпълнен със стрес живот и постоянно имат притеснения дали се спавят добре като родилите. Ясно е обаче, че едно от най-важните неща е да се спираме понякога, за да прегърнем децата си. През последните години редица проучвания посочват връзката между физическата привързаност в детството и здравето и щастието в последствие.

Според Child Trends, неправителствена организация съсредоточена върху проучвания за подобряването на живота на деца, подрастващи и техните семейства, науката подкрепя идеята, че топлината и физическата близост демонстрирани от родители към техните деца води до положителни резултати за цял живот.

По-високо самочувствие, по-добри академични резултати, по-високо ниво на комуникация между родители и техните деца, както и по-малко психологически и поведенчески проблеми, са някои от тях. От друга страна децата с по-студени и отдръпнати родители имат тенденцията да са с по-ниско самочувствие и да се чувстват изолирани, да бъдат враждебни, агресивни и асоциални.

През 2010 г. учени от Duke University Medical School откриват, че бебетата с привързани и внимателни майки порастват като по-щастливи, по-издръжливи и не толкова притеснителни възрастни. Проучването включва около 500 човека, които са проследени от ранна бебешка до 30-годишна възраст. Когато бебетата са били на 8-месечна възраст, психолозите извършват редица тестове и наблюдения върху развитието им. След това степенували нивото на привързаност и внимание на майките по петобална система от “негативно” до “екстравагантно”. Почти 10% от майките демонстрирали ниски нива на привързаност, 85% - нормални, а около 6% високи нива.

30 години по-късно, същите тези хора били интервюирани. Възрастните, чиито майки показали “екстравагантно” ниво на привързаност, имали много по-малка вероятност да се чувстват стресирани или притеснени. Вероятността да бъдат враждебни, да се чувстват стресирани в социална среда или да изпитват психологически проблеми също била по-малка.

Учените заключили, че хормонът окситоцин може би е отговорен за този резултат. Окситоцин е химикал в мозъка, който се отделя, когато човек чувства любов и привързаност. Помага на родителите да изграждат връзка с децата си, подпомагайки чувството на доверие и близост. Тази връзка на свой ред се отразява и на децата - карайки мозъка им да произвежда и използва окситоцин, за да чувства позитивни емоции.

През 2013 г. проучване на UCLA открива, че безусловната любов на родителите може да накара децата да се чувстват по-щастливи и спокойни. Това се случва, защото мозъкът им физически се променя вследствие от демонстрираната привързаност. От друга страна тормозът в детството и липсата на привързаност въздейства на децата и физически, и умствено. Това може да доведе до какви ли не здравословни и емоционални проблеми през целия им живот. Най-интересното е, че учените смятат, че родителската обич и привързаност може да защити децата от стрес по време на детството.

През 2015 г. проучване на University of Notre Dame показва, че децата, които често получават физически грижи и топлина от родителите си, са по-щастливи като възрастни. Повече от 600 възрастни са интервюирани за начина, по който са отгледани, включително колко физически грижи са получавали. Възрастните, които отговарят, че са били много прегръщани, демонстрират по-ниски нива на депресия и тревожност, както и по-високи на съчувствие. Тези, които отговарят, че не са получавали много физически грижи, демонстрират повече проблеми с емоционалното здраве, имат тенденция да са по-притеснителни в социална среда и се затрудяват да влизат в положение на другите хора.

photo 1516632395723 b5bd556ab542

Учените също така проучват и ползите от контакта кожа до кожа при бебетата. Този контакт между майка и дете най-вече успокоява бебетата, така че те плачат по-малко и спят по-добре. Също така помага на мозъчното развитие. Според статия на Scientific American, децата, които порастват в домове, демонстрират по-високи нива на хормона кортизол от тези, отгледани от родителите си. Учените вярват, че това е резултат от липсата на физическа близост.

Редица проучвания върху ефекта от масажите показват ползите, които те имат върху намаляването на тревожността у децата. Масажите също така са добър начин родителите да се сближат с децата си не само физически, но и емоционално. Още от ранна бебешка възраст родителите могат да започнат да правят масажи. Проучванията показват, че деца и родители, които често са масажирани, демонстрират по-ниски нива на тревожност в академична и болнична среда, както и в други стресови ситуации.

Как да се прегръщаме повече?

