Страховете ни

Автор: Валентина Вълчева

- Мамо, извинявай, но трябва да станеш!

„Извинявай”?!

Поглеждам безкрайно подозрително през тъмнината към Престолонаследник №1. Когато е любезен, става интересно. Особено посреднощ.

- Защо?

- За да ми светнеш лампата в коридора, да отида да пишкам. Но ти не се страхувай – аз ще съм зад тебе! Нали съм твоят рицар!

Напушва ме на смях, но съм сериозна.

- Страх ли те е от тъмното? – питам.

- Не ме е страх – аз съм герой. Ти нали знаеш, че в тъмното е като в светлото, само че не виждаш нищо? Нали ти казвам, че ще те пазя. Само светни лампата!

Ставам и тръгвам към вратата, а той ме е стиснал за ръката и набива крак по войнишки. Не го е страх, бе! Ето! Пази ме, докато аз търся в тъмното ключа на лампата. Докато стигнем, намирам една особено ръбеста играчка, забравена на пода.

В момента, в който светвам, стойката му се изправя, разперва ръчички и възкликва:

- Видя ли?! Няма нищо страшно.

Влиза в тоалетната, но на вратата добавя:

- Изчакай ме тук, ако те е страх да се върнеш сама в стаята!

- Добре.

Докато вярва, че ме е страх, той е моят герой!

Изчаквам го да приключи и пак, стиснали ръце, се връщаме в леглото. За всеки случай оставям лампата в коридора светната.

- Цун и гун за това, че те пазих!!! – въздъхва той и заспива още преди да го е довършил.

Гушвам го.

Има си свое легло откакто Престолонаследник №2 получи в наследство бебешката му кошарка, но предпочита да е при мен. В неговото спи баща му напоследък, когато изобщо си е вкъщи.

Страхове му все още са простички, детински.

Детските страхове

srach

Моите са доста по-екзистенциални, ако не броим тези от зъболекари и паяци. Като на всеки родител всъщност. Малко гадно и депресиращо е да установиш, че с възрастта страховете ти вместо да намалеят, стават повече и по-силни. Нищо чудно, че старите хора почти не могат да спят. (Така съм чувала, де. Дано не го разбера скоро от първа ръка!) Едно време най-големият ми ужас беше да не ме скъсат на изпит. А сега… ако трябва да цитирам мъжа ми: „Откакто се родиха децата, станах егати шубето!”

Страх да не ти се случи нещо, защото кой ще се грижи за тях?

Страх да не им се случи нещо, защото как ще го понесеш?

Страх от това, че един ден ще открият гадните страни на света, който сме им натресли, и ще бъдат разочаровани. (Не, не си въобразявайте, че нямаме участие в превръщането на света в „тотал щета”, колкото и да сме дребни. Всички сме на клончето!)

Страх от „измамните блаженства”, които провалят толкова много други съдби и животи! (Виждала съм го отблизо – съсипващо е, дори и когато си просто безпомощен свидетел. Или може би най-вече тогава!)

Страх, че няма да ме познават. (Ако щете, вярвайте – започнах да си водя дневник! В случай, че ме сполети някой неочакван Алцхаймер например… )

Страх, че няма да им трябваш. (Което би трябвало да е хубаво, но не е!)

Страх от всичко гадно, което не мога да предвидя или контролирам. (Като се започне от пияни шофьори, та се приключи с твърде напористите непознати лели/баби, които нямат друга работа, освен да раздават акъл с кофи. Щото, видиш ли, само те деца са гледали.)

Страх от хората. (Наистина! Понякога ме ужасяват!)

Страх от…

И от мен ме е страх.

И от тях двамата.

А него засега го е страх само от тъмното и от височини.

Щастливец!


Препоръчваме ви още:

Денят, в който пораснах

Родителството: Безсънието на един живот

Тъмната стая

 

 

Последно променена в Сряда, 25 Юли 2018 13:12
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам