Ама къде ви е възпитанието?

Възпитанието на детето ви е започнало с думите:  Не мляскай, докато сучеш!;  Постави биберона си внимателно върху салфетката!; Кажи „Извинете!“ за препълнения памперс!

За вас  добрите обноски и етикетът са като въздухът и вод(к)ата?

Кредото в живота ви е какво ще кажат хората?

Тогава следните редове са за вас.

Казвате, че това не ви засяга? Ама моля ви се – къде ви е възпитанието!?

През  първите 4 години от съвместния си живот, с дъщеря й бяха овладели  всевъзможни форми на учтивост – поздрави, извинения, обръщения, комплименти. Разбира се при усвояването им, се редуваха канския рев на детето и заканите на майка му ”ще те спукам от бой”, но това се случваше единствено и само вкъщи и най-много пред 2-3 етажа от съседите. Навън отношенията им бяха съвършени. Момиченцето беше съвършено! Не захаросана принцеса или кичозна кифла; не срамежливо или гледащо из под вежди дете; не досадна лепка или високомерна ку… кла. Не! Тя имаше съвършените обноски, маниери, бисерно глас и личице с разбиращи и чувствителни очи.

Майка й бе израснала в малко планинско градче, със съседи, които можеха да ругаят час и четиридесет минути без да повторят епитет, а най-големите зевзеци редовно й показваха как да направи костенурка с пръсти. Момчетата хвърляха камъни по прозорците й, за да крещят неприлични предложения, когато тя отвори. Нощем бъдещата майка четеше Джейн Остин и мечтаеше за  нейните обноски, нейните рокли и нейните мъже.

През годините, майката тъкмо го беше докарала  донякъде с обноските, роклите и мъжете,  когато изведнъж се събуди с бебе, безформена тениска и 40 кила отгоре. Е как се понася всичко това? Трябваше й  утеха, която да  компенсира пропуснатото в живота сега, преди и завинаги.

И така, детето се обличаше в най-скъпи и стилни дрехи дори когато отиваха до кварталния магазин или площадка.  Съсипването им беше повод за радост, защото ще могат да се купят все по-нови и хубави. Хората извръщаха глави след момиченцето, а майката преливаше от възторг и се вдъхновяваше все повече и повече.

Четиригодишната дама можеше да чете, да пише кратки разказчета, да благодари и да се извинява на 7 езика. Посещаваше всевъзможни уроци и занимания – четири вида спорт, две ателиета, една театрална и три музикални школи. Всяка вечер двете с майка й правиха разбор на събитията от деня – добро ли е било държанието й, допуснала ли е някъде грешка, обидила ли е някого, била ли е достатъчно вежлива и отзивчива. Имаше още много какво да се желае, затова майката направи табло с предстоящи постижения и отмяташе всяко от тях с голяма червена точка срещу му.

Празнуваха искрено всяка победа срещу грубостта и варварството, които изобилстваха при другите деца. А когато се случеше съвършеното дете да постъпи „просташки”, според майката, тя изпадаше в истинска ярост. Съседските епитети от детството й напираха да изпълнят деликатната й душа, но тя ги смазваше с всички сили и за равновесие крещеше на детето си, че ще го спука от бой, ако продължава така, защото нищо добро не го чака, ще пропадне като всички варвари наоколо, ще бъде неинтелигентна и ограничена до края на живота си. После се овладяваше, извиняваше се на всичките 7 езика и продължаваха с големия план на живота си.

Един безгрижен ден, към края на четвъртата година, двете се разхождаха в парка с езерото, хванати за ръка, с еднакви рокли (майката беше свалила всички възможни излишни кила, за да не излага детето си), малки чантички в свободните си ръце и обсъждаха екзистенциалния избор на Малката Русалка. Стигнаха до детска площадка с голяма пързалка и детето дискретно погледна майка си, тя кимна и проследи с възторжен поглед как дъщеря й се носи плавно като една малка Жаки Кенеди сред плебса.  Докато я наблюдаваше, в главата й нахлуха думите, които чуваше непрекъснато  през последните месеци от съпруг, роднини, приятели, от всички: Прекалено много бдиш над нея; Все едно се опитваш да я дресираш; Остави детето на детството му; Намери си друга работа; Задушаваш я; Не може да гледаш само в нея и през цялото време.

Въздъхна дълбоко – какво ли разбират те! Но като обходи с поглед всяко кътче на площадката, прецени наклона и обезопасеността на пързалката, процента агресивни деца и неадекватни родители, реши че може да опита и да насочи погледа си другаде. Обърна се и се загледа в езерото. Спомни си спокойствието и равновесието на водата, безгрижието на лодките, щастието да принадлежиш само на себе си. Започна да потъва мислено в тази вода, в тръпчивите  спомени, в забравените си желания. Потъваше все по-дълбоко и безстрашно в себе си, поемаше дълбоко въздух и се гмурваше още по-навътре. Почти се докосна до безметежието отпреди четири години. Отпускаше се все повече и повече, докато изведнъж не се сепна от внезапната суматоха зад гърба си. Чу викове и плач на деца, майки крещяха, някаква жена говореше на фалцет. Докато се обръщаше, като на забавен каданс, започна постепенно да различава думите и кадрите.  Гледката беше повече от апокалиптична. Около 6-7 деца се бяха яхнали едно друго някъде по средата на пързалката, други се спускаха отгоре и акостираха върху купчината тела по средата, а в основата, запретнала копринената си рокля неприлично високо, собствената й дъщеря се бе хванала с две ръце за перилата и се катереше нагоре, обратно на движението, непозволявайки на никого да финишира пързалянето си. Победоносна усмивка бе застинала на лицето й, очите й светеха дяволито, а финесът и елегантността се бяха изпарили напълно. Докато мозъкът й обработваше гледката, в ушите на майката долетяха и разпознатите фалцетни думи на жената, която издърпваше детето си от купчината тела:

– Така е като нямат майки тези деца!

Няколко минути по-късно, детето обикаляше в пълно отчаяние около изпадналата си в истерия майка, представляваща куп горест върху най-отдалечената от местопроизшествието пейка. Жената ридаеше толкова силно,  толкова печално, толкова жално, че детето забрави всички извинения, всички думи на съжаление, всички изрази на родния и чуждите езици; всички възможности за реакция и единственото, което уплашеното му, засрамено и скръбно от пълното съсипване на майка си съзнание успя да изговори беше:

– Мамо, моля те, мамо, не плачи, моля те, не плачи вече, моля те, не плачи, не плачи, иначе… иначе… иначе…  ще те спукам от бой!

 

Автор: Ина Зарева

Последно променена в Вторник, 21 Февруари 2017 11:45
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on