Да поиграем на война?

Игрите възпитават. Ако това твърдение е вярно, тогава какво възпитават игрите на война – независимо дали е междугалактическа или на безобидните стражари и апаши; дали е онлайн или на поляната? Притеснително ли е, ако детето е пристрастено към такива игри?

Децата са играли, играят и навярно ще продължават да играят на война, докато тя съществува в живота на възрастните. Като всяка ролева игра и тя създава навици за общуване, развива въображението. Играта е подготовка за живота на децата като възрастни, учи да отстояваш себе си, извън зависимостта от физическата й форма. Всяко момче иска да се почувства победител. Освен това играта на война е възможност да изразиш негативните си емоции, обидата и агресията в социално-приемлива форма. Но все пак е война, не е футбол.

Детската психика не възприема думата „смърт“. На момчетата им се струва, че война е да минеш с ефектната си униформа през чужда страна, убивайки задължително лошите си врагове, спечелвайки навеки почести, любов и слава. След това да маршируваш по главната улица и да приемаш овациите на тълпата. За тях военното дело не е сложна работа, не изисква продължително обучение. А ако ти трябва оръжие - един лазарен меч винаги ще свърши добра работа. Кажи-речи от всеки може да стане неуловим шпионин. Изобщо войната е лъскаво и атрактивно занимание. Извън обсега на детското внимание остават ужаса и нейната противоестественост.

Превръщайки войната в основно занимание на човечеството, ние обезценяваме живота, унищожаваме смисъла на любовта, творчеството, отглеждането на деца, създаването на красива и уютна среда. Научните открития, духовните прозрения, великите книги променят света не по-малко от войната.

В проблемното общество и в проблемното семейство силата и доминирането са на мода. Това са опасни симптоми за милитаризиране на съзнанието.

Игрите и играчките са неразривна част от живота на детето, неговото основно занимание, способ на познанието. Възпитаването чрез тях започва от раждането. Едва появило се на бял свят, с все още затворени очи, детето вече има първите си играчки – задължително ярки. Вероятно подсъзнателно ни се иска животът му да е пъстър и ярък.

След време му купуваме меки плюшени играчки, за да заменят топлите и меки обятия на мама, когато не е наоколо. Има ли дете без любима мека играчка?

Накрая детето попада в среда на връстници или излиза на площадката с друг, нов набор играчки.

И можем да чуем: „Защо си взел куклата, това е играчка за момичета“. Така започва половото възпитание. Разбира се, за момчетата са по-подходящи колите, мечовете, пистолетите, стрелите – нека се учат да бъдат истински мъже. И това е първият предупредителен звън – значи да си мъж, означава да се занимаваш с агресивни игри. Критичното мислене се появява във възрастта на пубертета, макар че не всеки усвоява този навик. Много възрастни остават податливи на внушения – „всички така смятат“, „винаги е било така“, „така е прието“. Всъщност няма нищо лошо в това, че момчето си играе на магазин, вари супа от листа, иска да му купят прахосмукачка – това се все неща от обкръжаващата го действителност, които му е интересно да разбере.

Минава още малко време и привичните занимания на мама и възпитателките, които момчето е наблюдавало от раждането си и се е опитвало с ентусиазъм да имитира, се оказват (според някои възрастни) не особено достойни за един мъж занимания. Това противоречи на потребността да си добър помощник на мама. В резултат тези противоположни нагласи създават тревожен дисонанс, страх че не съответстваш на очакванията на възрастните и образа на истинския мъж, който те са създали. И тогава на помощ идват играчките-оръжия и силовите игри. Започва отчуждаването по полов признак. Атрактивните униформи и оръжието стават по-интересни от куклите. Момчетата играят на война, рисуват я в черно-бели краски. Така постепенно яркият шарен свят, който родителите им задават с първи играчки си отива.

Да бъдеш мъж значи да бъдеш силен. „Само женчовците не играят футбол!“ – като че ли всички, които не са ритали топка по поляните не са мъже. Като че ли мъжествеността не може да се докаже по никакъв друг начин, освен ритайки топката.

Да забраняваме ли на момчетата да играят на война?

