Изповедта на един "татичко"

Автор: Николай Янков


Отварям вратата и влизам в коридора. Чувам топуркането на крачета, последвано от звънкото детско гласче на тригодишния Алекси:

- Татичке, татичке! Виж това!


Всеки път се разтапям, когато се обърне към мен така. Не с „тате“ или „татенце“, а точно с това мило „татичке“, запечатало тъй умело усета му към най-причудливи, ала и толкова сладки словообразувания. Алекси вече е пред мен и държи в разтворената длан новата си играчка. Подава ми я, за да я огледам и оценя по бащински.

- Страхотна е! – казвам аз на нищо и никаквата фигурка от шоколадово яйце, която мяза на „изцвъкана“ от машина за сладолед пластмаса без какъвто и да е замисъл в нея, но в представите на Алекси  това е „играчката на всички играчки“ поне през последните пет минути.          

После Алекси ме повежда навътре към стаята, за да се похвали с рисунката, която е направил „специално за мамичка и татичка“ и за която е получил похвала от учителката в детската градина, след което не пропуска да спомене, че съвсем сам е наредил трудния пъзел. „Трудния“ го казва с особена извивка в гласчето, подчертаваща сериозността на начинанието и значимостта на успеха му. Когато вижда изписаното на лицето ми удивление, с което временно докарвам вид на Луи дьо Фюнес, а думите ми „Ма, ти си страшна работа!“ погъделичкват слуха му, неговото изражение грейва и в стаята като че се настанява слънчев лъч.

„Ако си младеж и никой по-възрастен мъж не те е оценил, усещаш силно огорчение“, казва психологът Робърт Мур. Без да съзнават, днес много младежи гладуват за бащино одобрение, за признание от света на по-възрастните мъже, като често огорчението им води началото си още от самото детство. Нима в съвременното общество не е често явление синът да се ослушва с часове за тропота на обувки пред вратата с надеждата, че ще дочака фигурата на работливия баща да изпълни стаята с великанското си присъствие и в същото време да си легне разочарован, защото и тази вечер бащата ще закъснее поради извънредна работа или тийм-билдинг с колеги. Не е задължително сценарият да е точно този. Много по-често таткото, който влиза у дома, не е таткото, който момчето иска да припознае като такъв. Вместо баща, носещ благословии и радости, на негово място влиза кисел и уморен човек, който няма сили да забележи блясъка в очите на сина си и бърза да се тръшне на стола в трапезарията или да се изтегне пред телевизора в хола. Неиздържайки на неотклонните хленчения на детето, накрая бащата се принуждава да наруши комфорта си и се решава да изиграе една бърза игра с него. Ала докато маневрира по пистата с връчените му разноцветни колички, мрачното му настроение продължава да стои на лицето като залепнала пощенска марка. Начаса синът разобличава измамата, отчита престореността в бащините действия. Реакцията не закъснява. „Не искам да играя с теб! – казва то – Искам с мама.“

Има много начини да нараняваме, а физическият е само нищожно проявление сред гамата от възможности, които крие човешката природа. Да не играеш със сина си, да бъдеш далечен баща, вечно отсъстващ и работещ, вечно зает и сериозен – това са сачми, изстреляни към сърцето на малкото „малко мъжле“ у дома.

Бащиното присъствие в живота на детето е благословия. А отказът на бащата да благославя, отнема силата на неговото момче. Кара го да се съмнява в себе си, да става подозрително към света, към другите и към собствения си мъжки потенциал. Момчето, съвсем естествено, ще пренасочи копнежа си за одобрение и внимание към майка си и това ще го задоволява известно време, може би години, но с напредването на възрастта празнината в него ще се разраства, просто защото природата го е дарила с една хромозома по-различна от тази на майката и съответно с потребности, на които само един мъж може да отговори. В крайна сметка в течение на хилядолетия баща и син са си партнирали почти неизменно в своите ежедневни дейности. Когато двамата прекарват дълги часове в общи игри и занимания някаква субстанция, почти с характеристики на храна, преминава от по-старото мъжко тяло към по-младото. Момчето има не просто физическа, а физиологична нужда от присъствието на баща. То „се храни“ с тази мъжка материя, досущ както организмът поема вода, соли и протеини. Когато синът се появи на бял свят, тялото му е в синхрон с майчините вълни. Като поотрасне, той има нужда да настрои клетките си така, че те да започнат да резонират на мъжки честоти. Има нужда да се роди отново, този път от „утробата“ на мъж. По този начинът тялото му получава шанс да засвири музикалната симфония, която е заложена поначало в него, благодарение на биологичните му особености. Синове, които не получават тази пренастройка, понякога цял живот може да гладуват за фигурата на бащата. Мисля си, че една от големите загуби, които търпи обществото ни от началото на индустриалната епоха, като че ли е именно отдалечаването на бащата от сина. Превръщането на бащиното присъствие в дома в една жива вкаменелост.

