Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Приятелки на всякаква възраст ме питат какво е да си баба. Връстничките, защото и тяхната наближава, младите, защото са чували, че чувството на обич било дори по-силно от майчиното.

Затруднява ме този въпрос. Чувството определено е различно, но знаете как е с чувствата. Не е като да сравниш две рокли. Роклите са лесна работа - от пръв поглед се вижда разликата. Едната ще е разкроена, другата - по тялото, едната избухва в пищни цветя, другата се мръщи в строго райе, едната те гали копринено, другата топли с меката си вълна. Макар че, ако се позамислим, да, чувствата приличат малко на рокли. Само където не ги обличаме на тялото си, а на душата. Примерно днес ти е крив ден, събуждаш се, наболява те нещо, а имаш хиляда дела на главата и събираш сили да се изправиш и да започнеш деня. И в този миг едно усмихнато хлапенце отваря вратата и, хоп, скача в леглото ти с плонж - същинско ниндже. И тогава душата ти захвърля недоспалата пижама, копнееща за още час в топлото легло, и мигом нахлузва слънчевата рокля с воланчета от обич. А после припряно връзва отгоре и престилката на майчината грижа и става да приготви закуска.

Но да си дойдем на думата, че като заприказвахме за рокли, и така ми се дощя да е пролет и да облека фуста на точки от закачлива женственост.

Чувството да си баба е различно, наистина. Но колкото и да го мисля, разликата не е в количеството обич, нито в силата й. Ами, това малко човече, което твоето някогашно малко човече държи в ръцете си, е също толкова невинно, чисто, нуждаещо се от закрила и любов. То също си е твое да го обичаш и да му се радваш, да го обгрижваш и да трепериш за него, да го гушкаш и да пееш същите тези трийсет песнички, които си пяла на децата си преди него. И също толкова фалшиво, впрочем, ама това е друга тема.

Но един нюанс липсва и това прави чувството различно. Ще се опитам да ви го обясня с тази стара история от детството на първия ми син Теди, настоящ татко на моето първо внуче.

Млада станах майка за първи път. На двайсет години, на същия този ден 22 февруари. Като погледна назад, си мисля, че самата аз още съм била дете. Теди не беше просто първородният ми син. Той беше и моят невръстен учител - научи ме да съм майка. Когато беше на три годинки, а може би три и половина, не помня с точност, един ден ги оставихме, весели и щастливи, да скачат на леглото с Тина, дъщеричката на приятелката ми. Точно седнахме да пием кафе в съседната стая и Тина дотърча и ме задърпа за ръката.
- Мими, Мими, ела да видиш Теди!

Скочихме двете с Таня, хукнахме към спалнята. Теди лежи на пода, с пяна по устата. Тина се разплака. Майка й я заразпитва, паднал ли е, що ли. Аз го грабнах на ръце. Настана паника, губи ми се кой повика Иван, кой ни закара до болницата… В болницата казаха енцефалит и го прибраха в спешното. Пратиха ни у дома. Вкъщи се зарових из енциклопедиите (тогава нямаше Гугъл) да прочета какво точно е енцефалит. Издирих го, прочетох и ми причерня пред очите. Буквално. Но само за секунди. Повече не можех да си позволя. Трябваше да разсъждавам, да съм силна и разумна, да разбера какво се случва и защо, да търся решение, да изляза от това усещане за безсилие и обреченост. Мисля, че тогава разбрах какво е да си майка, истинското значение на тази дума. Майката не е просто човек, който обича и обгрижва. Майката е човекът, който взима решенията. Всички решения, от най-простичките - какви дрешки са подходящи за сезона и дали да захрани с грах този месец или следващия. До най-сложните - на кой лекар да се довериш, когато животът на детето ти виси на косъм. Не че думата на бащата не се чува, не ме разбирайте грешно, винаги всичко сме обсъждали с Иван. Но откакто свят светува, финалното решение за децата е на майката и всички гледат нея. Особено ако е въпрос на живот и смърт. Може би защото тя ги е довела на белия свят с кръв, пот и сълзи. И с появата на нов живот е поела огромната отговорност за него. Докато един ден е способен да я носи сам.

Ето тази отговорност почувствах тогава със сина си и не усещам сега с внучето. Сега Яна решава дали Борис трябва да се води на лекар заради червената пъпчица, дали да му облече плетена шапка, дали да излязат на разходка в студения ден. Тя ще реши кога да тръгне на градина и кога ще притежава собствен телефон. Тя ще решава след време кога е редно да се прибира вечер и дали да му се скара, задето е изкарал двойка по математика.

О, да, аз ще се притеснявам заедно с тях всеки ден по пътя на израстването му и ще ги отменям винаги, когато имат нужда от мен. Но никой няма да очаква да взимам решенията за него.

Достатъчно ще е просто да го обичам.

