Разходка в парка

Автор: Валентина Вълчева

По волята на Съдбата (дяволите да я вземат дано!) съм останала сама с Престолонаследниците. Татко им сутринта се обади от не знам кой край на Европа, за да каже, че е пристигнал и че до средата на август май се очертава да е само месинджър-родител. Престолонаследник №1 използва момента да му се оплаче от мен, защото снощи съм била тъжна от факта, че е изчоплил два бутона от клавиатурата на лаптопа.

„А пък мама снощи беше тъжна, щото счупих компютъра, и ме накара и аз да тъгувам.”

Лъже! Не бях тъжна – бясна бях! Щото съм я сменила проклетата клавиатура преди няма и година.

До обяд ръси почти незабележим дъждец, който обаче е достатъчна причина майка ми да звънне, за да попита може ли днес да пасува, щото „в тоя дъжд как да дойда”. Гледам през прозореца... Не е като да е библейски потоп, но тя от петнайсет години не пропуска турска сапунка и е добила досадния навик да драматизира всичко. Всичко е повод за въздишки и възклицания с изключение може би на пушенето. Там вече мелодрамите ги поемам аз. Не че толкова ми пречи, ама обичам да ѝ връщам.

Добре! Значи сме сами. Лошо няма – паркът ни е на десет минути влачене с бебешката количка. Преди въпросните десет минути обаче има един доста по-продължителен подготвителен период. Предполагам, че нямаше да е толкова дълъг, ако бях малко по-организирана, но не съм.

Обличам набързо големия и не толкова бързо малкия, защото той възприема обличането като издевателство над личността му и го превръща в нещо като пехливанска схватка. Налага се да го натисна с коляно, докато му нахлузвам шапката. Съответно той врещи все едно го дера жив. Когато приключвам, спира да врещи, но продължава да ме гледа с неподправено възмущение и от време на време да надава обвинителни викове. Предполагам, че ме праща по дяволите на бебешки език.

Курдисвам го в количката и с големия започваме дружно да пълзим из коридора и стаята в търсене на мистериозно изчезналите му кецове. Намираме ги в шкафа с играчките и нямам спомен аз ли съм ги прибрала там. Обува се и излиза в коридора да викне асансьора. За всеки случай го вика и на глас – с цяло гърло. През това време успявам да измъкна на площадката количката и торбата с боклука.

Асансьорът идва. Вкарвам вътре количката, торбата и големия син.

После ги изкарвам обратно. Забравила съм шишето с водата на малкия.

Грабвам шишето и пак целия катун в асансьора.

На половината път надолу натискам „стоп” и се връщаме пак. Забравила съм биберона, а онова малкото като се сети, ще опищи света. И без това още не ми е простил обличането.

Хайде пак нагоре, после пак надолу.

Пред входа се сещам, че не съм взела резервен памперс. Рискувам и решавам, че няма да се върна за трети път. Някъде до парка имаше аптека – ще тичам дотам, ако се появи зор.

И като стана дума... пари?

Следва трескаво ровене в дамската чанта. Естествено, в хаоса там не намирам това, което търся, така че я изсипвам в количката при малкия, за да изровя портмонето. Толкова е учуден, че забравя колко ми е сърдит заради обличането. И веднага успява да напъха в устата си някакво червило преди да му го отнема. Откъде, за Бога, има червило в чантата ми?! Последния път, когато ми се е случвало да слагам грим, се губи някъде в мъглата на незапомненото ми моминско минало.

Докато успея да му го измъкна, се е докарал като зле завършил експеримент на Пикасо. Добре поне, че не е от онези, които не се изтриват дни наред!

Мокри кърпички?...

Слава Богу, намирам някакви изостанали в коша под количката!

В крайна сметка някак се добираме до парка, където от джоба ми моментално излитат едни пет-шест лева – за батут, за царевица, за „мароженое” на големия... И още малко за кафе и сок за мен. В крайна сметка и аз съм човек – нищо, че от доста време насам не се чувствам като такъв.