***

В един тръпкав есенен ден, около година след свалянето на Живков, една млада майка със сиво палто и черна широкопола шапка се изправила в съда и поискала от съдебната комисия да й бъдат снети майчините права и те да бъдат прехвърлени в полза на бащата. Съдията-изпълнител, майка също като нея, я придърпала настрана.

- Вижте, – обърнала се тя към госпожата – като майка знам, че на този свят няма нормална и напълно с всичкия си жена, която да е склонна да зареже детето си, без да има обективна причина за това. Кажете ми, мъжът ви оказва ли ви някакъв натиск? Кажете ми истината и съдът ще вземе необходимите мерки – настоявала съдията. Майката със сиво палто поклатила глава.

- Не, г-жо съдия. Върху мен не е оказван никакъв натиск. Решението си е изцяло мое.

- Но как! Защо ви е да искате подобно нещо? – възмутила се съдията. – Правото е на ваша страна. Знаете добре, че делото е формалност. Ще го спечелите така или иначе.

Майката със сиво палто повдигнала глава, зеленикавите отблясъци в очите й играели в трептяща влага.

- Повярвайте ми, знам какво ми коства да изрека тези думи. Правя го само защото цялата ми същност отвътре крещи, че това е най-доброто за осемгодишния ми син. Аз дадох всичко от себе си до този момент. Оттук насетне синът ми ще има по-голяма нужда от баща си, отколкото от мен. Мъжът ми може и да не е идеален съпруг, но е добър баща. Знам, че момчето ми ще е в сигурни ръце.

Осемгодишното момче заживяло с баща си. Баща и син готвели заедно, заедно се хранели, перяли дрехите си, шетали из къщата, пазарували, учели се да плуват, ходели да спортуват. По всяко време момчето можело да отскача до работата на баща си, който държал квартално заведение. То често му помагало, като взимало поръчките на клиенти, разтребвало масите или миело чаши. А още по-често се радвало на свободата да бъде самостоятелно, само да решава за себе си дали да излезе и да играе с приятели, дали да ги покани в къщи, или този път е време да заляга над учебниците си. Въпреки че се учело на всичко от баща си и се чувствало предоволно от този факт, момчето продължавало да бъде най-близко с майка си. Не пропускало уикенд, в който да не я види. Тя била тази, която разбирала всичките му чувства и душевни терзания. И винаги имала отговор на въпросите му, винаги била в съзвучие с мислите му. И момчето осъзнало, че може би разводът на родителите му не било онова апокалиптично бедствие, което си представяло отначало. Разбрало, че сега родителите му не се карали, както преди, а то за пръв път, откакто се помнело, чувствало, че получава най-доброто и от двамата. От баща си получавало пълната свобода да бъде себе си, да проявява мъжката си природа, да се наслаждава на приятелствата си, на любовните трепети, на приключенията, рисковете, дръзновенията и силите, спечелени с цената на кървави рани и упорство. Покрай баща си усещало как тялото му възмъжава, как съзрява и се пълни с мъжки сокове, как добива формите на нещо здраво и кораво. От майка си получавало утеха, разбиране, споделеност. В нейно присъствие душата му растяла, узрявала, отворените й шлюзове се пълнели със соковете на любовта към четенето, към знанието и невидимото за сетивата. Когато родителите му били заедно, той нямал нищичко от това. Всичко добро и красиво увяхвало под вечните им крамоли. Как е възможно един родителски развод да го дари с щастие?