Затова да си баба е привилегия. Или ако трябва да се върна на сравнението с роклите - бабината рокля е весела и пъстра, с безброй джобчета за бонбони и играчки, за книжки с картинки и цветни моливи. Бабината рокля е безгрижна и удобна, без претенции и фасони. Но най-хубавото на бабината рокля е, че милион малки буквички изписват по нея историите от десетки изминали години.

Някой ден Борис ще прочете всичките.

****************

 

Прочетохте ли Бебе в кофа? Една от забавните ни семейни истории, когато Пеев реши, че искам да удавя клетото ни бебе.

Може би ще ви хареса и Предсватбено. Тя обаче може малко да ви просълзи. :)

Снимката е от личния ми архив, фотограф Ивелина Чолакова

Автор: Сева Николаева

Как да отровиш Мария? Много е лесно.

Избираш си една Мария. За предпочитане е да е мила, състрадателна, влюбена в половинката си.

Мария трябва да обича цветята и танците, да обожава да плува, докато вали дъжд или да прави дъъълги разходки по тихи пътеки. В конкретния случай нашата Мария обича да излиза на верандата и да си пийва бира или вино, докато споделя залеза със своето момче.

И понеже Мария е от тази изчезваща порода хора, които вярват, че споделена радост е двойна радост, щедро шерва (хихи "шерва"! Каква хубава българска дума), та тя щедро шерва своите късчета щастие на стената си (!?)(Господи, тук звучи малко сюрреалистично, но вие ме разбирате). Греят, значи, снимки на цветя и залези от стената на Мария, споделя колко е щастлива и милата, очаква всички да се радват заедно с нея. Да подаряваш хубаво настроение някому... Ами не е малко днес, нали?

Мария празнува годишнина от сватбата си. Разказва и показва снимки. Прекрасно!

Мария е попаднала на една красива приказка, харесва я и бърза да я разкаже на приятелите си. Надява се, че и те ще я харесат. Или пък дори да не я харесат, няма да я изплющят през лицето с думите:

Престани с тези глупости! Малко се усмири! Няма нужда да навираш всеки път в очите на другите колко си щастлива/тъжна/уморена и пр.

И тук стигаме до началния въпрос - как да отровим Мария. Особено една Мария, която е позагубила съпротивителните си сили срещу лошотията, защото живее сред доброта. И както казахме по-горе, много е лесно.

Започваме да изсипваме на тъъънки струйки злост, ирония, добре опаковани обиди; започваме тихичко да съскаме или направо да й крещим (нали знаете как се прави? С главни букви цялото изречение).

Мария е далече от нас. Живее си на нейния остров с любимото момче и се радва (от разстояние) на децата си, които отдавна вървят по своя си път.

А Мария може да е в съседната къща или на горния етаж, може даже да няма любимо момче. Може или не може да танцува, да бродира, да пише красиви думи или скучни цифри на лаптопа си. А може дори да не се казва Мария. Просто тя е едно прекрасно момиче на 70, на 47 или на 37, може дори още да е на 17.

Знаете ли колко лесно можем да отровим една Мария? Не се иска голямо усилие, още повече ако ни идва отвътре. Малко завист, щипка злоба, жлъч - колкото поеме, мачкаме дълго и накрая печем на бавен огън.

Хайде! Можем! В това сме добри! Пък и какво толкова? Това е само една Мария.

А и тя може да прощава.

 

Прочетете още: 

"Подлярски" номер 

Търпимост и търпение

Автор: Мария Пеева

Много ми се иска идеите ми винаги да са ужасно оригинални и нечувани, но подозирам, че не съм чак такъв корифей във възпитанието и всичко това други родители вече са го открили и въвели преди мен. Въпреки това със сигурност има и такива, за които ще е полезна идея. Лично аз бих се радвала, ако някой ми я беше казал по-рано, вместо да се налага да стигам до нея по трудния начин.

Ето за какво става въпрос. Предполагам, всички сме наясно, че децата ни послъгват. Не става дума за някакви грозни, опашати лъжи, а за дребни преувеличения, спестяване на информация, малко преиначаване на фактите, което би ни убедило да постъпим така, както те предпочитат. Ако ги уличите незабавно в лъжа, те ще се обидят ужасно и може би ще са прави, защото наистина виждат ситуацията от друга гледна точка и са убедени в това, което казват. Ето ви един пример.
- Мамо, колко джобни ще ми дадеш за лагера?
- 20 лв.
- Ами, добре. Макар че на всички други деца ще им дадат по 50…

На мама й става съвестно и макар че нищо не казва, в деня на лагера, когато изпраща детето, в портмоненцето се мъдрят 10 банкноти по 5 лв. В крайна сметка, ужасно е, когато детето се чувства ощетено спрямо връстниците си и никой от нас не би го искал за любимото си същество, нали?

Интересно е обаче, че детето всъщност дори не лъже. Наистина всички останали деца също носят по 50 лв, но не защото родителите им от самото начало са решили това, а защото са провели подобен разговор по някое време преди лагера. И не, децата не го правят, защото са малки лъжци и коварни манипулатори, а защото преди това в училище са имали следният диалог.