От момента, в който доведете бебето си вкъщи, го прегръщайте, дръжте и полюшвайте на ръце. Прекарвайте колкото се може повече от тези специални моменти заедно, така че неговата кожа да докосва вашата.

С напредването на възрастта можете да включвате различни забавни дейности като танци.

Напомняйте си да се прегръщате всеки ден. Във филма "Тролчетата" малките същества имаха часовници с аларми, които се включват на всеки час, за да им напомнят да се гушкат. Ако имате нужда от напомняне, защо не… Или пък се уверете, че прегръщате децата си в определени моменти от деня - преди да тръгнат за училище, когато се приберат, преди да си легнат.

Друга интересна идея е да използвате физическата близост дори когато се карате на децата си. Докато им обяснявате къде са сбъркали, сложете ръце на раменете им и ги прегърнете, когато приключите разговора, за да знаят, че въпреки че не сте доволни от поведението им, ги обичате.
Ако детето ви удари някой друг, прегърнете го и му обяснете, че прегръдките са много по-хубави от ударите.

Внимавайте обаче да не прекалявате и да не ги задушавате. Уважавайте комфорта им и личното им пространство и имайте предвид, че ще се променят с възрастта.

Прочетохте ли 

Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?

 

След като разбрах, че съм бременна, не мина много време и започнах да чета, проучвам, да се подготвям физически, интелектуално и емоционално за това така привидно далечно приключение - родителството. Чак когато станах майка, 9 месеца по-късно, осъзнах колко много всъщност липсва от книгите: за бременността, за болницата, за страхотните, а понякога и страшни, моменти, които преживяваме покрай малкото човече.

Щях ли да повярвам, ако някой ми беше казал, че на първия си ден обратно в офиса ще съм абсолютно неутешима? Едва ли. Да се превърнеш в майка е придружено с куп изненади. Ето 11 неща, които бих казала сама на себе си, ако можех да се върна назад.

1. Дните преди да родиш са много странни

Няма много други такива моменти в живота - да си наясно, че нещо огромно и променящо целия ти живот ще се случи, обикновено тези неща те изненадват. Знаех, че идва промяната, но не знаех в какво всъщност се изразява тя, не знаех как ще се чувствам, не знаех в какъв човек ще се превърна. Трябваше да съм много търпелива и да изчакам нещата да се случат.

Само 1 от 30 жени ражда на термина си, така че в последния месец си в постоянно очакване. В моя случай това значеше “по някое време през юли”. По средата на лятото. Манхатън е странно място дори през нормалните летни уикенди, да не говорим за големи национални празници като 4-ти юли, когато хората се изнасят от големия град. Времето беше страхотно, но обстановката беше тиха, почти зловеща. Съпругът ми и аз се разхождаме из парковете в квартала ни, говорехме си за това, което предстоеше да се случи, радвахме се на последните си нощи здрав сън.

2. Бебето ще се появи когато и както пожелае

Почти ми изгориха малкото пръстче на крака по време на една от акупунктурните сесии, а дулата ми ме прекарваше през около 30 йога позиции на ден, само и само да накараме бебето да се обърне.

Беше застанала така, че малката й глава се намираше около ребрата ми, и нямаше намерение да се премести. Бях убедена, че ще се обърне, до самия край - водите ми изтекоха в 4 сутринта на термина. Когато пристигнах в болницата, отказах система, защото бях сигурна, че няма да се наложи да ме оперират.

Последният ехограф обаче ни показа едно бебе, което не се беше преместило и със сантиметър. Пет часа по-късно бях в операционната. Да лежиш на операционната маса, знаейки, че съвсем скоро и без никакви усилия от твоя страна ще се появи бебе, а ти ще се чувстваш ужасно (но също и прекрасно!) е изключително сюрреалистично.

3. Не можеш да планираш раждането си.

Не исках цезарово сечение. Бях абсолютно сигурна, че ще родя естествено. Правех всякакви упражнения, медитирах във ваната, за да се подготвя за раждането, упражнявах дишането си и бях напълно готова да впрегна тялото и ума си, за да облекча болката.