Откарвам следващите около четиридесет минути във влачене по алеите в опит да приспя малкия, докато големият тича от батута на пързалката, от пързалката на люлката, от люлката на катерушката... Все ми е тая къде ще дивее, само да не се доближава до чичкото, който е разпънал една сергия с играчки, балончета, кречетала и прочие пъстри, шумни и оскъпени поне двойно изкушения. Около петнайсет пъти трябва в зародиш да прекъсвам опитите му, неизменно започващи с „Мамооо, а може ли...?”

НЕ!!!

В един момент пак:

-        Мамооо, а може ли...?

-        НЕ!!!

-        Ама мамооо...

-        КАЗАХ НЕ!!!

-        Пишка ми се! – изстрелва преди отново да съм креснала „не”.

Посочвам храстите и продължавам да марширувам.

След час и двайсет минути, след като успявам да залея количката с кафе, да ѝ падне едната гума и да се изпотя като във финландска баня, малкият най-накрая благоволява да заспи.

Сядам на една пейка така, че да държа под око сергията с играчки, батута, пързалката и три различни люлки наоколо, защото баткото няма спирка. Въпреки това в един момент все пак го губя. След два-три крясъка, от които птичките наоколо притихват, а малкият се сепва насън, той се обажда отнякъде. Откривам го заровен до шията в пясъчника наблизо.

-        Виж! Все едно съм във вана...

Следват десетина минути усърдно тупане и тръскане, след които вероятно ще му излезе пълен набор сини петна. Мога само да се надявам, че от детската градина няма да сезират социалните, че си малтретирам детето.

Хуква да гони гълъбите, крещейки по бебешки навик: „Коко гони пипииииии!!!...” Аз присядам на едно от „пънчетата” (група бетонни фигури, на които така и не им разгадах приложението в парка) и потъвам в умиление, спомняйки си го от преди три години, докато прави същото. Честно казано, опитвам се да съхраня някои от бебешките му навици и игри, защото ми се иска по-дълго да си остане такъв.

Малкият ме връща в реалността, замеряйки ме с биберона и крещейки: „Ба-ба-ба-ба!...”

-        Баба ти си почива днес – отговарям по инерция.

Той със сигурност не ме разбира, но и аз нямам представа дали наистина търси баба си. Просто това е единственото, което засега излиза от устата му. Млъква и ми се ухилва до уши, благодарение на което установявам, че са му избили два горни зъба, ама не тези, дето би трябвало. Е, все е нещо. Детето явно ще бъде индивидуалист.

Междувременно баткото успява да се отъркаля в тревата, та да е сигурен, че и да е останало някое чистичко местенце по него, вече го няма. Няма проблем. Аз лично съм доволна дори и само от факта, че вече не се сеща да събира всички фасове наоколо, за да ги хвърля в кофата. Оценявам желанието му да почиства, но си мисля, че няма много шансове срещу половината град, който няма елементарното съзнание да си хвърли угарката в коша за боклук.

От въргалянето в тревата минава към хвърляне на шепи пясък нагоре, за да види как падат като сняг. Кресвам един-два пъти, колкото да му секна вдъхновението и той възмутено се оттегля край един мравуняк. Чудо направо! Доколкото го познавам, няма да мръдне скоро оттам, освен ако не прояви глупостта да бръкне вътре.

Точно тогава звъни татко им от... не знам къде. Здрасти, как си, липсваш ми, добре съм... И накрая:

-        Ами добре. Продължавай да си почиваш!

Да си почивам? Стига бе. Кой каза, че разходката с две (и повече) деца е почивка?

-        Мамо, виж новите ми приятели!

Притичва Престолонаследник №1 и ми показва гордо ръката си, напъплена от дузина мравки. Скачам и започвам да го отупвам, мърморейки както се очаква от една майка в подобна ситуация. Той не разбира и съответно отново е възмутен.

Когато го отървавам и от последния му „нов приятел”, той тропва с крак и ми заявява:

-        Не е честно! Искам да ми се извиниш!

Извинявам се и той отива обратно при мравуняка. Иска ми се този път да го оставя на милостта на гадинките. Да видя тогава кой на кого ще се извинява.

Почивка, а?!
 

От същия автор можете да прочетете и Пазаруване с деца  и Който има деца, да си ги гледа!

Последно променена в Вторник, 23 Май 2017 16:13
Прочетена 3641 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на