- Ти колко пари ще носиш на лагера?
- Не знам, колкото ми дадат, а ти?
- И аз не знам. Но Жоро каза, че сигурно ще му дадат 50 лв.

Всъщност на лагера децата имат храна и вода, и дали джобните им са 20, 50 или 100 лв няма толкова съществено значение, просто ще изхарчат повече или по-малко пари за глупости. Което наистина не е фатално, стига семейството да не разчита на тези средства. Но подобна ситуация се разиграва не само с джобните, а и по много други спорни теми.

- Мамо, ще ме пуснеш ли на наргиле-бар?
- Много си малка да ходиш на наргиле-бар.
- Хайде стига де, всичките ми приятелки ги пускат, даже Мила! А майка й е адски строга. Сега заради теб ще ме изхвърлят отвсякъде и ще се забавляват без мен.

Мама си спомня как нейните родители никъде не са я пускали и колко изолирана се е чувствала заради това. И ако е от по-либералните родители като мен, най-вероятно тийнейджърката ще отиде на наргиле-бар въпреки опасенията на родителите си. Мила със строгата майка също е провела този разговор у дома и пред заплахата детето й да се превърне в аутсайдер, строгата майка е предпочела да я пусне, може би с уговорката да отиде да си я прибере в определен час.

В подобна ситуация изпаднах наскоро с моите момчета. И тийнейджърът, и 10-годишният си имат любими игри - големият на компютъра, малкият на плейстейшъна. След като го приеха в желаното училище след сериозна едногодишна подготовка, големият действително имаше нужда да си почине, да прави каквото иска, и ние с баща му позволихме общо-взето сам да си прави режима. Макар че е много отговорно дете, в един момент го уловихме, че буквално лъже себе си, като се убеждава, че е играл само час, а всъщност са поне три. Решихме, че не е достатъчно голям сам да решава колко часа ще играе на компютър и наложихме ограничение, при което 14-годишният ни пубер ужасно се ядоса и ни обвини в нарушение на правата и личното му пространство и всички грехове на света. 10-годишният Коко не играе толкова много, но веднъж ми се обади обезпокоена приятелка, че синът й се разсърдил, че го ограничава, защото според него Коко играе “колкото си иска”. Междувременно в неделя излязохме с близко семейство, чийто син е съученик на тийнейджъра и се борят със същия проблем - твърде много време на компютъра и плейстейшъна и рязък отпор при опит за налагане на някакви разумни ограничения.

Ще ви кажа какво направихме поотделно за големия и за малкия. Свързахме се с родителите на децата, с които играят. Повечето “зарибяващи” игри са отборни, а докато децата са малки, отборите обикновено са съученици, съседи или от близки семейства, по простата причина, че на 10-12, а дори и на 14 години децата все още не са си създали приятелска среда извън класа, спортния клуб, съседските групички. Тоест, момчетата ни играят най-вече с деца, с чиито родители бе лесно да осъществим контакт. Оказа се, че всички сме притеснени от прекаляването с часовете на компютъра/плейстейшъна. При някои хлапета спада интересът към училище, други стават твърде изнервени или изоставят всичко извън игрите. Изобщо, като с всяко прекаляване, се създава пристрастяване, което е вредно. А всички деца, при опит за ограничение, изтъкваха като аргумент как приятелите им играят и родителите им не “правят проблем от това”.

Познайте какво направихме ние, родителите. Може да ви се стори малко прекалено, но така децата приеха много по-спокойно разумните ограничения. Обсъдихме заедно колко време е приемливо и в колко часа играта ще бъде прекратена и казахме на децата всеки поотделно, в дома си, какво сме решили. Без да се караме, без обвинения и въпроси защо са ни послъгали, просто им съобщихме, че занапред условията ще са такива за всички тях.

Честно казано, очаквах повече отпор от Косьо и Коко, но когато разбраха, че това важи и за приятелите им, го приеха много леко. Хубавото е, че пак играят и се забавляват, пак правят любимите си неща, но в определения час всичко приключва и устройствата биват изключени. Постоянните спорове за "още малко" приключиха. 

Мисля си, че този метод - родителското споразумение - може да се прилага за всякакви ситуации, не само за компютрите. Може да обсъдим заедно колко джобни ще носят на лагера, дали е редно да ги пуснем на наргиле-бар, дали наистина партито у Криси е с приспиване и ще има ли родители у дома. Поне докато децата са малки. От една възраст натам можем да ги оставяме сами да взимат за себе си подобни решения, но на 14 години не ми се струва редно да ходят на наргиле бар и мисля, че повечето родители са на същото мнение.

Не знам доколко децата са доволни, че ние, родителите, постоянно поддържаме връзка и толкова бързо разбираме всичко. Кой знае как се ядосват клетите ни хлапета, които всъщност са много добри деца и не искат нищо по-различно от това, което всички ние желаем - свобода. Но за да има пълна свобода, човек трябва първо да се научи да носи отговорността за нея, за което трябва малко повече време. Дотогава те ще правят това, което правят децата - ще пробват границите и ще бързат да пораснат. А ние ще правим това, което правят родителите - ще се грижим за здравето и щастието им, докато са способни да поемат тази отговорност. И няма да сме сами в тази грижа, а заедно с много други родители като нас. Едно от хубавите неща на социалните мрежи е, че отново превърнаха големия свят в селце, в което всеки всекиго познава.

Още няколко статии, които може би ще ви се сторят полезни:

Планът Х - една добра идея как детето да поиска помощ от нас, без да се "изложи" пред приятелите си.

В тази статия може да видите теста за пристрастеност към електронния екран.

За проблемите в пубертета споделям малко личен опит в Пубертета - неизбежното зло.

Разкажи на „Мама Нинджа“ как ти предложи твоят любим

и спечели 14% отстъпка от сватбена агенция „Кадифе“!

Честито на всички влюбени, които са си казали „да“ на 14 февруари! През следващите 14 дни можете да спечелите 14% отстъпка от услугите на  сватбена агенция „Кадифе“, публикация в mamaninja.bg и други награди, като участвате в конкурса за най-добър разказ „Каза ли „да“ на 14 февруари?“

За да участвате, изпратете ни кратък текст (до 3000 знака) на следния адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Можете да приложите и снимки, които искате да публикуваме, но това не е задължително.

За да изберат трите най-въздействащи творби, в морето от любов и романтика ще се потопят членовете на журито: Мария Пеева – Мама Нинджа, сватбеният агент Генка Беломачева и блогърът-журналист Мая Цанева.

Трите избрани от журито разкази ще бъдат публикувани на сайта на „Мама Нинджа“, а авторите им ще получат 14% отстъпка от цената на услугите на агенция „Кадифе“, валидна за каквото и да е празненство, до края на 2018 г. Победителят ще получи безплатно услуги за подготовка на булката в сватбения ден на стойност над 200 лв, а класиралите се на второ и трето място ще спечелят предметни награди.

Автор: Калоян Явашев

Днес е време за протест. Може да съм егоистичен темерут, но тази кауза решавам да не я подмина. Ще заведа децата и ще се опитам да ги възпитам да носят обществена отговорност. Да видят, че не може да се решават проблемите с бой, че агресията не е решение, че... ако трябва да съм искрен, просто ще ги изкарам на разходка за да изхабят енергия, та следобед да спят. Интернет бе взривен от мнения и дискусии, а хиляди хора заявиха желание да протестират и да променят системата. Любопитно ми беше какво щеше да се случи в 11:30ч. пред общината! 

На моите деца не им трябва да им казвам, че ще ходим на протест, за да се настроят предварително. Те всяка сутрин си изглеждат като анархисти, така че нямаше нужда да ги нахъсвам допълнително. Солидно подготвени за евентуални сблъсъци с полицията, жандармерията и армията, ние тръгваме към центъра. Арсеналът на сина ми включва всякакъв вид колички, камиончета и влакчета. Всичките 15-20 си имат връвчица и той ги дърпа едновременно, с глава обърната назад, за да ги гледа. Това го прави опасен за други хора, стълбове, задрямали котки, витрини и кошчета за боклук. Сестра му е помъкнала същата бройка бебета, натъпкана в една бебешка количка. Постоянно някое бебе пада и тя на всеки две крачки спира и го прибира. Малкият ни керван се движи бавно, неравномерно и често в противоположни посоки. 

Предвид естеството на разходката днес, аз твърдо се опълчвам на броя бебета и камиони. Започваме ожесточен спор до колата, като те прилагат обичайните "аргументи"- реване, тръшкане и въргаляне, а аз контрирам с апатично бъркане в носа и търсене на летящи чинии в небето. Най-накрая се споразумяваме за един камион и едно бебе на човек. Тръгваме, дрънчейки надолу към общината и аз се настройвам на режим диспечер въздухоплаване. Предвиждам, насочвам и най-вече гледам да не изгубя двата обекта от зрителен контакт. Преди ги бях научил като свирнех по определен начин да идват при мен. Нещо като наш сигнал. Вече не го използвам, защото освен децата идват и много кучета. Аз обичам животните и не ме притеснява, но веднъж нахраних една булонка вместо дъщеря ни и жена ми се ядоса. Ми с тия рунтави зимни шапки се обърках, пък и издаваше същите звуци като нея. 

Наближавайки уговореното място, нетърпеливо очаквах да чуя някаква реч, аплодисменти или освирквания. Пред общината видях около 50 човека, които просто си седяха, а журналистите с камерата чакаха за прякото си включване. Естествено беше пълно с малки деца и аз зачаках някакво развитие, придобивайки обичайната си физиономия на стреснат бухал. Не ходя на протести, но незнайно защо очаквах някой нещо да каже или да прочете. Нищо подобно не се случи и просто си стояхме. Чуждите деца искаха да пипнат играчките на моите, моите им ръмжаха злобно и това заприличваше на рутинна разходка. 