Не исках обезболяващи; исках да отложим клампирането на пъпната връв, за да може бебето да получи толкова важната кръв обратно в тялото си; исках да не я къпем веднага, за да се образува микробиомът й; исках да я сложа на гърда веднага и да напуснем болницата, колкото се може по-бързо. Вместо това ми биха спинална упойка и трябваше да се моля на анестезиолога да ми я даде, за да суче, докато бяхме все още в операционната (сестрата я взе секунди по-късно). В болницата ми казаха, че трябва да я изкъпя няколко часа след раждането, и трябваше да остана две нощи за наблюдение. Настоях да остане в стаята при мен през цялото време и се изненадах, когато в началото се възпротивиха. Принципно бебета спят в отделението, за да мога майките да си починат, но аз исках тя да остане с мен. И въпреки че технически това беше позволено, всеки пък, когато дойдеше нова сестра на смяна, ми казваха, че трябва да “проверят” дали бебето ми може да остане с мен.

Имах чувството, че нямам никакъв контрол над процеса, но и преживяното ме научи, че рядко можем да контролираме всичко. Надявам се следващият път да е VBAC (вагинално раждане след секцио), но всичко се случва…

12 причини да плачат

photo 1470116945706 e6bf5d5a53ca

4. Другите жени много обичат да казва “Но си заслужава!” на новите майки

Ето какво искам да кажа по въпроса: бих дала живота си за детето си. Но когато някой ме попита как се чувствам и отговоря, че ме боли, след като съм претърпяла коремна операция, не искам да чувам, че “все пак си струва!”

Знам, че си струва и бих го направила отново и отново, но нямам нужда сестрата на приятелката на майка ми да ми го обяснява в магазина, когато се срещнем случайно.

Близка моя, която скоро също стана майка, ми разказа за раждането си, когато е загубила толкова много кръв, че почти е починала. Ужасната история беше завършена с редовното ведро заключение “но пък си заслужаваше”. Исках да й кажа, че няма нищо лошо в това да каже, че е била изплашена или че я е боляло, че това по никакъв начин не я прави по-малко майка, нито пък значи, че не би направила всичко за детето си. Това заключение сякаш кара новите майки да се чувстват сякаш не могат да страдат, защото биха звучали неблагодарно.

Смъртността сред родилките, особено сред чернокожите, е най-висока в Щатите сравнение с всяка друга развита страна. Трябва да спрем да караме жените да се чувстват сякаш болката им е нещо, за което трябва да се извиняват.

Защо всички само се оплаквате?

photo 1530031665520 57dab9ab1ec9

5. Преди “любов” беше само дума

Нямах идея, че мога да обичам някого толкова много. Случвало ми се е да сравнявам дъщеря си с нова играчка, която никога, ама никога, не ми омръзва. Когато съм с нея ме обзема онова въодушевление, характерно за новите преживявания, но вече сме заедно от 10 месеца и то не е изчезнало, даже си мисля, че я обичам още повече, ако въобще е възможно това.

Всяка фаза от развитието й е като ново ниво, сякаш става все по-“човек” с всеки изминал ден. Зашеметяващо е колко свързан може да се чувстваш с някого, който не може да комуникира вербално с теб. Страдам по малко с началото на всеки нов период. Въртележка от емоции е - радостта от бързината, с която расте, в комбинация с тъгата, че дните, в които се гушкаме по цял ден, намаляват.

Всички казват, че времето минава толкова бързо, защото детето се променя с всеки изминал ден и изглежда сякаш животът тече на бързи обороти. Сега обаче разбирам защо жените искат още бебета. Ако ме бяха попитали дали искам второ на втория месец, когато кърменето все още беше предизвикателство, когато се будех на два часа през нощта и приличах на истинско зомби, учтиво щяха да кажа “Не, благодаря!”. Сега обаче знам, че след година или две бих минала отново през началния труден период. Не бързам. Особено ако има кой да ми помага през нощта!

6. Научаваш се да цениш хората

Установих, че съм късметлийка, защото съпругът ми е роден за баща, той е абсолютна рок звезда в родителството, истински татко мечок. Най-близките ми хора идват, когато ги помоля, семейството ми пътува стотици километри само и само да прекара няколко часа с дъщеря ми, а аз и майка ми сме по-близки от всякога.

Докато преди се съсредоточавах върху негативните неща, сега осъзнавам, че някои хора си тръгват от живота ни с причина. Желая им най-доброто, но съм благодарна за останалите, които показаха колко са прекрасни покрай детето ми.

7. Прави това, което те кара да се чувстваш добре

Късметлийка съм, защото първите няколко седмици прекарах с дъщеря ми, мъжа ми и семейството ни вкъщи. Сменях два чифта развлечени панталони, които комбинирах с тениски, лесни за кърмене. Не беше много шик, но това време беше за гушкане, храненете и грижа за новия човек, а не за фешън тоалети.

