Защо децата не слушат

Защо не ме слуша? Често ви се струва, че думите ви са безсмислен звук за хлапето и никакви уговорки не вършат работа? А опитали ли сте се да си представите ситуацията от негова гледна точка? Отговори на въпросите дава Ерика Рейшер, клиничен психолог, в Оукланд, САЩ, автор на книги за възпитанието.

Често съм била свидетел на следната сцена - баща идва в детската градина за дъщеря си. Момиченцето е увлечено в игра и на поканата на таткото да си тръгват отговаря: „Не искам! Тук ми е по-весело!“. Възрастният възразява: „Беше тук цял ден. Това е напълно достатъчно.“ Девойчето се разстройва още повече и категорично отказва да тръгне. Спорът им продължава до момента, в който бащата го хваща за ръка и го отвежда към колата. Наблюдателят остава с впечатлението, че момиченцето не желае да чуе никакви аргументи. Те наистина трябва да тръгнат, а детето се противопоставя. Бащата вероятно не допуска, че обясненията и уговорките не сработват, защото той не е обърнал внимание на факта, че детето му живее в своя реалност, която не е уважил.

Защо ни е нужна емпатията?

Да уважаваш детската реалност, предполага да позволиш на детето да чувства, мисли, възприема всичко наоколо по своему. Струва ни се, че не е сложно? Само до момента, в който проумеем, че „по своему“ не означава „по нашему“. В такава ситуация много от нас прибягват до заплахи, употреба на сила и раздаване на заповеди. Един от най-добрите начини да изградим мост между нашата и детската реалност е да проявяваме към малчуганите емпатия. Това означава да показваме уважението си към чувствата на мъничето и неговото уникално възприятие за света. Да го изслушваме наистина и да разбираме (или поне да се стараем) неговата гледна точка. Емпатията укротява силните емоции, заради които детето е неспособно да възприема обясненията ни. Емоцията е ефективна тогава, когато разумните доводи търпят поражение. Често не съзнаваме, че проявяваме неуважение към реалността на детето или без умисъл демонстрираме пренебрежение към неговото виждане за нещата.

Работещият подход

Ако трябва да се върнем на примера в детската градина, таткото би могъл да прояви емпатия още в самото начало на разговора. Когато дъщеря му заяви, че не иска да си тръгне, би могъл да й отговори: „Виждам, че тук ти е много весело и никак не ти се тръгва (емпатия). Съжалявам. Но мама ни чака за вечеря и няма да е хубаво от наша страна да закъсняваме (обяснение). Моля те, кажи на приятелите си „довиждане“ и си вземи раничката (молба).

Как да потушим разочарованието?

Често казваме на детето, че може да се справя с трудностите, но в действителност оспорваме неговата реалност. Ето един пример: първокласник подготвя домашните си по математика, трудно му е и разстроен заявява: „Не мога да реша тези задачи!“ Много от нас с най-добри подбуди биха възразили: „Напротив, ти всичко можеш! Ти си моето умно дете!“.

Уж казваме на детето, че може да се справи, но по-скоро спорим с него. Намеренията ни са много добри, но всъщност му съобщаваме, че неговите преживявания са „неправилни“ и спорим с неговата реалност. Парадоксално е, но това предизвиква детето да настоява на своята версия: „Не, не мога!“. Степента на фрустрация се повишава, защото ако в началото е било разстроено, защото не може да си реши задачата, сега вече е и разочаровано, че не го разбират.

Работещият подход

По-добре би било в подобна ситуация отново да проявим емпатия: „Миличък, виждам, че не ти се получава, трудно ти е в момента да решиш задачата. Дай да те гушна! Покажи ми кое те затрудни, може заедно да успеем да решим задачата. Математиката сега ти е трудна, но мисля, че постепенно ще успееш да се справиш.“ Не бива да поднасяме мнението си като абсолютната истина. Има едно тънко принципно различие: „Аз мисля, че ти ще успееш!“ и „Ти можеш!“. В първия случай изразяваме своето мнение, във втория съобщаваме безспорен факт, който противоречи на опита на детето.

Как да изразяваме несъгласие?

Когато изразяваме несъгласие, нека го правим така, че едновременно да признаваме и ценността на опита на детето ни. Не е нужно да изтъкваме своя опит като единствено възможната истина.

Работещият подход

Да сравним два възможни отговора на следната реплика на детето: „В този парк няма нищо интересно! Не ми харесва тук!“ Първи вариант: „Много хубав парк! С нищо не е по-лош от този, в който ходим всеки път!“ Втори вариант: „Разбирам, че тук не ти харесва, а за мен е обратното. Мисля, че различните хора обичат различни неща.“

Вторият отговор потвърждава, че мненията могат да бъдат различни, докато първият настоява на едно-единствено правилно мнение (нашето).

Как да утешим разстроеното дете?

Точно по същия начин, когато детето е разстроено, да уважаваме неговата реалност означава вместо фразата: „Не плачи! Всичко е наред!“( с тeзи думи отричаме преживяванията му в момента) да кажем: „Ти си разстроен, съжалявам, мога ли да ти помогна?“ Първо трябва да позволим на децата да чувстват и виждат света по своему, дори ако това е неразбираемо и нелогично за нас. Едва след това можем да опитаме да ги съветваме. 

Оригиналната статия можете да видите в онлайн изданието на The Time.

Материалът подготви Янка Петкова.

Ако темата ви е интересна, можете да прочетете Три фрази, които не работят.

 

Последно променена в Понеделник, 27 Февруари 2017 11:57
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

#thessaloniki #theoldport #justloveit

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на