Тръгвайки си нагоре по улицата, аз си закрещях заплашвайки двете диванета, а те се стараеха с всички сили да се загубят. Повишената концентрация на майки ми донесе няколко злобни и настоятелни погледа в началото, но веднъж преценили ситуацията правилно, очаквано взеха да ме съжаляват. Не протестирахме много усърдно, но поне вдигнахме подобаваща гюрултия. С цената на съществен разход на нервните ми клетки стигнахме до колата. С резерва от нервните ми клетки ги натоварих и с кървясал поглед подкарах към дома. На един светофар Росито изкрещя панически, поглеждайки към задната седалка:
- Да не сте посмели да заспивате! 

След тази реплика, се сетих, че единственото нещо, което ще ги държи будни, е любимата им песен и си прочистих гърлото. Погледнах Росито и двамата, като Братя Аргирови запяхме:
- Влакът бърза трака трак, 
бързат колелата пак... 

Така протестира нашето семейство. Независимо от каузата, ние винаги сме готови да се включим, но стане ли 13:30 отпътуваме с тракащия влак.

За снимката благодарим на един друг татко бургазлия - Тодор Атанасов.

Още от татко Калоян: Стокхолмски синдром

Автор: Мария Пеева

Наблюдавам татко, седнал срещу мен, как примлясква доволно, и бавно, с наслада облизва пръстите си. Сепвам се, все пак сме в ресторант. Хвърлям поглед към съседната маса и засичам възмутения взор на девойче с грижливо изправена коса, изписани вежди и ярко червило. Смутено подавам на татко салфетка.

- Остави го да си яде спокойно. - сръчква ме Иван. - Виж как се радва на тортата. Като малко дете е.

Оставям го. Няма как да сложа на родителите си табела, че имат заболяване и при все че са облечени чистичко и хубаво, през повечето време поведението им е като на шестгодишни, като това включва и обноските на масата. При татко най-вече. Мама и досега използва нож и вилица правилно и държи кутрето встрани, докато фината й ръчица повдига порцелановата чашка към устните. Татко, за разлика от нея, вече трудно си връзва и обувките. При него фината моторика е по-засегната. Но ето, той например, почти никога не забравя коя съм и помни имената на децата.

- Бебето се казва Борис, нали? - пита ме той. Дори това помни.

Показвам им снимките на първото им правнуче на телефона. Бобчо в родилното, Бобчо в огромните ръце на баща си, Бобчо с блажена муцунка, гушнат у майка си. Радват му се от сърце. Те са щастливи баба и дядо, ми казват. Всъщност са прабаба и прадядо, само че това не го помнят и аз си спестявам излишните приказки. Мама на моменти е твърдо убедена, че Теди е сираче, което тя е отгледала. Или все още е малко момченце. Бързо забравя, че той вече има бебе.

- Очичките му са сини, също като твоите - радва се майка ми. Днес е в по-добра форма от обичайната. Само веднъж се поизнервя и се скарва на сервитьорката, че й донесла салата от листа, сякаш не знае, че тя изобщо не обича салата. Момичето се притеснява и започва нещо да обяснява. Спирам я. Салатата е отнесена и мама тутакси забравя за нея. Сега е дама и нейният джентълмен я е завел на ресторант.
- Много ми е добър той - гали го по косата. - Цял живот една лоша дума не ми е казал. Голям късмет извадих с този мъж.

Татко мига смутено и не знае какво да отвърне. Имат 55 години брак с мама, а тя никога не е била човек, който умее да изразява чувствата си. Той просто не е свикнал да го хвалят и да му се радват така. Обикновено мама го захапва и дъвче дълго и напоително за някое дребно прегрешение преди трийсет-четирийсет години. О, не че не го обича, дори напротив. Но това си е нейният начин. И с мен така беше, все назидателна, все критична, все готова да ти припомни с какво точно си я ядосал на този ден преди три или тринайсет години. По едно време подозирах, че си записва някъде, да не повярва човек как успяваше да запомни всичките ни простъпки. Болестта изтри и това, наред с повечето спомени. Нещо изплува от време на време, но погледът обикновено е мътен и несигурен - точно както гледаме човек, когото бегло познаваме и се опитваме да си спомним откъде, без да се изложим.

- Искате ли да ви заведа в един почивен дом, мамо? - най-после задавам трудния въпрос. Живея на 150 км, не е чак толкова далеч, но не е и като да мога да скоча в колата и да реагирам на момента. През деня една добра жена се грижи за тях - компания, бавачка и настойник - три в едно. Но когато си тръгне, мракът се спуска и те остават сами. И аз започвам да звъня, понякога часове наред, докато ми вдигнат и се успокоя, че са вкъщи, не са излезли навън сами, не са се изгубили някъде из тъмните улици, без да помнят адреса или дори името си. Защото когато са тревожни, дори това забравят. Вече няколко пъти се случва да звъня по телефона и никой да не ми вдига. Можете да си представите какви мисли ми минават през главата.

След дълги разговори с приятели в подобно положение, съм се решила. Нещо повече, разучила съм за хубав “почивен дом”. Не мога да го нарека "старчески", защото за тях старчески дом означава страшно място, където се отърваваш от ненужните си роднини. Така е било по тяхното време и друго не могат да си представят. А това си е точно почивен дом. Резиденция за възрастни хора. В планината, защото майка ми обича чист въздух. Близо до София, за да можем да ги виждаме по-често. С хубава просторна стая за семейство и отделна тоалетна и баня, да им е спокойно. Със занимания за хора с деменция, лекар два пъти седмично и медицинско лице денонощно. С огромен двор, където старите хора се припичат на слънчице (мама обича), отглеждат зеленчуци (татко обожава). С гимнастика и занимания по ръкоделие. Сред хора в тяхното състояние, с които могат да общуват, по техния си начин - всеки в паралелния си свят. По всички показания изглежда по-добре от затворения им живот в малкия апартамент. Но няма да ги притискам. Решението ще бъде тяхно. Доколкото все още могат да решават. И най-после се престрашавам да ги питам.

Майка мълчи. Винаги тя взима решенията за двамата, затова първо се обръщам към нея. Погледът й отново е мътен. Дали го обмисля или просто не е разбрала? Не знам. Тъй като не получавам отговор, поглеждам татко.

- Ти какво ще кажеш, тате?
- Ааааа, аз нямам проблеми. - усмихва се татко. Говорът му е все по-бавен, но все още е съвсем ясен. Само понякога запъва на някоя думичка и едва издържам на порива да я довърша вместо него. - Каквото каже Еленка.
- Маме, ти как мислиш? Искате ли да ви заведем в един почивен дом? За известно време, да видите дали ще ви хареса? Близо е до София, ще водим децата по-често, и аз ще мога да идвам по-често да ви видя. И по-спокойно ще ми е. Там има сестри, хора да се грижат за вас постоянно.

Вместо да ми отговори, мама се взира през прозореца на ресторанта към красивата червена сграда с бели прозорци и грижливо поддържан двор.

- Виждаш ли това училище? Търговската гимназия. Някога учих там. Къщата ни беше на тази улица, на петдесет метра от нея, после я бутнаха… Нито веднъж не закъснях за училище.

Поглеждам мама с изумление. Една от постоянните й натрапчиви мисли е, че старата, отдавна отчуждена и съборена къща на “Руски” все още си е на мястото, а баба е жива и я чака да се прибере. Но точно в този миг по неведом начин връзките са се наместили и мама отпреди болестта отново е тук. Дори погледът й сякаш се е избистрил и виждам тези добре познати, пронизващи пъстри очи със зелени точици.

- А натам е Альоша, паметникът. - посочва тя. - Някога ходехме на Бунарджика с баща ти на разходка. Напролет, като дойдеш пак, да ни заведеш. И децата ще заведеш, да видят колко е хубаво там горе. Когато можеш. Ти много деца имаш, тях гледай, за нас когато успееш.

Не знам какво да кажа и хващам ръката й върху масата.

- Тях гледай, а за нас - каквото решиш. - повтаря мама и добавя с някак притихнал глас - Ние бяхме и вече не сме.

Онази добре позната буца ми запира на гърлото и се опитвам да я преглътна, но в този момент, за щастие, татко бута вилицата си на земята и се опитва несръчно да я вземе, от масата падат прибори и салфетки, в суматохата се разсейвам и дори се засмивам.

Другия път ще заведем правнучето да го видят. А "почивният дом" ще го отложим.
Мама сбърка. Те все още са.

****************

Осъзнавам, че темата за деменцията и възрастните родители е тежка и мрачна, затова и дълго време я избягвах. Но старостта е част от живота и е безсмислено да се правим, че не съществува. Вече не се страхувам от заболяването на мама и татко. Единственото, което си пожелавам е, ако дойде и при мен, да имам хора, които да ме обичат. Те ще знаят какво да правят.

Може да прочетете и Сънувах мама или Мъдростта боли, ако тази тема ви интересува.

Автор: Елица Сиракова

Уважаеми родители на деца без диабет,

Уважаемо общество, това писмо е специално за вас. 

Първо искам да Ви кажа, никой не е застрахован! 

В моето и в още около 4000 семейства (процентът на близки с диабет тип 1 е под 10%), децата са били здрави, кърмени, раждани по един или друг начин, не са преживели стрес, не са преяли със сладкиши, и въпреки това, при нас идва ДИАБЕТ тип 1 – идва за 2-3-5 седмици, незабележим в началото, после започват разни признаци: Жажда! Пият много вода! Пишкат още повече! Големи деца се напикават нощем! И ако сте пропуснали това, един ден детето спи, заспива на масата, на пода, на стола. Изморява се! Ако и това сте пропуснали идва денят, в който детето заспива и не се събужда, докато не му се сложи система и инсулин в интензивното на някоя болница…

Ако и това пропуснете, детето не се събужда никога повече!

Това е. Децата умират. Умират, ако са дълго време с висока кръвна захар и не се вземат мерки. 

След диагнозата следва шокиращата и жестока истина. Вашият живот никога няма да бъде същият. Никога повече няма да сте спокойни, никога повече няма да има минута, в която главата ви да не е заета със сметки, въглехидрати, захар, стойности, и тн. 

Всичко това вие неизбежно научавате, по лесния или по трудния начин. 

Идва моментът на адаптация, на това детето да се върне в средата си. Да тръгне на училище. 

И тук сте вие, уважаемо общество!

Тук вие сте длъжни да сте съпричастни, да се информирате, да сте добронамерени, да преглътнете егото си и да си признаете, че нищо не разбирате, защото никой не е застрахован!

Тук сте вие драги учители, да разберете, детето е същото, но трябва да прави някои неща за да оживее, и тези неща не са прищявка на разглезено хлапе. 

Тук сте вие, мили родители – да говорите с децата си, да им разкажете за диабета, да ги помолите да са внимателни, да не режат маркучите (200 лв на месец) на помпата (която струва хиляди евро), която спасява живот! Да не крадат храната на детето, без която то реално може да умре за минути. Да помагат на децата с диабет тип 1, като играят с тях, като не ги обиждат, като се държат нормално.

При висока кръвна захар, детето изпитва силна жажда, това е физиологична потребност - чрез оводняване, тялото се стреми да смъкне кръвната захар. Това води до често уриниране. Децата трябва да бъдат пускани до тоалетна.

При ниска кръвна захар децата усещат и знаят, че трябва да хапнат нещо, често те знаят какво трябва да направят.

МОЛЯ ВИ, УМОЛЯВАМ ВИ, уважаеми УЧИТЕЛИ, не пречете на децата да ядат, понякога няма време да излизат или да обясняват, понякога кръвната захар пада рязко. Понякога 5 минути са решаващи!

5 минути и пакетче захар делят децата от кома. 

Ако не желаете на съвестта ви да тежи един съсипан детски живот, не пречете – прочетете, питайте, научете. 

Някои деца с диабет носят сензори, едно нещо, което се „забожда“ в тялото им и стои там постоянно, това нещо мери постоянно кръвната захар, и чрез него, ние –родителите виждаме какво се случва, и успяваме да предотвратим по-голямата част от страхотиите. За тази цел, децата имат нужда техните телефони да са постоянно с тях, глюкомерите също. На контролни и изпити не им ги прибирайте! Нека стоят върху чиновете, на видно място. НЕКА родителите да виждаме кръвната им захар, за да можем да реагираме. Нека не се налага да идват линейки!

Това писмо е в резултат на тежък инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за яденето, детето е ниска кръвна захар, и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне на време, преди детето да изпадне в КОМА. 

Това писмо е в резултат на серия инциденти в софийски училища, при което деца режат маркучите на помпа на съученик, учители го гонят от час, да не преписва от глюкомера!!!

Това писмо е в резултат на лошо отношение на учители по физическо към много деца с диабет 1, които принуждават родителите да подписват декларации за отказ от час по физическо. 

Това писмо е в резултат на неразбирането и нежеланието на медицинските лица в училища и детски градини да се образоват, да преглътнат егото си и да помагат, да си вършат работата. 

Това писмо е в резултат на неразбирането от страна на родителите на „здравите деца“, който разказват, че диабет 1 е заразен, че децата са глупави, че са преяли със сладко и тн. 

За тези родители, които лицемерно се съгласяват да са съпричастни, и при първа възможност удобно забравят за наредбите в училища и детски градини, в които е забранено да се носи торта в училище.

И въпреки всички тези примери, има и много положителни! Има родители, които питат и се съобразяват, има учители, които следят и се грижат за децата, има медицински лица, който дават всичко от себе си и се справят отлично!

БЛАГОДАРЯ ВИ ОТ СЪРЦЕ МИЛИ ХОРА, без вас няма да се справим!

Това е. Има още много да се каже и направи, има още много да се свърши. 
За тази цел трябва да не сме сами. Имаме нужда от разбиране и подкрепа. 

В БЪЛГАРИЯ НЯМА ТОЧНА СТАТИСТИКА НА ДЕЦАТА С ДИАБЕТ!
ФАКТ е, че бройката се увеличава бързо. 

БЛАГОДАРЯ! СПОДЕЛЯЙТЕ!

И още нещо! Всеки, кото си позволи да обяснява на детето ми, че не е нормално или ще умре в мъки, ще се разправя лично с мен, ще ме види в цялата ми прелест, и дано да е добре подготвен!

Елица Сиракова – майка.

***********

 

Прочетете повече за захарния диабет тип 1 ето тук - симптоми, протичане, лечение, хранителен режим.

Много е важна статията Как да разпознаем автоимунно заболяване при децата.

 

Галя Горанова ми прати тази разтърсваща статия и след като се извиних, че не владея добре езика и не я разбирам на сто процента, беше така добра да я преведе за всички вас. Публикувам я с благодарност към Галя и с надежда да помогне поне на една жена, която в този момент събира сили за трудно решение. В оригинал може да прочетете текста на сайта uspjesnazena.com.

 
 
На днешния ден всяка година споделям малка част от нашата история с надеждата, че тя ще даде смелост и на някой друг.
 
На 01.02.1994 г. избягах от дома и от нашия брак. Тази снимка е направена през нощта, преди да избягам. Не знам как преживях тази нощ.
 
Мъжът ми ни снима, казвайки, че това е последната нощ в живота ми, а той иска синовете му да имат някакъв спомен за майка си.
 
Големият беше на 4 годинки, малкият - на 2. Честно казано, не се тревожех за себе си... прекалено бях измъчена и уморена от всичко, през което съм преминала. Избягах заради синовете си. Не вярвах, че имаме каквото и да е бъдеще и не вярвах, че изобщо мога да го направя. Но трябваше да опитам заради тях. Трябваше да дам всичко от себе си, за да ги опазя и скрия от злото!
 
Отначало живеехме ден зa ден и държах сметка само за най-необходимото, а именно храна и вода. Освен това Тим е с аутизъм и всеки ден опитвах да намеря лъч надежда за него.
 
Измислих няколко правила, които следвам и до днес.
 
1. Винаги първо плащай сметките.
 
2. Колкото и да е тежко да помолиш за нещо, има добри хора, които биха помогнали. Но те не четат мисли, трябва да помолиш.
 
3. Винаги бъди благодарен и за най-малкия знак на внимание.
 
4. Едно е най-самотното число, но ти си и единственият капитан на своя кораб.
 
5. Всеки ден записвах по едно добро нещо, което ни се е случило. Понякога трудно се сещах какво да запиша, но нито един ден листът не остана празен.
 
6. Без значение какви са доходите, всяко семейство трябва да има куче. Никой друг няма да ви разсмива и радва така несебично и да ви кара поне за миг да забравите всичко.
 
7. Открай време самотните майки показват невероятна сила. Всеки ден си повтарях "Аз съм непобедима, аз съм жена, аз съм майка!"
 
8. Решавай проблемите един по един, колкото и да са много.
 
9. Единственото важно нещо е семейството, само за него си заслужава да се бориш. А когато имаш дете с аутизъм, борбата е още по-тежка.
 
10. Каквото и да се е случило, животът тече нататък. Може да стоиш и да гледаш, или да влезеш в крачка. Опитай - стъпка по СТЪПКА.
 
11. Много време ми трябваше да повярвам в това. Не съм виновна и не го заслужавах... никой не го заслужава! Заслужавам нещо по-добро и от мен зависи да си го осигуря.
 
Ако сте в такава ситуация, в каквато бях аз преди години, направете крачката, кажете на някого през какво преминавате, помолете за помощ!!! Ако не заради себе си, направете го заради децата си. Семейното насилие е неприемливо и не чакайте да престане, защото никога няма да престане.
 
По онова време не смеех и да помисля, че някога ще имам такъв прекрасен живот, две здрави и щастливи деца, две кучета, добри приятели, къща, и че ще съм така истински щастлива. Белезите никога няма да си отидат, но не трябва да мислиш за тях всеки ден. Пожелавам ви същото щастие като моето и, повярвайте ми, всички около вас ви го желаят!
 
 
Само направете първата крачка!
 
 
******************
 
 
Прочетете още: 
 
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Апелът на една майка

Апелът на една майка

09 Фев, 2018 Здраве

Моля ви, тръгнете си!

Моля ви, тръгнете си!

14 Фев, 2018 Отношения

Мамо, живей си живота!

Мамо, живей си живота!

27 Ян, 2018 Възпитание

Така, както всички мъже правят

Така, както всички мъже правят

03 Фев, 2018 Отношения

Мразя разходките

Мразя разходките

12 Фев, 2018 Забавно

Явашеви на почивка

Явашеви на почивка

25 Фев, 2018 Забавно

Гавраджии

Гавраджии

23 Фев, 2018 Забавно

Образова ли ни образованието?

Образова ли ни образованието?

23 Фев, 2018 Образование

Какво се чува в Космоса

Какво се чува в Космоса

23 Фев, 2018 Актуално

Ние, несръчните

Ние, несръчните

23 Фев, 2018 Истории

Facebook