Хиляди пъти майка ми се е връщала към онзи момент в съда и си е задавала въпроса: „Правилно ли постъпих? Бих ли направила същото след толкова време?“ В ония години тя изтърпяла какво ли не – десетки обществени упреци и хорски обиди, стотици парещи рани от насочени като дула на пистолети обвинителни пръсти. „Що за майка си ти! Да оставиш детето си!“ – крещял в един глас светът.  С времето същият този свят издълбал в стомаха й своята малка язвичка от съмнения. Можела ли да се успокои някога женската й душа, че въпреки всичко бе постъпила правилно? Минали са толкова години оттогава. Навярно майка ми вече е превъзмогнала грозните нападки, но аз искам да й кажа. Всичко си е заслужавало, майко. Аз съм твоето потвърждение. С невъзможната си саможертва, с решението си да ме повериш в ръцете на баща ми, всъщност ти ме положи още по-близо до сърцето си. Не допусна връзката ни да се разнищи от егоизъм или неразбиране. Ти прояви мъдрост и изключителна сила. Разбра колко важно е за едно подрастващо момче да открие своята мъжка природа и с това ме спечели завинаги, за цял живот. Превърна се в моя опора и пристан. Много пъти съм си мислел какво би се случило, ако бяхме останали да живеем заедно под един покрив. Аз щях да раста, ала да вървя с някаква смътна, мъглява празнина в себе си. Щях да се бунтувам, щях да се ядосвам, да те нагрубявам без да разбирам защо го правя. Щяха да ме дразнят твоите майчини прегръдки, милувки и глезотии. Щяхме да се караме за това кога и с кого излизам, защо нехая за вида на стаята си, защо слушам музика с „волумето на макс“, защо мириша на цигари или се заключвам, за да гледам голотии и да джиткам игри до късно. Щяхме да намерим хиляди причини да се дърлим, повярвай ми. Навярно щях да съм като един от многото тийнейджъри, които израстват във вечно недоволство и сръдня, защото искат да станат мъже, ала не знаят как. Може би един ден щях да се запленя по някой авторитет, някой лидер на студентска банда, треньор по айкидо, мастит професор или гуру, в когото щях да виждам това, което ми е липсвало – бащино признание. Бащата, който внася ред в живота на момчето, мъжът, който може да го оцени и да му припомни неща, за които природата му е нашепвала още от първия ден на неговата поява. Едно със сигурност знам. Аз съм човекът, който съм в момента благодарение на твоята майчина любов и всеотдайност. Нищо нямаше да е същото, ако не беше изрекла онези думи в онзи есенен ден.

***

Седя пред компютъра и пиша тези редове, когато пред мен профучава стрела, придружена от боен вик. Алекси, скрит зад маска на супергерой, търчи срещу мен, стиснал мухобойка за меч. Скоквам набързо, грабвам оръжието си и инстинктивно отмествам всички потенциални жертви на Алексиевия гняв като лаптопа, простора и ютията. Накрая заемам поза, с която да поема очаквания удар. При челния сблъсък се тръшвам на земята. Следва въргал – порой от юмручета, ритници, възглавници. В едно от премятанията Алекси джаска носа си в пода. Тутакси надава бурията с типичните за такива случаи витиевати октави. Аз го гушвам и му казвам:

- Гледай аз къде се ударих – и се стискам за чатала, защото знам, че ще привлече вниманието му – Ударих пишата?

Той спира да плаче и ме гледа заинтригувано.

- Ей така! Търкулнах се, когато – тряс! –  паднах право върху кеглата. Ама нищо, сега ще стана по-голям. Нали знаеш, като се ударим някъде, ставаме по-силни и по-бързо ни растат мускулчетата.

Това вече му връща настроението.

- И аз ще стана ей толкова голям? – възкликва Алекси и вдига ръчички към тавана.

- Я да видим дали не си качил вече един сант? – с това окончателно финтирам желанието му за рев. Алекси тутакси отива до гардероба и долепва глава към изрисуваните чертици – О, да, пораснал си с още ей толкова! – казвам аз и му показвам върха на нокътя си, което в неговите очи е равнозначно на космически напредък.

В този момент чуваме зова на мама. Подканва ни с онова нежно гласче, което струи от доволната от своите готварски умения съпруга. „Добра игра беше“ – казва Алекси и ми подава дланта си. Двамата си стискаме ръцете и той се отправя към кухнята. „Наистина, добра игра“ – казвам си наум и поемам след него.


*Николай Янков е индолог, съавтор на "Прах в нозете" и "Химикал, шоколад и две рупии", съпруг на прекрасната Елена и баща на тригодишния палавник Алекси.

 

Препоръчваме ви още:

Бащи и синове

Младите лъвове

Типове татковци

Последно променена в Вторник, 26 Декември 2017 21:15
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

#thessaloniki #theoldport #justloveit

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на