В началото пропуснах факта, че може би след раждането летните рокли и сандали на ток няма да са най-удобното нещо, и се сдобих с много дрехи, които не носех. В редките случаи обаче когато успявах да облека някоя рокля за разходка навън, се чувствах отново себе си.

Какво обличам е голяма част от идентичността ми. Ако гримовете, литературата, научните журнали или реалити предаванията ви карат да се чувствате добре, отделяйте поне малко време за тях през тези първи месеци - това ще ви помогне да съчетаете миналото си с настоящето без да изгубите себе си. Това да изглеждам по най-добрия начин не беше за другите, а за мен самата.

8. Новото бебе е страхотна причина за почивка от социалните мрежи

Не си вдигах телефона почти две седмици след като родих, а след това го използвах минимално. Не исках да прекарвам време с никой друг освен с най-близките ми. Радвах се на тишината, държах телевизора изключен и четях само хубави книги. Единствено съжалявам, че този период не продължи по-дълго.

Какво му трябва на човек

photo 1523881542461 305ab566932f

9. Съществува нещо наречено “клъстерно кърмене”

Защо никой не ме предупреди, че в началото на кърменето бебето може да те окупира за часове? Нито една книга не споменаваше клъстерното хранене, сигурна съм. Това значи, че бебето може да настоява (демек да плаче неутешимо) да се храни почти постоянно с часове.

Бях подготвена да храня на всеки 2 - 3 часа, но за това не бях. Естествено веднага се ориентирах към форумите за майки, сайтовете за кърмене, както и мамешките блогове, а те всички казваха едно и също нещо: отпусни се и се пусни по течението. С други думи - бебето е шефът за момента и е най-добре да му се доверим, да се настаним удобно и да си намерим някоя много интересна книга за четене. Докторът ми ме увери, че е нормално и че трябва да спра да го гугълвам. (Сякаш нещо може да накара новата майка да спре да гугълва…)

10. Вината винаги я има

Върнах се на работа след няколко месеца майчинство. Първият ден се разплаках истерично, когато колега ме попита как е бебето.

Чувствах се абсолютно не на място първите няколко седмици. Но както и с всичко останало - свиква се. Обичам работата и хората, с които работя, но също така ми липсва бебето през цялото време. Моят подход е да работя здраво и съсредоточено, когато съм в офиса, а когато съм вкъщи, да държа телефона и компютъра изключени, докато дъщеря ми е будна.

11. Няма как да знаеш каква майка ще бъдеш

Преди да родя си купувах книги за това как да приучиш бебето да заспива само и смятах да използвам методите описани в тях. Казвах на хората, че ще се опитам да кърмя, но няма да е на всяка цена!

Но след като дъщеря ми се роди, осъзнах, че мисълта да я оставя да се наплаче и да заспи, ме ужасява, а искам повече от всичко да я кърмя - и го правя вече 9 месеца, надявам се да успея поне година. Има толкова много начини да бъдем добри, отдадени майки, аз просто не знаех кои ще са моите.

Автор: Кери Пиъри

Източник: Harper's Bazaar

Препоръчваме ви още:

Отговорът на Вселената

 

 

 

 

 

Автор: Анелия Зарева

Е, много ми дойде тия дни! Издръжлива съм, ама много концентрирано бе!

Голяма бомба ще хвърля, но много го мразя тоя 15 септември, така де,  първия учебен ден! Сигурно е много вълнуващо,  ако имаш едно дете, ако имаш свободно време,  не си под постоянна заплаха от финансов крах и нервната ти система,  дори с леки уговорки,  може да се приеме като стабилна и нормално функционираща. При мен далеч не е така и всяка година се надявам,  че ще намеря сили да го изтърпя стоически тоя гаден ден и трите ужасни встъпителни седмици след него! Обаче тая година...

