Къде сбъркахме?

или Как отглеждаме поколение от „послушници“

Автор: Лилия Попова

И като родител, и като учител се стремя да възпитам децата в духа на зачитане на личността на другите, независимо от общите им различия. Максимата ми е, че всяко човешко същество е важно и значимо на този свят. С тази си задача се справям добре: и учениците ми, и собственото ми дете се стремят по никакъв начин да не нагрубят някого; да помагат на хората в беда; да са сплотени и толерантни един към друг; да си прощават грешките. Децата около мен общуват с околните, демонстрирайки уважение. Но какво се случва, когато не им отвърнат със същото? Отговорът е прост – травми.

Голяма част от нас учим децата си да бъдат „добри“: да не се карат, да не обиждат, да споделят вещите си, да се извиняват дори когато не трябва. Учим ги да бъдат „добри“, а не „лоши“ (сякаш човек е само едното или другото). Още в ранна детска възраст на площадката често казваме: „Дай камиончето си на това детенце, за да не плаче.“; „Какво правиш? Защо го бутна? Отиди да му се извиниш!“, „Бъди ДОБЪР!“. И се радваме неистово, че нашето отроче е ДОБРО. Но добро ли е в действителност или смирено? Едно дете добро ли е, щом дава любимата си играчка на негов връстник, който я мята по земята, а то трепери, че ще му я счупи? Едно дете добро ли е, че не отблъсква друго, което го щипе и скубе? Едно дете добро ли е, като търпи обиди, без да отвърне в опит на защита? Едно дете добро ли е, когато не защитава собствените си интереси?

Детето ми не е длъжно да дели с вашите

b76ee2f03abe069e79fc4cac2bb6622e L

Голяма част от така наречените „добри“ деца всъщност са едни „послушници“. Води ги страхът от отхвърляне, от наказание. Склонни са да наранят себе си (дори и без да го съзнават) само и само да угодят на околните. Още в детската градина чуват реплики като: „Много си послушен / много си добричък!“ или фрази на другата крайност: „Ще те пратим в бебешката група!“. Крайностите са две – или спазваш правилата и си поставен на пиадестал, или ги нарушаваш и си отхвърлен. Но когато детето е водено именно от страха да не е отхвърлено, добротата му не се задвижва от вътрешна мотивация; добрите му постъпки са форма на смирение.

Смирените деца живеят в тревога от това да не бъдат обидени и наранени, защото не могат да се защитят, понеже ще последва наказание. Смирените деца не демонстрират най-добрите си възможности, за да не бъдат скастрени, че не са спазили указанието на конкретната задача. Смирените деца трупат в себе си болка, нанесена от „непослушните деца“, защото хем не могат да се защитят, хем не могат да проумеят защо другите си позволяват подобно поведение, без да носят отговорност за това. И накрая смирените деца срещат трудности в общуването и включването си в даден социален кръг просто защото не са научени на първо място да уважават себе си.

Удобното дете

d93532bcc039fb499ab6deddd295471b L

В съседната стая спи моето 4-годишно дете, което е учено да бъде „добро“. Доскоро се радвах, че моето дете никога не е удряло, обиждало, наранявало друго човешко същество. Доскоро се радвах на хвалбите на госпожите, че е добро и послушно дете. Но вече не. Моето „добро“ дете е страдащо дете. То не знае как да се справи с предизвикателствата на живота. От 2 седмици заеква, а аз чак сега разбирам, че негов връстник го е обидил в детската градина. На въпроса ми: „И ти какво направи, маме?“ получих отговор: „Нищо“. Цели 2 седмици „доброто“ ми дете е страдало, защото не съм го научила да се защити.

Доброто ми дете цяла нощ пищеше в съня си. На въпроса ми: „От какво се страхуваш?“ получих отговор: „Не искам да кажа! Страх ме е!“. Чак на следващия ден разбрах, че по време на игра едно палаво момиченце му се е катерило на главата и той я е бутнал. Детето не можа да си прости, че е бутнало друго човешко същество, нищо че го е направило при опит да се защити.

10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете

4ae9573756ec86c521e01a380539f586 L

Подобна тенденция наблюдавам и в класната ми стая, и на площадките, и в дворовете на училищата: уж добрите деца са тези, кротичките, които не нараняват никого и са тихи, а им е трудно дори да се впуснат в някоя игра с другите или да демонстрират заложбите си. „Добрите“ деца дотолкова свикват с тази своя титла, че почти никога не можеш да чуеш мнението им (защото може да излиза от рамките на общоприетото), не можеш да ги видиш като капитани в игрите (защото не командват), не можеш да ги видиш с вдигната ръка в клас (от страх да не се изложат), не можеш да ги видиш такива, каквито са.

От днес сменям тотално подхода си: ще уча моите деца да не обиждат и да не нараняват другите, но на първо място да уважават себе си и да се защитават. Не искам около мен тихи деца; искам шумни деца, които не се страхуват да бъдат себе си. Не искам около мен безгрешни деца; искам деца, които се учат от грешките си. Не искам около мен уплашени деца; искам около мен деца, които могат да понесат последствията от собствения си избор и да имат право на такъв. Не искам около мен „добри“ деца – „добрите“ деца са „послушници“.


Препоръчваме ви още:

Правилата не са по-важни от детето

Съжалявам, че давах такива съвети

Позитивно възпитание: фрази, с които можем да заменим думата "не"

Последно променена в Сряда, 06 Юни 2018 14:57
Прочетена 12043 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на