Това, преди всичко, е невъзможно. Игрите на война развиват ловкостта, обикновено са подвижни (ако не става дума за техния онлайн вариант), създават приятелства и социализират. Но момчетата трябва да знаят, че реалната война не е весела разходка, а страшно престъпление, което не би трябвало да съществува. Децата изучават живота в процеса на игра, затова трябва да знаят цената му.

Възпитават ли все пак в нещо играчките-оръжия?

Интересът към този вид играчки никога не е стихвал. Но те не бива да са точно копие на реалните пистолети, автомати и мечове. Много по-полезни биха били, ако са имитация направена от тате от парче дъска или картон. Така биха развили въображението, а не агресията. Освен това е важно мишена на пистолета-играчка да не са реални хора.

Много поколения момчета играеха с оловни войници. Войници, които пресъздават битка между две армии, от някое реално историческо събитие. Тези игри, освен че дават знания за факти от историята, развиват лидерски качества – защото битката трябва да е стратегически изпипана и затова е необходимо да премислиш много добре „военните“ си действия, преди да поведеш армията.

Най-важното качество на играчките е че възпитават с участието на възрастните. Ако в семейството има култ към силата, ако куклата в ръцете на момчето предизвиква презрителни коментари, а оръжията, които в действителността унищожават живота – одобрителни възгласи, детето ще разбере съвсем превратно предназначението на истинския мъж. Когато разговорите в семейството са наситени с агресия и търсене на виновния (врага), детето се учи не да се защитава, а да напада.
Разбира се, жестокостта и култът към силата не се възпитават от самите играчки. Но това може да се случи, ако към тях се добавят грубите отношения в дома, презрението към интелектуалния труд или хуманните ценности, които биват обявени за слабост.

Какво трябва да помним?

Невъзможно е, а и не е нужно, да забраняваме на момчетата да играят на война, но не бива да им я натрапваме, с купуването на подобни играчки.

Колкото „по-яки“ са военните играчки, колкото повече приличат на прототипа си, толкова по-малко развиват въображението и подпомагат изграждането на романтична представа за войната и жестокостта.

Категоричното разделяне на играчките по полов признак създава проблеми в общуването. Другият пол се възприема оценъчно – като по-добър или по-лош.

Историята на всяка страна, не се идентифицира с историята на войните, които е водила. Добре би било децата ни да знаят повече за мирния живот, изкуството и културата й.

Любовта към родината не е химн и не е патос. Като всяка любов, тя е интимна и изисква тишина. Гордостта от поколенията преди нас не трябва да е митична. Те самите не са били мит. Патриотизмът и родолюбието не могат да бъдат агресивни. Военните играчки трябва да възпитават защитници, а не агресори и това зависи от възпитателите.

Мъжествеността е качество на личността, свързано с достойнството, а не с агресията. Опасно е образът на истинския мъж да се свързва изключително с оръжието.

Ако детето непрекъснато рисува войни в черно-бели краски, това трябва да предизвика тревога у възпитателите му.

Злобата и превъзходството, които чувства детето, когато се прицели в приятел с пистолета-играчка, може да изплаши и него самото. Защото до този момент то е мислело, че е добро.

Не трябва да се пренебрегват и частните случаи, в които към военните играчки се прибавя и първичната жестокост в дома и агресивните изказвания по адрес на други хора. Подобни случаи са наченки на бъдеща катастрофа.

Случва се героите от трилърите и блокбастърите да търсят любовта, но най-често не я намират и се качват в суперколите си, за да се отправят към нови предизвикателства. Те са лишени от най-човешките качества. Супергероят, обременен със семейство, не е интересен на зрителите. Но ние не искаме да отглеждаме самотен герой, способен само да убива, нали? Ние мечтаем детето ни да създаде семейство, да бъде добър баща и любящ съпруг. И бихме искали професията му да не е свързана с убиване на хора. Играта е подготовка за живота ни като възрастни. Нека да не го забравяме.

Източник: Psychologies


Препоръчваме ви още:

Игрите на глада

Как се живее с дете, което не играе на таблет?

Тъмната стая

Кукла за момчето, кола за момичето

Последно променена в Неделя, 18 Февруари 2018 11:32
Прочетена 1931 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на