Първо – две родителски срещи в един ден и през един час! Едната на седмокласник,  другата в детска градина, майките ще ме разберат. Съветвам Мосад и МИ-6 да не разчитат на стари практики,  а да въведат нова програма за обучение по издръжливост, комбинативно мислене и реагиране в напрегнати ситуации. Програмата ще се нарича „Български родител“. На агентите ще им бъде внушавано,  че са родители на: седмокласник,  абитуриент и 2-годишно дете,  тръгващо на ясла за първи път. Дава им се време 3 часа,  200 лева,  дават им висока доза амфетамини, прилага им се китайската капка,  като след това  трябва да изглеждат максимално спокойни и усмихнати,  за да се приведат в състояние подобно на български родител. За тези 2 часа трябва да посетят поне 2 родителски срещи,  да купят пантофки,  да поръчат униформа,  да подпишат 23 заявления,  16 декларации,  да намерят частен учител по математика,  да запомнят 10-ина имена на сменени учители за текущата година,  да си признаят,  че детето още е с памперс и докато се срамуват от факта,  да обиколят книжарниците за тетрадки,  сборници,  помагала,  боички,  моливи, милиметрова хартия и от рестото, което задължително трябва да остане,  да направят вечеря и да платят тока! 

My name is Bond,  James Bond!

Мy name is Ninja,  Mama Ninja!

66618060 m

Резко ще им намалее броя на агентите, но ще повишат качеството!

Та,  докато раздавам акъл на тайните служби,  леко кривнах, ще прощавате… минаха родителските, не всички де,  само първите за септември. Седя си и се чудя,  кое първо да взема,  къде са подвързиите,  25 лева много ли е за урок по математика,  тоя малкият трябва ли да го пратя на логопед,  защото арамейският, дето го говори, е много похвален,  но трудно се възприема на местна почва,  пък тоя големият,  как може да качи два размера за една година? Разсъждавам си аз на балкона,  пуша замислено и гледам тъмното небе - любимия ми Марс,  на запад Венера,  малкото съзвездия,  които бепогрешно познавам,  също биват инспектирани щателно и изведнъж… я вижте! Ама какво е това, бе ? Не е самолет,  знам как светят тия пущини, това свети в зелено и бяло и се движи много бързо! 

Скептик съм! Не че съществуват извънземни,  а че ще дойдат да ни посетят или още по – странното - ще потърсят контакт! Никой здраво мислещ не би потърсил контакт с нас,  от мен да го знаете! Обаче ей ги е… лашкат ми се в небето над балкона и си светкат в зелено. И като ме заля една надежда,  една вяра,  за мене са дошли братята инопланетяни,  да ме вземат, да ме водят на тяхната планета,  станция,  кораб-майка - каквото там си имат,  аз не съм претенциозна! 

Ще ми пуснат сега един зелен лъч,  ще ме телепортнат на супер яката си чиния, ще се появи CEO –то им и ще каже тържествено:

- Госпожо земна лелко,  изглеждате много страшна и болна,  екипажът ми го е страх да се се рее във Вселената с вас,  бихте ли била така добра да влезете в тая подсилена стоманена клетка и да Ви отвлечем на спокойствие!

- Ама,  разбира се,  разбира се,  ще ме прощавате - септември е,  нали разбирате… влизам,  влизам,  хич не се бойте,  аз само така изглеждам,  не съм опасна,  зла и болна иначе! Далече отиваме,  нали ? Нали далече,  обещавате?!

- Даааа… В една далеечна Галактика... Но ще се наложи да Ви вземем няколко проби…

- Взимайте бе, братя,  взимайте. Аз три пъти в родилно съм лежала,  два пъти за задържане и веднъж са ми правили мозъчна операция - взимайте, каквото Ви трябва, само ще Ви помоля да сте малко по-груби и никакви упойки,  че така съм си свикнала вече.

Събудих се задрямала в стола,  на балкона,  без следа от моите спасители и никакви подозрителни болки. Само комарите ме бяха осмукали до кокал! Ма какви са тия комари септември бе? 

Ох,  тази година! Да свършва по-бързо и да я приемат седмокласничката,  че догодина абитуриент ме чака… и един в предучилищна...

Как го мразя тоя септември!

Прочетохте ли

Първият учебен ден у нас и по света

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Къде живееш?

Къде живееш?

16 Окт, 2018 Истории

Малкият човек и светът наоколо

Малкият човек и светът наоколо

15 Окт, 2018 Възпитание

У дома

У дома

15 Окт, 2018 Истории

Време назад

Време назад

14 Окт, 2018 Истории

Шерше ла суп

Шерше ла суп

14 Окт, 2018 Забавно

Добра свекърва

Добра свекърва

13 Окт, 2018 Отношения

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам